Определение № 226 от 15.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4405/2019 г.

Производството е по чл.288 вр. чл.280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от адвокат И. А., като пълномощник на Г. П. Т., срещу въззивното решение № 69 от 22.01.2019 г. по в. гр. д. № 2095/2018 г. на Варненския окръжен съд. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК и към нея има приложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК с поддържани основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, изр.3 ГПК, поради което е допустима. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са поставени следните въпроси, формулирани от настоящата инстанция съобразно т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС: 1. валидно ли е решението на органа по земеделска реституция, ако не е подписано от секретар; необходимо ли е за осъществяване на косвен съдебен контрол върху него, с оглед постановяването му от компетентен орган и в предвидената форма, да се изиска оригинала на акта и да се изследват положените подписи; сочи се противоречие с решение № 482/21.01.2011 г. по гр. д. № 26/2010 г. на ВКС, второ г. о. и решение № 360/23.01.2013 г. по гр. д. № 596/2011 г. на ВКС, първо г. о.; 2. не съставлява ли процесуално нарушение необсъждането на възражението за нищожност на административния акт на горното основание, а разглеждането на други невъведени основания за нищожност; поддържа се противоречие с решение № 8/19.01.2019 г. по т. д. № 2435/2016 г. на ВКС, второ т. о.; 3. към кой момент следва да се прецени наличието на сграда в имота; от значение ли е видът на постройката; поддържа се противоречие с решение № 41/10.02.2012 г. по гр. д. № 784/2010 г. на ВКС, второ г. о. и решение № 259/09.06.2011 г. по гр. д. № 786/2010 г. на ВКС, първо г. о. За допускане на касационното обжалване касаторът се позовава на първата специална предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, както и на очевидна неправилност. Ответниците по касация Е. И. Д. и В. Т. Д. са подали писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в който са оспорили същата. Ответниците М. Л. В., Г. Л. Р. и и Н. Л. Р. не са подали писмен отговор. При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о., намира следното: Първоинстанционното производство е образувано по предявени от Г. П. Т. и В. П. Т. /починала в хода на производството/ срещу М. Л. В., Г. Л. Р. и и Н. Л. Р. установителни искове за собственост върху имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], съставляващ имот пл. сн. № * по кадастрален план на „Боровец-юг“ от 1996 г. и искове за ревандикация по отношение на същия имот срещу ответниците Е. и В. Д.. Ищците са изложили твърдения, че се легитимират като собственици на основание реализирано в качеството им на ползватели право на изкупуване по реда на параграф 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ. Изгубили са фактическата власт върху имота през 2014 г., когато владение е било установено от ответниците Е. и В. Д.. Ответниците М. Л. В., Г. Л. Р. и и Н. Л. Р. са посочили, че в тяхна полза като наследници на Л. Г. Р. е признато правото на собственост върху овощна градина в терен по параграф 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, включваща и процесния имот, като са придобили собствеността върху него въз основа на заповед по параграф 4к, ал.7 от ПЗР на ЗСПЗЗ. Прехвърлили са правото на собственост на ответниците Е. И. Д. и В. Т. Д. с нотариален акт № 12/05.02.2014 г. за покупко-продажба. В полза на Г. П. Т. е издаден констативен нотариален акт № 161/12.12.1997 г. за собственост на недвижим имот, придобит по реда на параграф 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ върху следния имот, находящ с в землището на [населено място],[жк], а именно: имот пл. сн. № * по кадастрален план на местността „Боровец-юг“ от 1996 г., с площ от 600 кв. м., с находящи се в него „трайни насаждения“. На ищеца е било предоставено право на ползване върху хавра от 0,6 дка в землището на [населено място], м. „Боровец-юг“, при описани съседи /видно от удостоверение № 417 от 24.01.1980 г. и цитираното в него решение от 12.12.1979 г. на ОбНС – В./. Видно от решение № 600/23.03.1999 г. на Поземлена комисия – [населено място], със същото е признато правото на собственост в полза на наследниците на Л. Г. Р. върху овощна градина от 10,859 дка в землището на Г., местността „Ламбур кола“, в терен по параграф 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, имот № * и № * по плана на старите имотни граници на м. „Боровец-юг“. Посочено е, че по комбинирания план на местността от 1997 г. имот № * обхваща имоти с описани планоснимачни номера, включително имот пл. сн. № *. Решението е подписано от председателя и членовете на комисията, като липсва подпис на секретар. На 18.11.2009 г. е издадена заповед № Г-ПР-401/18.11.2009 г. по пар.4к, ал.7 ПЗР на ЗСПЗЗ, влязла в сила на 04.12.2009 г., в полза на наследниците на Л. Р. /първите трима ответници/ по отношение на имот № 1003 по ПНИ на местност „Боровец-юг“, землище на[жк], с площ от 615 кв. м. По делото е установено, че в имота е имало построена сграда с разгърната застроена площ 11,88 кв. м. със завършеност 60 % /оценителен протокол, приложен към изпратената от общината преписка и цитиран в констативния нотариален акт/. В нея се съдържа „заснемане“ на имота на Г. Т., според което в имота е построена масивна тухлена постройка на един етаж. Не се установява авторството на документа и датата на издаването му. В молбата за изкупуване на имота, подадена от касатора на 22.06.1992 г. до кмета на общината, ползваният имот е описан като овощна градина /не е посочена построена в него сграда/. С исковата молба е представено разрешение за лека стопанска постройка за сезонно ползване, което е издадено преди учредяването на право на ползване и не се съдържа в преписката. От изслушаната в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза се установява, че в кадастралния план на м. „Боровец-юг“ от 1991 г. в процесния имот пл. сн. № * не е нанесена сграда. В графичната част на плана от 1996 г. е обозначена сграда в строеж /приложение № 2 – обозначена с пунктирана линия и надпис „стр.“/, нанесена и в комбинирания кадастрален план на местността от 1997 г., в незавършен вид и без покрив. В първоинстанционното производство са събрани гласни доказателства /свидетелите К. и Т./. Въззивният съд е кредитирал показанията на втория свидетел, като обективиращи непосредствени впечатления /датиращи от 1989 г./ и кореспондиращи на събраните писмени доказателства. От тях също се установява, че ищецът е започнал да строи в имота след 1993 г., като е изградил три стени /без свързващи елементи/ и без покрив. Първата свидетелка възпроизвежда в показанията си факта на съществуващо в имота бунгало и към 1998 г. /не сочи за извършено негово преустройство/. С обжалваното решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което предявения от касатора иск е отхвърлен. Прието е, че в полза на ищеца е било надлежно учредено право на ползване, но не са били налице предпоставките на параграф 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ за изкупуване на имота. Изложени са съображения за това, че спорът по делото е концентриран върху това дали към 01.03.1991 г. в имота е имало изградена сграда, отговаряща на изискванията на параграф 1в, ал.3 от ДР на ППЗСПЗЗ. Анализирани са доказателствата и е направено заключение, че към този момент в имота не е съществувала сграда, отговаряща на горните изисквания, като са съобразени и постановките на ТР № 2/13.09.2011 г. по т. д. № 2/2011 г. на ОСГК на ВКС. Въззивният съд е обсъдил изложените в жалбата доводи за нищожност на решението на органа на земеделска реституция в полза на наследниците на Л. Р., като е счел, че същото е валиден административен акт /издадено от надлежен орган/. Изложил е допълнителни съображения, че не могат да бъдат обсъждани възражения, свързани със съществуването на право на собственост в полза на наследодателя към момента на образуване на стопанството и за идентичността между възстановения и притежавания преди колективизацията имот. Не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Първият въпрос в изложението е свързан с валидността на реституционното решение в полза на ответниците – наследници на Л. Р.. Не е налице противоречие с приложената съдебна практика. Във втория от представените съдебни актове /решение № 360/23.01.2013 г. по гр. д. № 596/2011 г. на ВКС, първо г. о./, е посочено, че според текста на чл.60, ал.4 ППЗСПЗЗ /в случая приложимата редакция е на ДВ, бр.18 от 1999 г./, поземлените комисии се състоят от председател, секретар и нечетен брой членове. Цитираната разпоредба урежда принципно състава на колективния орган при формирането му, а не начина, по който следва да е взето и подписано решението, за да бъде валиден административният акт. В закона и правилника не е предвидено при обсъждане и вземане на решение поземлената комисия да участва в целия си списъчен състав. Доколкото не са посочени кворум и мнозинство за вземане на решенията, следва да се счита, че е достатъчно присъствието на половината плюс един от членовете, като те се приемат с обикновено мнозинство. До влизането в сила на чл.60а от ППЗСПЗЗ /ДВ, бр.31 от 2003 г./ въпросът от колко и кои членове от състава на комисията следва да бъде подписано решението не е изрично уреден от специалния закон, поради което в съдебната практика е възприето становището, че за валидността на административния акт е достатъчно да бъде оформен съгласно изискването на чл.15, ал.2, т.6, изр.2 ЗАП /отм./ с подписите на председател и секретар. Когато решението е подписано от председател и от членовете на комисията, участвали при постановяването му, липсата на подпис на секретаря не го прави нищожно. Същото разрешение е възприето и в първия цитиран съдебен акт /решение № 482/21.01.2011 г. по гр. д. № 26/2010 г. на ВКС, второ г. о./. Независимо че не са изложени подробни съображения за аргументиране на този извод, направените във въззивната жалба доводи са обсъдени. Самият процесуален представител на ищеца е направил изявление в съдебно заседание на 12.07.2017 г. в първоинстанционното производство, че не поддържа искането си за прилагане на реституционната преписка. Доказателственото искане за нейното събиране във въззивното производство е оставено без уважение поради липсата на допуснато от районния съд процесуално нарушение. С оглед на изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване по поставения въпрос, формулиран като втори в изложението. В съответствие с цитираното решение № 8/19.01.2019 г. по т. д. № 2435/2016 г. на ВКС, второ т. о., въззивният съд е изложил свои мотиви по заявените от касатора доводи и възражения. Третият въпрос също е разрешен в съответствие с трайната съдебна практика /включително с ТР № 2/13.09.2011 г. по т. д. № 2/2011 г. на ОСГК на ВКС/. В решение № 41/10.02.2012 г. по гр. д. № 784/2010 г. на ВКС, второ г. о., са разгледани изискванията, на които трябва да отговаря сградата, за да се приеме, че възниква правото на придобиване на собствеността по реда на параграф 4а ПЗР на ЗСПЗЗ. В същото е посочено, че съгласно тълкувателния акт за ползвателите възниква правото да придобият собствеността по този ред, когато сградата отговаря на изискването за постройка, отразено в нормата на параграф 1в, ал.3 от ДР на ППЗСПЗЗ – да е трайно прикрепена към терена, без да е необходимо да отговаря на действащите към момента на построяването й строителни правила и норми. В конкретно разгледаната хипотеза постройката е била нанесена в помощния кадастрален план на местността, описана е в оценителния протокол и за нейното съществуване са събрани гласни доказателства. Очевидната неправилност на обжалваното въззивно решение е обоснована с доводи за съществуване на дървена постройка в имота към 1991 г., чието преустройство в тухлена сграда е започнало след 1993 г. Липсва пълно доказване от ищеца – касатор на съществуването на сграда към 01.03.1991 г., което е обосновало и решаващия извод, че не са осъществени предпоставките на параграф 4а, ал.1 ПЗР на ЗСПЗЗ за придобиване на право на собственост. В обобщение не следва да се допуска касационно обжалване на посочените основания. Ответниците по касация Е. и В. Д. са претендирали разноски, като не са представили доказателства за тяхното действително извършване, поради което такива не трябва да се присъждат. Воден от горното, Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.