Определение № 822 от 25.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4377/2022 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от Н. С. С. от [населено място] против въззивно решение № 151 от 17.05.2022г. по в.гр.д. № 183/2022г. на Старозагорски окръжен съд, в частта с която е частично отменено решение № 10 от 13.01.2022г. по гр.д.№ 2535/2021г. наРС К. за сумата над 3 500лв. до 7 000лв. и вместо това е постановено друго, с което е отхвърлен иска му срещу Прокуратурата на РБ, с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, за сумата над 3 500лв., обезщетение за неимуществени вреди от водено срещу него наказателно производство, в което е бил обвинен в извършване на престъпление по чл.316, вр.чл.308, ал.1 НК, прекратено с постановление на прокурор при РП Стара З. от 25.05.2021г., ведно със законната лихва, считано от 13.08.2021г., като е потвърден акта в останалата му отхвърлителна част и са присъдени разноски. В изложението към касационната жалба, като основание за допустимост, касаторът се позовава на нормата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК по следните шест поставени въпроси: 1. При липса на специални знания от страна на съда, следва ли той да назначи експертиза само по искане на страната или може да направи това и служебно?, 2. Следва ли съдът да извърши проучване на съдебната практика, касаеща сходни хипотези и да я съобрази?, 3. Дължи ли съдът произнасяне по всички изложени от страната аргументи?, 4. Следва ли съдът да съблюдава принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД при определяне на размера на дължимото обезщетение?, 5. Едно действие или бездействие представлява ли адекватна или относима причина, когато по своя характер е практически годно да причини вреда, подобна на тази, която е настъпила? и 6 .Достатъчно ли е налагането на мярка за неотклонение „подписка“, за да се приеме, че са ограничени правата на лицето или е необходимо и да му отказано конкретно напускане на населеното място? Позовава се на девет решения, на които счита, че въззивния акт противоречи. Касаторът счита постановеният въззивен акт и за очевидно неправилен, по смисъла на чл.280, ал.2, изр.последно ГПК. Срещу подадената касационна жалба не е постъпил отговор. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. При преценката си за допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното: Въззивният съд, след подобно обсъждане на всички релевантни обстоятелства по делото, е преценил, че справедливият размер на дължимото обезщетение следва да е 3 500лв. Съобразил е следното: ищецът е бил привлечен като обвиняем с постановление от 31.07.2018г.по ДП № 349 зм 51/2018г.на ОД на МВР Стара З., за тежко – по смисъла на закона - престъпление /по чл.316 НК/. Определена му е мярка за неотклонение: „подписка“. Три месеца по-късно /на 11.10.2018г./ производството е прекратено. Това постановление е отменено, като окончателното прекратяване на производството е с постановление от 25.05.2021г. Общата продължителност на производството е от 2 години и 10 месеца, който срок е преценен от въззивният съд като нормален и разумен. Наложената най-лека мярка за неотклонение е била отменена още по-рано, на 21.02.2020г., на основание чл.234, ал.8 НПК /поради изтичане на максималния срок от 1.6г./ Обвинителен акт не е внасян. Принудителни мерки не са налагани, като срещу ищеца е предприето само едно процесуално действие /разпит/. По делото не са събрани доказателства той да е търпял други ограничения във връзка с воденото производство. Съдът е приел, че установените вредни последици,в рузултат на негативното влияние на обвинението са били с ограничено разпространие - основно сред колегите на пострадалия, а на приятелите – той сам е съобщил. За недоказано /поради липса на направено искане за назначаване на медицинска експертиза/ е прието твърдението на ищеца за причинено му увреждане на здравето. От друга страна, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, съдът е съобразил, че незаконното обвинение се е отразило върху професионалната реализация на ищеца. Той е заемал дължността „специалист електрически проводни линии и мрежи“ в Общинско предприятие „Комунална дейност и пътна инфраструктура“ [населено място]. Трудовото му правоотношение е прекратено на 7.02.2020г., по негово искане, с подаване на предизвестие, на основание чл.326, ал.1 КТ, като с гласни доказателства е установено, че решението му е причинено от нежеланието му да се изложи пред колегите. Претърпените, в тази връзка притеснения и несигурност относно бъдещето, страх от отрицателно обществено мнение, са били отчетени. Отчетен е и бил фактът, че като безработен той е кандиданствал за работа / в „Саламандър СОТ“ ООД/, която не е получил именно заради повдигнатото му незаконно обвинение. Крайният извод на съда, при съобразяване на възрастта, социалното положение на ищеца, данните за личността му, както и на обществено икономическите условия и стандарта на живот, е че конкретно претърпените в случая от ищеца неудобство, чувство за унизеност, несигурност, естествени притеснения са в размер и интензитет, който не надхвърля рамките на обичайното. При тези мотиви на въззивния съд, настоящият съдебен състав намира, че по поставените от касатора въпроси, във връзка с посоченото основание за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, не следва да се допуска касационно обжалване. Освен, че една част от тях не отговарят на изискванията за общо основание за допустимост /с № 1,2,5 и 6/, още - всички поставени въпроси са разрешени от въззивния съд съобразено установената съдебна практика и най-вече съобразно изискванията на ППВС №4/1968г. Съображенията: Въпроси с с № 1,2 и 5 не са свързни с решаващите мотиви на въззивния съд и не са от значение за изхода на спора. Относно въпрос № 1: Въззивният съд следва служебно да събира доказателства само когато това се налага за да се приложи императивна материално правна норма /вж.т.3 от ТР по т.д.№ 1/2013г.на ОСГТК на ВКС/, а настоящият случай не е такъв. В случая доказателствената тежест за установяване на настъпило увреждане на здравето, което е в резултат на воденото наказателно производство, което е над обичайното за подобни случаи, е върху страната, която твърди, че такова й е причино. Вторият поставен въпрос, визиращ задължение на съда да извърши проучване на практиката за сходни хипотези, също е ирелевантен за спора. Подобно задължение при определяне размера на дължимото обозещтение за неимуществени вреди съдът няма, защото съгласно Постановление №4 от 23.12.1968г., всеки отделен случай е специфичен и дължимата преценка е индивидуална, доколкото за всеки отделен случай обстоятелствата, които се отчитат са различни. Поставените от касатора въпроси с № 5 и № 6, освен че са неясно поставени, още са и конкретни, като даването на отговор по тях изисква обсъждане и преценка на установените по делото обстоятелства, каквато в производството по допустимост, касационната инстанция не извършва. /Привличането на едно лице като обвиняем не винаги обосновава влошаване на здравословното му състояние, в какъвто смисъл е поставеният въпрос № 6 и принципът, че с налагането на която и да е мярка за неотклонение се ограничават правата на обвиненото лице, който е в основата на въпрос № 6 не означава, че не подлежат на установяване вредите, които са над обичайните за сходни случаи/. Отговорът на третият поставен въпрос, касаещ задължението на съда да се произнесе по всички изложени от страната аргументи е положителен и в случая това е направено от въззивния съд, който при постановяване на акта си /видно от гореописаните мотиви/ подробно се е произнесъл по тях. Преценени са всички групи обстоятелства, от значение за спора и е изследано конкретното им отражение върху личността на пострадалия. В този смисъл, по четвъртият поставен въпрос следва да се посочи, че съдът е съобразил принципът на справедливост, защото е определил адекватният /според него/ размер на обезщетение, преценявайки установените факти и наведените възражения, съобразявайки както обстоятелствата, обуславящи по- висок размер, така и тези, обуславящи по-нисък размер на обезщетение. След като са съобразени характера и степента на причиненото увреждане, начина и обстоятелства, при които е получено, вредоносните последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възрастта на увредения, неговото обществено и социално положение, отражението върху начина на живот и обичайна среда; тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, продължителност на наказателното производство, наложените мерки за процесуална принуда; отражението върху личния, обществения и професионалния живот; здравословните увреждания, установените критерии за приложение на принципа за справедливост са спазени. Съобразно изложеното, настоящият съдебен състав не намира, че постановеният въззивен акт е очевидно неправилен. Очевидната неправилност като квалифицирана степен на порочност и самостоятелно основание за допускане на касационен контрол е възможна само при въззивни решения, които са постановени при неприлагане на императивна материално правна норма или когато законът е приложен в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, нарушени са основополагащи за съдопроизводството процесуални правила или видимо от мотивите на съдебното решение е ясно, че се касае за явно и грубо нарушаване на основни логически, опитни правила при формиране на решаващите изводи на съда, а в случая това не е така. Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение