Определение № 381 от 20.03.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1395/2012 г.

Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, вх.№4338/02.5.2012 г., подадена от адв. Я. А. – процесуален представител на ищците И. Н. С. и Г. Н. Н. – наследници на първоначалната ищца П. Т. Г., против въззивно решение 435/19.3.2012 г. по гр.д.№2812/2011 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГК, ІІ състав.

С обжалваното решение е отменено решение от 28.4.2011 г. по гр.д.№518/2010 г. по описа на С. градски, І г.о., 14 състав, с което Й. П. Р. от [населено място] и [фирма] – София, са осъдени солидарно да заплатят на П. Т. Г. от [населено място], сумата 50000 лева – обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания от настъпила на 14.3.2008 г. ПТП, освен вече заплатените преди завеждането на иска 35000 лева от застрахователя по застраховката [фирма] [фирма], ведно със законната лихва върху тази сума от датата на увреждането – 14.3.2008 г. до окончателното изплащане, и искът е отхвърлен.

Въззивната инстанция е приела, че ако застрахователят удовлетвори изцяло пострадалия, последният няма основание да търси повторно обезщетение от прекия причинител, защото и застрахованият, и застрахователят имат спрямо увредения еднакво по съдържание задължение за репариране на вреди от осъществения риск. Изложени са съображения, че отговорността на застрахователя произтича от застрахователното правоотношение, но то е функционално свързано с деликтното правоотношение, поради което пострадалото лице има право да избере дали да се удовлетвори от застрахования или от възложителя на работата му, основавайки се на деликт, или пряко от застрахователя, основавайки се на застрахователния договор. Въз основа на тези изводи въззивната инстанция с оглед фактите по делото е приела, че след като увредената е получила извънсъдебно обезщетение от застрахователя, при покриване изцяло на всички вреди, той няма основание за търси репарация на същите вреди отново по съдебен път, нито от застрахователя, нито от деликвента, нито от възложителя на работата. Прието е също така, че е налице неудовлетворена вреда само при търсене на обезщетение за вреди, които не са били предмет на споразумението – други по вид или новонастъпили, като например ексцес, последващи разходи да лекарства и лечение и пр.; поради нищожност на споразумението или унищожаването му, както и когато споразумението е било ограничено в лимита на сключената застраховка, която обаче не покрива вредите, поради което тогава отговорността на деликвента може да се ангажира за разликата. Апелативният съд се е позовал на практика на ВКС – решение №478/22.7.2010 г. по гр.д.№943/2009 г. ІV г.о. С оглед конкретния случай е прието, че не се претендира обезщетяване на вреда, която не е била предмет на споразумението.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че обжалваното решение следва да се допусне до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси:

1. Има ли пострадалото лице право да претендира обезщетение от деликвента и неговия работодател при условие, че е получило застрахователно обезщетение от третото участващо в процеса лице – застраховател, и е останало неудовлетворено от него ?;

2. Съществува ли правна норма, която да обвързва правото на иск по чл.45 и чл.49 ЗЗД с евентуално уважаване, отхвърляне или непредявяване на прекия иск срещу застрахователя ?, и

3. Необходимо ли е съдът при определяне размера на обезщетението по чл.52 ЗЗД да вземе предвид състоянието на пострадалото лице, след получаване на застрахователното обезщетение, както и дали причиненото увреждане е оставило трайна, негативна последица в психиката и външния вид на пострадалата към момента на разглеждане на делото ?.

Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Ответникът по касация [фирма] – София, е депозирал отговор по чл.287 ГПК.

Ответникът по касация Й. П. Р. и третото лице – помагач – “ЗАД [фирма], не заявяват становища в настоящото производство.

Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК и взе предвид отговора на ответника по касация [фирма] – София, намира, че изложението не съдържа основания за допустимост по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК.

Поставеният от касационната жалбоподателка материалноправен въпрос “Има ли пострадалото лице право да претендира обезщетение от деликвента и неговия работодател при условие, че е получило застрахователно обезщетение от третото участващо в процеса лице – застраховател, и е останало неудовлетворено от него ?” е решен от въззивната инстанция съгласно даденото разрешение по въпроса с решение №478/22.7.2010 г. по гр.д.№943/2009 г. на ВКС, ІV г.о., съгласно което “Прякото право на увредения срещу застрахователя възниква в момента на настъпване на застрахователното събитие. По съществото си то е за обезщетение от непозволеното увреждане, причинено от застрахования деликвент. Следователно, ако застрахователят удовлетвори изцяло пострадалия, последният няма основание да търси повторно обезщетение и от прекия причинител, защото и застрахованият, и застрахователят имат спрямо увредения еднакво по съдържание задължение за репариране на вреди от осъществения риск. Вярно е, че отговорността на застрахователя произтича от застрахователното правоотношение, но то е функционално свързано с деликтното правоотношение. Пострадалото лице има право да избере дали да се удовлетвори от застрахования, основавайки се на деликт или пряко от застрахователя, основавайки се на застрахователния договор. Именно поради това и, както е разяснено в ППВС-4-1975, т. 12, деликвентът и застрахователят не са солидарно отговорни, а увреденият не може да търси обезщетение от извършителя до размера, до който е вече обезщетен от застрахователя. Вземането си пострадалият може да реализира и извънсъдебно. При положение, че споразумението му със застрахователя е валидно и покрива изцяло всички вреди или някои от тях, той няма основание да търси репарация за същите отново по съдебен път, нито от застрахователя, нито от деликвента. Налице е неудовлетворена вреда, само при търсене на обезщетение за вреди, които не са били предмет на споразумението – други по вид или новонастъпили /напр. при ексцес, последващи разходи за лекарство и лечение и пр./; поради нищожност на споразумението или унищожаването му, както и, когато споразумението е било ограничено в лимита на сключената застраховка, която обаче не покрива вредите – тогава отговорността на деликвента може да се ангажира за разликата.”

Поради това по този въпрос въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

По втория въпрос, а именно “Съществува ли правна норма, която да обвързва правото на иск по чл.45 и чл.49 ЗЗД с евентуално уважаване, отхвърляне или непредявяване на прекия иск срещу застрахователя ?”, въззивното решение също не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Отговорът на първия въпрос по естеството си дава отговор и на този въпрос. От друга страна, въпросът е зададен в теоретичен аспект, което не отговаря на предназначението на производството по чл.288 ГПК, тъй като правните въпроси следва да бъдат съобразени с изводите на въззивната инстанция, като единствено в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК може да се стигне до тълкуване на норма с оглед точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Освен това по този въпрос не са налице нито доводи, наведени от страните, нито въззивната инстанция е излагала мотиви.

Третият от поставените въпроси, а именно “Необходимо ли е съдът при определяне размера на обезщетението по чл.52 ЗЗД да вземе предвид състоянието на пострадалото лице, след получаване на застрахователното обезщетение, както и дали причиненото увреждане е оставило трайна, негативна последица в психиката и външния вид на пострадалата към момента на разглеждане на делото ?” е неотносим към конкретния случай, тъй като той нито е поставян от ищцовата страна, нито съдът е излагал по него изводи.

Ето защо и по този въпрос обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,