Определение № 312 от 17.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1046/2020 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 1285 от 08.11.2019г. по гр.д. № 1520/2019г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 886 от 06.03.2019 г. по гр.д.№ 3851/2018г. на Пловдивски районен съд. С последното е извършена съдебна делба на недвижим имот - дворно място с еднофамилна жилищна сграда и три стопански сгради в [населено място], община М., област П., като имотът е изнесен на публична продан и е отхвърлена претенцията на К. З. Б. и Н. З. Т. по чл. 349, ал.2 ГПК за поставяне на имота в техен дял. Касационната жалба е подадена от К. З. Б. и Н. З. Т. чрез пълномощника им адв. Н. Г.. Изложени са доводи за неправилност на решението. За допускане на касационно обжалване се сочи основанието по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и се твърди, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС и спорът е решен неправилно; приложена е съдебна практика, без да са формулирани конкретни правни въпроси. Релевирани са доводи за характера на съсобствеността в конкретния случай и за приложението на Тълкувателно решение № 1/2004г. на ОСГК на ВКС; направено е оплакване, че съдът не е изпълнил задължението си да даде указания на страната, поискала възлагане, че не сочи доказателства за конкретни факти и обстоятелства. Ответникът по касационната жалба И. Н. Б. не изразява становище. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Спорът е по делба във фазата по извършването. Касаторите К. З. Б. и Н. З. Б. са предявили претенция за възлагане в общ дял на процесния имот; не са заявили фактически обстоятелства, от които произтича искането. С влязло в сила решение № 3051от 01.08.2018г. по гр.д. № 3851/2018г. на Пловдивския районен съд имотът е допуснат до делба между съделителите К. З. Б., Н. З. Т. и И. Н. Б., при квоти: по 9/20 ид. ч. за първия и втората, и 2/20 ид.ч. за И. Н. Б.. Видно от мотивите на решението съсобствеността е възникнала по следния начин: Имотът е бил собственост на Н. И. Б., придобит по време на брака му с Н. З. Б.. След нейната смърт, настъпила през 1986г., правото на собственост е преминало върху съпруга Н. Б. и четирите им деца - Н., Т., З. и И. Б.. През 1993г. Н. Б. е прехвърлил на сина си З. и съпругата му З. своите 6/10 ид.ч. срещу задължение за издръжка и гледане. Приобретателят З. Н. Б. е починал през 2016г. и по-късно същата година сестрите му Т. и Н. са продали на съпругата му З. своите 2/10 ид.ч. от имота. Ищците /сега касатори/ Н. и К. са наследници по закон на З. и З. Б.. Ответникът И. Б. е син на първоначалните собственици Н. и Н. Б. и притежава своите 1/10 /или 2/20 /ид.ч. по наследство от майка си. С постановеното решение Пловдивски окръжен съд е потвърдил първоинстанционния акт за отхвърляне на претенцията за възлагане и за изнасяне на имота на публична продан; споделил е направените от първата инстанция изводи и на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите й. На първо място е приел, че имотът е неподеляем, като е взел предвид заключението на неоспорената техническа експертиза, становището на Община Марица /че разделяне на поземления имот е възможно/, както и изрично изразеното несъгласие на жалбоподателите да се ангажират с изготвяне на инвестиционен проект за разделяне на имота. Определяйки способа за извършване на делбата, съдът е счел, че имотът следва да се изнесе на публична продан. Възлагането по чл. 349, ал.2 ГПК е намерил за неприложимо в случая поради наличието на смесена съсобственост, а именно възникнала в резултат на повече от един юридически факт. Позовал се е на разясненията, дадени в т.8 от Тълкувателно решение № 1/2004г. на ОСГК на ВКС. Наред с това съдът е изтъкнал, че съображенията от жалбоподателите за незаинтересоваността на ответника от процеса, за относително малкия негов дял, както и желанието им имотът да остане в семейството, те да го санират и ползват, не могат да обосноват разширително тълкуване на изчерпателно уредените в закона хипотези на възлагане на делбен имот. Посочил е, че право на възлагане по чл.349, ал.2 ГПК има само съделител - наследник, който е живял в сънаследствения имот при откриване на наследството и не притежава друго жилище към момента на извършване на делбата. В случая дори не са релевирани подобни твърдения. При преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК съдът намира, че такива не са налице. На първо място, жалбоподателите не са удостоверили по надлежния начин общото основание за допускане на касационно обжалване - липсва формулиран правен въпрос, който да е разрешен в обжалвания акт и да е обуславящ за изхода на спора. Изложените съображения, че за тях съсобствеността е възникнала само по наследство и не е налице т.нар. „смесена” съсобственост, не могат да предизвикат допускане на касационно обжалване. Възприетият от съда извод, че съсобствеността е смесена, т.е. не произтича само от наследяване, е в съответствие със задължителната практика по т.8 на Тълкувателно решение № 1/2004г. на ОСГК, както и с посочената от касаторите практика на ВКС - Решение № 244 от 20.06.2012г. по гр.д. №302/2011г. на І г.о. и Решение № 239 от 06.08.2012г. по гр.д. № 81/2011г. на І г.о. В последното е разяснено, че когато са извършени разпоредителни сделки между сънаследниците не е налице смесена съсобственост, тъй като по този начин не се променя наследствения характер на имота, а само се уголемява квотата в съсобствеността на някой от наследниците; посочено е, че смесена е съсобствеността, когато чрез правна сделка част от наследствения имот се придобива от лице, извън кръга на наследниците. Предвид изложените по-горе фактически обстоятелства относно възникването на съсобствеността е видно, че с притежавания от първоначалните собственици Н. и Н. Б. недвижим имот е извършена една сделка между сънаследници /от Н. Б. на сина му З. Б./, но е извършена и сделка в полза на лице, което е извън наследниците /продажбата от Т. и Н. в полза на З. Б., която не е наследник/. Следващият наведен довод в изложението е, че съдът не е изпълнил задължението си да даде указания на страната, поискала възлагане, че не сочи доказателства за конкретни факти и обстоятелства. Този довод също не може да обуслови достъп до касационен контрол. Съгласно разясненията в т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк. д. № 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд не е длъжен да прави нов доклад по делото, нито е длъжен да следи служебно за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с доклада; само ако във въззивната жалба жалбоподателят се е позовал на такива процесуални нарушения, въззивният съд е длъжен да даде указания относно възможността да се предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които жалбоподателят е пропуснал да извърши в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В случая, във въззивната жалба на К. Б. и Н. Т. няма позоваване на допуснато от първонстанционния съд нарушение на процесуалните правила във връзка с доклада, нито искане да им бъде дадена възможност да представят доказателства. Поради това, въззивният съд не е бил длъжен служебно да следи за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с доклада, нито е бил длъжен да дава указания на жалбоподателите да представят доказателства, касаещи предпоставките за възлагане. На основание изложеното следва да се откаже допускане на касационно обжалване. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г.о.