Определение № 3747 от 25.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3329/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България срещу въззивно решение № 2758 от 29.05.2023 год., постановено по в.гр.дело №3124/2022 год. по описа на СГС, ГО, ІV-А с-в, с което е потвърдено решение № 20007262 от 25.01.2022 год., постановено по гр.дело № 53016/2020 год. по описа на СРС, ГО, 36 с-в, в частта му, в която Прокуратурата на Република България е осъдена за заплати на Б. З. П. по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ сумата от 14 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди в резултат на образувано срещу ищеца наказателно производство, по което му е повдигнато обвинение за престъпление по чл. 123, ал. 1, пр. 2 НК и за престъпление по чл. 387, ал. 4 вр. с ал. 2, пр. 1 вр. с ал. 1, пр. 3 НК, приключило с оправдателна присъда № 95 от 07.04.2017 год. по НОХД № 165/2011 год. по описа на СГС, потвърдена с решение № 196 от 14.05.2018 год., постановено по ВНОХД № 1255/2017 год. по описа на САС, което е оставено в сила с решение № 236от 11.03.2019 год., постановено по КНД № 910/2018 год. по описа на ВКС, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 11.03.2019 год. – влизане в сила на оправдателната присъда, до окончателното й изплащане и е разпределена отговорността за разноските по делото. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и е спазен срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че според практиката на ВКС претенцията по чл. 2б ЗОДОВ се поглъща от тази по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ – обезщетението се дължи глобално, т.е. за вредите от двете правонарушения, доколкото в противен случай се стига до присъждане на две обезщетения за вреди от един и същ деликт; че въззивният съд не бил отчел обстоятелството, че заявлението на ищеца до ИВСС по реда на глава ІІІа ЗСВ не подлежало на разглеждане, като подадено след срока по чл. 60а, ал. 4 ЗСВ, т.е. не била налице абсолютна положителна процесуална предпоставка за допустимост на претенцията на ищеца за обезщетение за неимуществени вреди от бавно правосъдие, което съответно се отразило на преценката за размера на дължимото обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ – за размера на обезщетението въззивният съд бил придал особено значение на прекомерната продължителност на наказателното производство; че присъденият размер на обезщетението е прекомерен и нарушава правилото за справедливост, регламентирано в чл. 52 ЗЗД – липсвали интензивни процесуални действия с участието на ищеца, производството по КНД № 910/2018 год. по описа на ВКС било образувано само по жалба на частните обвинители и граждански ищци, но не и на прокурора, досъдебната фаза била с кратка продължителност – 3 години, търпените вреди от наложено дисциплинарно наказание „понижаване в степен на длъжност – разузнавач ІІІ степен за срок от една година“ били в резултат на действия на трето за спора лице /министъра на вътрешните работи/, престъплението по чл. 123, ал. 1 НК било наказуемо с лишаване от свобода до 5 години /т.е. било леко престъпление/, задържането под стража на ищеца било за 72 часа, след което му била определена мярка за неотклонение „Парична гаранция“ в минимален размер от 300 лв. и търпените вреди не били различни от обичайните. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси, уточнени, така както е изяснено в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК: 1/ Длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви за всички обективно съществуващи обстоятелства, които обуславят размера на обезщетението за неимуществени вреди и да приложи принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД с оглед репариране на вредите, за които е установено, че са в причинна връзка с конкретното незаконно обвинение? 2/ Как се определя и какво е съдържанието на понятието справедливост, изведено в принцип в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, при определяне на обезщетение за неимуществени вреди? 3/ Длъжен ли е съдът при определяне на глобалното обезщетение за неимуществени вреди, претендирани по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и по чл. 2б ЗОДОВ, да провери допустимостта на претенцията по чл. 2б ЗОДОВ – наличието на абсолютната положителна процесуална предпоставка по чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ /изчерпана административна процедура по глава ІІІ „а“ ЗСВ, по която не е постигнато споразумение/? Касаторът навежда допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поддържа, че първите два въпроса са разрешени от въззивния съд в противоречие с ППВС № 4/1968 год., Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 год. на ВКС по тълк. дело № 3/2004 год., ОСГК, Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2000 год., ОСГК /т. 19/, Решение № 16 от 17.05.2017 год. на ВКС по гр. дело № 2686/2016 год., ІІІ г. о., ГК, Решение № 832 от 10.12.2010 год. на ВКС по гр. дело № 593/2010 год., ІV г. о., ГК, Решение № 62 от 27.02.2012 год. на ВКС по гр. дело № 1065/2011 год., ІІІ г. о, ГК, Решение № 37 от 11.02.2009 год. на ВКС по гр. дело № 5367/2007 год., І г. о., ГК, Решение № 149 от 02.05.2011 год. на ВКс по гр. дело № 574/2010 год., ІІІ г. о., ГК, Решение № 407 от 26.05.2010 год. на ВКС по гр.дело № 1273/2009 год., ІІІ г. о., ГК, Решение № 532 от 24.06.2010 год. на ВКС по гр. дело № 1650/2009 год., ІІІ г. о., ГК, а третият въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Ответникът по касационната жалба Б. З. П. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а решението е правилно в обжалваната част. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено въз основа на събраните доказателства, че срещу ищеца е било образувано наказателно производство и същият бил обвинен в извършването на престъпление по чл. 123, ал. 1, пр. 2 НК и престъпление по чл. 387, ал. 4 вр. с ал. 2, пр. 1 вр. с ал. 1, пр. 3 НК; ищецът бил привлечен като обвиняем с постановление на СРП от 03.02.2009 год., като му била взета мярка за неотклонение задържане под стража за 72 часа, а впоследствие – парична гаранция. Обвинителният акт бил внесен в съда на 17.01.2011 год., като с присъда от 07.04.2017 год., която била влязла в сила на 11.03.2019 год., ищецът бил признат за невиновен, взетата му мярка за неотклонение парична гаранция в размер на 300 лв. била изменена в подписка. Съобразявайки горепосочените обстоятелства, както и че ищецът е неосъждано лице; престъплението, за което е обвинен, е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК /за него е предвидено наказание лишаване от свобода повече от 5 години/; наказателното преследване е продължило около 10 години и 2 месеца, който период не е кратък и през който ищецът е оказвал съдействие на разследващите органи и на съда, явявал се е пред разследващия орган и пред съда; времето и мястото на увреждането; възрастта на ищеца; етапа на обществено-икономическото развитие, конкретната икономическа конюнктура и средностатистическия стандарт на живот; професионалните и моралните изисквания към заеманата от ищеца длъжност и че със заповед с peг.№К-1627 от 25.03.2009 год. на същия е наложено дисциплинарно наказание „Понижаване в степен на длъжност - Разузнавач III степен за срок от една година“, заради допуснато нарушение на служебната дисциплина – превишаване на правомощията; в резултат от незаконно повдигнатото и поддържано обвинение ищецът е преживял душевни терзания и негативни преживявания от накърняване на правото му на чест, достойнство, лична неприкосновеност, стрес и несигурност от изхода на производството, ограничил контактите със свои близки и познати, които се отдръпнали от него и здравословното му състояние се влошило – развил „нервен колит“, въззивният съд е намерил, че справедливият паричен еквивалент на причинените неимуществени вреди възлиза на сумата от 14 000 лв. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Според приетото в т. 4 от посоченото Тълкувателно решение, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането от ВКС на правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретно дело, разрешен във въззивното решение, допринася за промяна на създадената поради неточното тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Настоящият съдебен състав намира, че въпросът по т. 3 от изложението е предпоставен от твърдения за произнасяне от въззивния съд по очертан от ищеца предмет на спора – претендирано обезщетение за неимуществени вреди от неразумен срок на наказателно производство, който обаче не съответства на данните по делото и на мотивите на въззивното решение – в уточняваща молба от 15.02.2021 год. /на л. 31 от първоинстанционното дело/ ищецът е посочил, че претенцията му е основана на незаконно обвинение, а не на забавено наказателно производство и съответно въззивният съд не е обсъждал дали отказът да бъде разгледано по същество искане за издаване на административен акт по чл. 60е ЗСВ /поради това, че е било направено след срока по чл. 60а, ал. 4 ЗСВ/ препятства правото на иск по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, доколкото съгласно чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ изчерпването на административната процедура за обезщетение за вреди по реда на глава трета „а“ ЗСВ е абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на този иск, респ. въззивният съд не е приел, че са едновременно реализирани фактическите състави на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и чл. 2б ЗОДОВ, не е обсъждал предпоставките по чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ, нито е дал защита на нарушено право по чл. 6, § 1 ЕКЗПЧ. Поради това и този въпрос не осъществява общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК и не може да обоснове допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Същевременно касационно обжалване следва да бъде допуснато при предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /общата и допълнителната/ по отношение на въпросите по т. 1 и т. 2 от изложението, които обуславят въззивното решение, като основателно жалбоподателят поддържа, че те не са били разрешени от въззивния съд в съответствие с цитираната от него практика на ВКС. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд