Определение № 123 от 11.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1074/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от И. А. Г., Г. И. Г. и А. И. Г., чрез адвокат М. Г., срещу решение № 260791 от 11.06.2021 г. по гр.д.№ 2798/2020 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е оставено в сила решение № 2708 от 29.07.2020 г. по гр.д.№ 16158/2017 г. на РС – Пловдив, IV гр. състав, с което е отхвърлен предявеният от И. А. Г., Г. И. Г. и А. И. Г. срещу Д. К. Ч., К. К. К., В. К. П. и Е. В. Ч., в качеството му на EТ “Емил Чаушев”, ЕИК 115809653, по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, иск за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищците са собственици на 8 дка от поземлен имот с идентификатор ***по КККР на [населено място], [община], област Пловдив, одобрени със заповед № РД-18-81/03.09.2008 г., с административен адрес [населено място], [община], област Пловдив, местност “Г. А.”, с площ от 17595 кв.м. по скица, а по документ за собственост с площ от 17,599 декара, с трайно предназначение на територията – земеделска, начин на трайно ползване – нива, номер по предходен план ***, при съседи: поземлени имоти с идентификатори ***, ***и ***. Твърди се неправилност на решението поради постановяването му при съществено процесуално нарушение – неуважаване на доказателствено искане, направено с въззивната жалба, както и поради необоснованост на фактическите изводи. Иска се допускане до касационно обжалване на въззивното решение на посочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, отмяната му и уважаване на предявения положителен установителен иск за собственост. Ответникът Е. В. Ч., в качеството му на EТ “Емил Чаушев”, ЕИК 115809653, е подал отговор на касационната жалба чрез пълномощника си адв. С. Х., с който поддържа становище за липса на основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба. Останалите ответници по иска Д. К. Ч., К. К. К. и В. К. П. не са подали отговор на касационната жалба. Върховния касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение, съобрази следното: По делото е установено, че общият наследодател на страните К. Д. Ч., починал през 2000 г., е оставил за законни наследници дъщеря си от първи брак Б. К. Г., починала 2016 г. и оставила за наследници ищците И. А. Г., А. И. Г. и Г. И. Г., както и три деца от втория си брак – ответниците Д. К. Ч., К. К. К. и В. К. П.. С решение № 0077 от 18.09.1995 г. на ПК - гр.Съединение, на основание чл. 27 от ППЗСПЗЗ, влезлия в сила план за земеразделяне и протокол № 07 от 08.02.1993 г. за определяне на категориите на земеделските земи по преписка № 07050/04.09.1991 г., на общия наследодател К. Д. Ч. е възстановено правото на собственост върху нива от 57699 декара, трета категория, местност „Г. А.“, съставляваща имот № ***по плана за земеразделяне на [населено място]. С решение № 55 от 04.05.1998 г. по гр.д.№ 1239/1997 г. на ПРС, постановено по иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, е признато за установено по отношение на К. Д. Ч., че дъщеря му Б. К. Г., като наследник на дядо си по майчина линия А. Н. К., чийто имот по точка 9 от нотариален акт № 94/1934 г. - нива от 40.1 дка в м.”М.” в землището на [населено място], сега [населено място], при граници: Скотовъден и училищен фонд, Д. общинска мера и Г. Х., е бил включен в ТКЗС, е собственик на 40.1/57.699 идеални части от нивата от 57699 дка, възстановена на К. Д. Ч. с посоченото по-горе решение № 0077 от 18.09.1995 г. на ПК - гр.Съединение Въз основа на решението по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ са постановени две последващи решения на ПК – гр. Съединение, с които нивата от 57, 699 декара в м. „Г. А.“, съставляваща имот № ***по плана за земеразделяне на [населено място], описана в решение № 0077 от 18.09.1995 г. на ПК - гр.Съединение, се разделя на две реални части с площи от 40,100 дка и от 17,599 дка, които се възстановяват на Б. Г. и на К. Ч., а именно: а/. решение № 07249/04.03.1999 г., с което на Б. К. Г. се възстановява собствеността върху нива от 40.100 декара, трета категория, местност „Г. А.“, имот № ***по плана за земеразделяне; б/. решение № 07050/04.03.1999 г.,с което К. Д. Ч., на К. Д. Ч. се възстановява нива от 17.599 декара, трета категория, местност „Г. А.“, имот № ***по плана за земеразделяне, част от който е предмет на настоящия спор. В скицата на имот № ***, представляваща неразделна част от решение № 07050/04.03.1999 г., е посочено, че имотът е образуван от имот № ***по плана за земеразделяне. Установено е, от съдебно-спогодителен протокол от 24. 09. 1945 г. и записка за вписването му № 22/1948 г., удостоверения за наследници на К. И. В. и А. Н. К., акт за раждане на Б. К. Ч. № 69/1940 г., писмо от Община-Съединение, че наследниците на К. И. В. (брат на В. А. К., съпруга на А. Н. К.), сред които и дъщеря му Г. К. В., по мъж К. Ч., която е първа съпруга на общия наследодател К. Д. Ч. и майка на Б. К. Г. (наследодателка на ищците), са постигнали съгласие Б. (Б.) К. В., по баща К. Ч. (в протокола погрешно е вписано „по мъж К. Ч.“) да получи в дял нива от 8 дка, съставляваща част от нива от 34 дка, находяща се в землището на [населено място] (предходно наименование на [населено място]), м. „М.“, при съседи на тази част: Г. К. В., Г. С. Х. и мера. Ищците твърдят, че тази нива от 8 дка е реална част от нивата от 17.599 декара, трета категория, местност „Г. А.“, имот № ***по плана за земеразделяне,възстановена на К. Д. Ч. с решение № 07050/04.03.1999 г. На ПК – гр. Съединение. Не се твърди, а и няма данни по делото този имот да е възстановен или заявен за възстановяване на/от Б. К. Г. или наследниците й. При тези данни въззивният съд е приел неоснователност на предявения иск по съображения, че не е доказано Б. Г. да е придобила собствеността върху процесната нива на заявеното основание – наследяване на дядо си по майчина линия К. И. В. и извършена между наследниците му делба. Прието е, че в съдебно-спогодителния протокол от 1945 г. и записката за вписването му наследодателката на ищците е записана „по мъж“, а към онзи момент е била на 5 години и е било невъзможно да е встъпила в брак. Направен е извод, че от представените и приети по делото доказателства не се установява процесната нива да е имала друг собственик, освен общия на страните наследодател К. Д. Ч.. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните въпроси във връзка с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК: 1/. следва ли да бъде уважено от въззивния съд доказателствено искане за допускане на експертиза, ако същото е било направено своевременно при разглеждане на делото от районния съд; 2/. какви процесуални действия следва да предприеме въззивния съд, включително и служебно, при наличието на данни, че спорните имоти са възстановени на лица, от които са били отнети, но които не са били техни собственици към отнемането им, а понастоящем голяма част от доказателствата са унищожени. Относно първия въпрос се твърди, че същият е разрешен в противоречие с практиката на ВКС – т.10 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 131 от 12.07.2018 г. по гр.д.№ 131/2018 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 48 от 23.07.2020 г. по търг.д.№ 199/2019 г. на ВКС, І т.о., решение № 174 от 13.01.2016 г. по търг.д. № 3122/2014г. на ВКС, І т.о. и др., а относно втория въпрос се твърди, че разглеждането му ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение по така поставените въпроси. И двата въпроса не са от решаващо значение при преценка основателността на иска и обсъждането им не би повлияло на изхода на делото. На първо място, спорният имот има земеделски характер, но не е възстановен на Б. К. Г. или наследниците й по реда на ЗСПЗЗ, а наличието на влязло в сила реституционно решение е задължителен елемент от фактическия състав, пораждащ право на собственост върху земи, подлежащи на реституция по ЗСПЗЗ. На следващо място, данните по делото сочат на спор по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ между наследниците на Б. К. Г. и останалите наследници на К. Ч., нейни еднокръвни брат и две сестри. Предявяването на иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ от наследниците на Б. К. Г. срещу Д. К. Ч., К. К. К. и В. К. П. обаче би било недопустимо, тъй като процесният имот нито е заявен за възстановяване по ЗСПЗЗ от Б. К. Г. или наследниците й в срока по чл. 11, ал. 1 ЗСПЗЗ, нито Б. К. Г. или наследниците й са предявили, в законоустановения срок до 12. 05. 2007 г., иск по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ за признаване правото им на възстановяване на собствеността (в този смисъл са указанията, дадени с точка 3А от ТР № 4/14. 03. 2016 г. по т.д. № 4/2014 г. на ОСГК). След като въпросите не са обуславящи изхода на спора, то и двата въпроса не представляват общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение. Независимо от горното, за пълнота на изложението следва да се посочи, че не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение по първия въпрос. Не е било необходимо допускане на съдебнотехническа експертиза по посочения във въззивната жалба първи въпрос, тъй като по делото не се спори и е установено, че процесните 8 дка са внесени в ТКЗС от К. Д. Ч. и възстановени му с решение № 07050 от 04. 03. 1999 г. на ПК – гр. Съединение, спорът е дали при внасянето им в ТКЗС те са били собственост на общия наследодател или изключителна собственост на дъщеря му от брака му с Г. Ч. - Б. К. Г.. Вторият въпрос на поисканата с въззивната жалба експертиза е недопустим – същият е правен, тъй като определянето размерите на квотите в съсобствеността е правна дейност, изискваща юридически, а не специални технически познания. Поради изложеното (искане за допускане на съдебна експертиза със задачи, една от които не е необходима за решаване на спора, а другата е недопустима), действията на въззивния съд, изразяващи се в недопускане на поисканата с въззивната жалба съдебнотехническа експертиза, не влизат в противоречие с посочената от касаторите практика на ВКС. Същата касае правомощията на въззивния съд да събира доказателства, които не са заявени в преклузивните срокове пред първоинстанционния съд, но са относими, необходими и допустими, както и установените правила при допускане, изготвяне и преценка на заключения на вещи лица. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение и по втория, поставен в изложението, въпрос. Същият касае оплакването на жалбоподателите, че спорните 8 дка са възстановени не на наследодателката на ищците Б. К. Г., чиято изключителна собственост са били към включването им в ТКЗС, а на баща й К. Ч., който не е бил техен собственик, но ги е внесъл в ТКЗС. Спорът е за притежанието на правото на собственост към обобществяването на земята, който може да бъде разрешен чрез предявяване на иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Към настоящият момент обаче предявяването на иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ от наследниците на Б. К. Г. срещу Д. К. Ч., К. К. К. и В. К. П. би било недопустимо по изложените по-горе съображения. Във връзка с тълкуването и прилагането на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ има създадена задължителна съдебна практика – ТР № № 4 от 14.03.2016 г. по т. д. № 4/2014 г. на ВКС, ОСГК и ТР № 1 от 07.10.1997 г. по т. д. № 1 от 1997 г. на ОСГК на ВКС, поради което основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице, а доколкото изводите на въззивния съд не противоречат на формираната практика, не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение по втория въпрос. При този изход на делото касаторите И. А. Г., Г. И. Г. и А. И. Г. ще следва да бъдат осъдени, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплатят на ответника по касационната жалба Е. В. Ч., в качеството му на ЕТ „Емил Чаушев“, сумата 500 лв. разноски за касационната инстанция, направени за заплащане на адвокатско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,