Определение № 795 от 17.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2480/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „Юробанк България „АД срещу решение № 2713 от 29.04.20г.по в.гр.дело № 2867/18г.на Софийски градски съд в частта,с която е отменено решение № 253699/30.10.17г.по гр.дело № 74499/16г.на Софийски районен съд, 85 състав и е постановено друго,с което на основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД банката е осъдена да заплати на С. З. В. сумата 11 852.93 евро като платени без основание суми за периода от 18.01.12г.до 19.12.16г.по договор за кредит за покупка на недвижим имот от 6.06.06г.,заедно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на исковата молба -20.12.16г.до окончателното изплащане. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът счита, че е налице основанието по чл.280 ал.1 т.2 пр.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по материалноправния въпрос: В хипотеза на банков кредит, по който цялата сума реално е предоставена на разположение на кредитополучателя и е използвана от него в резервната валута на страната /евро/,а не в чуждестранната валута /швейцарски франкове/,уговорена в договора за кредит,и задължението за погасяване е посочено в договора в същата чуждестранна валута/швейцарски франкове/ счита ли се договорът сключен в резервната валута на страната /евро/ и в коя валута се дължи връщането на кредита. В писмен отговор ответницата по жалбата С. В. счита,че не са налице основанията по чл.280 ал.1 т.2 пр.2 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Върховният касационен съд,състав на ІІІ го., като прецени наличието на предпоставките на чл.280 ал.1 т.2 пр.2 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, приема следното: С обжалваното решение въззивният съд е приел за установено ,че между страните е сключен договор за кредит за покупка на недвижим имот от 6.06.2006г.Съгласно този договор банката е предоставила на ищцата кредитен лимит в швейцарски франкове,в размер на равностойността в швейцарски франкове на 65 000 евро по курс „купува“за швейцарския франк към евро на „Юробанк България“АД в деня на усвояване на кредита.В чл.6 ал.2 от договора за кредит е уговорено,че погасяването на кредита се извършва във валутата,в която същият е разрешен и усвоен – швейцарски франкове.Прието е за установено от съдебно-счетоводната експертиза,че на С. В. е била отпусната парична сума в размер на 65 000.61 евро,като валутата „швейцарски франк“е била използвана само по вътрешнобанкови операции със счетоводен характер и фактически суми в швейцарски франкове не са й превеждани.За процесния период - 18.01.12г. – 19.12.16г.В. е платила сумата от 33 283.68 евро,които банката е превалутирала по своя курс „продава“ за швейцарския франк съгласно чл.6 ал.2 от договора. Въззивният съд е изложил съображения,че в договора и в приложимите общи условия не е определено как тези вътрешно банкови курсове,определени от органите на „Юробанк България“АД ще се отнасят към определените официални валутни курсове на еврото и швейцарския франк за съответния ден, т.е.курсовете на банката за обмяна на левове в швейцарски франкове изцяло се контролират от нея по неясни правила.Подобна възможност за определяне на валутни курсове е определена в чл.143 т.10 ЗЗП /в ред.до 24.12.19г./за неравноправна клауза,поради което определянето на валутния курс по този начин означава умишлено въвеждане на неяснота в договорения текст,с който потребителят не може да се съобрази.Следователно и всички клаузи за определяне на начин на връщане на кредита във валута, различна от тази,в която същият ефективно е предоставен,както и за определяне на курса на швейцарския франк за целите на договора – чл.1 ал.2,3 и 5; чл.2 ал.3 ,чл. 6 ал.2 и 4 според въззивния съд следва да се считат за неравноправни,тъй като допускат изменение на договора от една от страните на непредвидено в него основание.Ето защо е прието,че клаузите,предвиждащи възможност за връщане на кредита в швейцарски франкове,следва да се приемат за недействителни и да се приеме,че кредитът е следвало да бъде върнат във валутата,в която е отпуснат- евро.По отношение на лихвата е посочено,че размерът й също се определя едностранно от „Юробанк България“АД,без в договора да са посочени критерии за това,поради което е направен извод за неравноправност на клаузата,уговорена в чл.6 ал.3 по смисъла на чл.143 т.10 ЗЗП и съответно е приета за нищожна. С оглед на изложеното е прието,че размерът на погасителните вноски е следвало да се определя в евро,при лихвен процент годишно 5.65%,а за периода след 23.04.13г.,когато страните са сключили допълнително споразумение към договора за кредит – 5.25% годишно от дължимата главница.От заключението на съдебно – счетоводната експертиза е установено,че за процесния период ищцата е платила 33 283.68 евро, а е следвало при действителните договорни условия да заплати 21 430.75 евро,или същата е надплатила 11 852.93 евро,която сума се явява платена без основание,доколкото е надплатена единствено поради прилагане от банката на неравноправни договорни клауза. Не е налице твърдяното основание по чл.280 ал.1 т.2 пр.2 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол – разрешен материалноправен въпрос в противоречие с актове на Съда на Европейския съюз. Посоченият материалноправен въпрос: „В хипотеза на банков кредит, по който цялата сума реално е предоставена на разположение на кредитополучателя и е използвана от него в резервната валута на страната /евро/,а не в чуждестранната валута /швейцарски франкове/,уговорена в договора за кредит,и задължението за погасяване е посочено в договора в в същата чуждестранна валута/швейцарски франкове/ счита ли се договорът сключен в резервната валута на страната /евро/ и в коя валута се дължи връщането на кредита“ не е разрешен от въззивния съд в противоречие с Определението на СЕС от 22.02.18г.по дело № С-119/17г.Действително, в т.19 и т.20 от определението на СЕС е прието, че кредитът следва да бъде върнат съгласно договора в същата валута,в която е бил отпуснат,макар и той да им е бил предоставен в национална валута,но в т.22 е разяснено,че клауза на договор за кредит,в резултат на която целият валутен риск се прехвърля върху кредитополучателя и която не е съставена прозрачно,така че кредитополучателят не е в състояние да прецени, въз основа на ясни и разбираеми критерии, икономическите последици, произтичащи от подписването на договора,може да се разглежда като неравноправна от националния съд при разглеждането на тази клауза.В т.25 е посочено,че националната юрисдикция трябва да извършва необходимите проверки в това отношение, като проверява именно дали потребителите са били уведомени за факта,че с подписването на договора за кредит,изразен в чуждестранна валута, те са се изложили на валутен риск, дължащ се на възможни колебания на валутните курсове, който евентуално би им било икономически трудно да поемат при девалвация на валутата,в която получават доходите си. Решаващите мотиви на въззивния съд за основателност на иска по чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД е констатираната неравноправност на договорните клаузи по смисъла на чл.143 т.10 ЗЗП, които предвиждат възможност за връщане на кредита в швейцарски франкове по вътрешно банков валутен курс, както и за едностранно определяне размера на лихвата от банката, без да са посочени критерии. Обжалваното решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС по реда на чл.290 ГПК.В решение № 67 от 12.09.19г.по т.д.№ 1392/18г.на Първо т.о.; решение № 384 от 29.03.19г.по т.д.№ 2520/16г.на Второ т.о.,решение № 294 от 27.03.19г.по т.д.№ 1599/17г.на Второ т.о.и др. е прието,че неравноправна е неиндивидуално договорена клауза от кредитен договор в чуждестранна валута, последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не е съставена по прозрачен начин,така че кредитополучателят да не може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора,и когато при проверката за неравноправния й характер бъде констатирано,че въпреки изискванията за добросъвестност,тя създава във вреда на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на страните,произтичащи от договора ,като в този случай за валутните разлики приложение не намират изключенията на чл.144 ал.3 ЗЗП.Съдебните състави са се позовали на задължителната практика на Съда на Европейския съюз,постановена по транспонирани в ЗЗП разпоредби на правото на ЕС /решение от 20.09.17г.по дело №С -186/16; определение от 22.02.18г.по дело С-119/17.; решение от 30.04.14г.по дело №С -26/13; решение от 23.04.2015г.по дело № С-96/14; решение от 3.06.10г.по дело № С-484/08./ В решение № 67 от 12.09.19г.по т.д.№ 1392/18г.на ВКС,Първо т.о.е разяснено,че не са индивидуално уговорени клаузите,които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност за влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия, като тежестта на доказване,че определено условие на договора е индивидуално уговорена,е на търговеца, а при договори за банков кредит – на банката. В обобщение въззивното решение не е постановено в противоречие с актове на СЕС,поради което не следва да допуска до касационно обжалване. С оглед изхода на производството жалбоподателят следва да заплати на ответницата по жалбата направените за тази инстанция разноски в размер на 1825 лв адвокатско възнаграждение за един адвокат. Предвид на горното,ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД,ІІІ г.о.