Определение № 4945 от 15.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2397/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 10/14.01.2026 г. по гр.д. № 381/2025 г., с което Апелативен съд – Бургас е потвърдил решение № 655/01.08.2025 г. по гр.д. № 1235/2023 г. на Окръжен съд – Бургас в частта, с която по предявения иск, предвиден в чл. 439 ГПК, е установено, че С. Ж. У. не дължи на К. Н. Г. общата сума 35 982.69 лв. – сбор от вземания, за които ответникът е снабден срещу ищеца с изпълнителен лист № 801/19.10.2017 г. по в.гр.д. № 923/2016 г., изпълнителен лист от 04.12.2017 г. по в.гр.д. № 165/2016 г. и изпълнителен лист от 12.12.2022 г. по в.гр.д. № 341/2022 г., все на Окръжен съд – Бургас. Решението се обжалва от К. Г. с искане да бъде допуснато до касационен контрол поради вероятна недопустимост. Извежда основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК от липсата на правен интерес от отрицателния установителен иск. Касаторът иска касационният контрол да се допусне и за проверка за правилност по въпроси, които обобщени според разясненото в т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС, са за задължението на съда по чл. 439 ГПК да съобрази всички факти, които са настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е постановено стабилизирано изпълнително основание и са от значение за съществуването и размера на изпълняемото право, а не само на фактите, с които искът по чл. 439 ГПК е обоснован с предявяването му от длъжника. Касаторът твърди, че въпросите са включени в предмета на обжалване – общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По същество обосновава касационните основания по чл. 281, т. 3, пр. 2 и 3 ГПК. Претендира направените разноски по делото. Ответникът по касация С. У. възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а решението е правилно. За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е намерил, че жалбата срещу първоинстанционното решение, въззивникът/сега касатор не обосновава с оплаквания, респ. твърдения за релевантните факти по въведения с предявяването на иска погасителен способ – прихващане, извършено с изявление на ищеца С. У., достигнало до ответника К. Г. на 22.06.2023 г., а с оплаквания, че първостепенният съд не бил съобразил други доказани релевантни факти за съществуването и размера на оспореното вземане. Конкретно, въззивният съд е намерил, че спорът пред него не е за това, че при осъществените предпоставки на погасителния способ на прихващането (чл. 103 ЗЗД), паричните притезания, за които ответникът се е снабдил със стабилизирани изпълнителни основания и издадени въз основа на тях изпълнителен листи срещу ищеца, предмет на изп.дело № 1080/2016 г. на ЧСИ И. Б., са погасени в размер на общата сума 35 982.69 лв. Добавил е, че ефектът на прихващането е настъпил на 09.12.2019 г. (чл. 104, ал. 2 ЗЗД). Намерил е, че спорът пред него е за това, дали са относими и други обстоятелства, настъпили също след релевантния момент по чл. 439, ал. 2 ГПК. Те са все за факти, които ответникът по иска, тогава въззивник, а сега касатор е твърдял като настъпили след 22.06.2023 г. – датата, на която изявлението за прихващане е достигнало до ответника, и касаят предприетите действия по изп.д. № 91/2019 г. на ЧСИ С. Н., включително за това, какво е значението на приложеното пред първата инстанция решение № 1301/18.12.2023 по в.гр.д. № 1957/2023 г. на Окръжен съд - Бургас. Въззивният съд е приел, че изп.д. № 91/2019 г. на ЧСИ С. Н. е образувано също по стабилизирани изпълнителни основания за пресъдени парични вземания, но с кредитор ищеца и длъжник ответника, а с решението по чл. 463, ал. 1 ГПК е отменено разпределение от 20.10.2023 г. по това изпълнително дело, последвано от ново разпределение и заделени суми от ЧСИ С. Н. за ищеца/за взискателя след обезпечителна мярка „спиране на изпълнението“. Въззивният съд е намерил, че всички тези обстоятелства са без значение за предявения и частично уважен иск по чл. 439 ГПК, защото с него се оспорва съществуването на изпълняемите парични притезания с кредитор ответника и длъжник ищеца – пресъдени и принудително изпълнявани по изп.д. № 1080/2016 г. на ЧСИ И. Б., поради погасяването им по компенсация, а действията по принудително изпълнение по изп.д. № 91/2019 г. на ЧСИ С. Н., които ответникът твърди да е предприел ЧСИ С. Н., са извършени все след 22.06.2023 г. - датата на достигналото изявление за прихващане до ответника. Добавил е, че те могат да са от значение за съществуването и размера на пресъдените и принудително изпълнявани парични притезания по изп.дело № 91/2019 г. на ЧСИ С. Н., а приложеното решение по чл. 463, ал. 1 ГПК – за законосъобразността на извършеното ново разпределение, но са без значение за съществуването и размера на оспорените с отрицателния установителен иск парични притезания – тези, които са предмет на изп.д. № 1080/2016 г. на ЧСИ И. Б.. Настоящият състав намира, че практиката на Върховния касационен съд по чл. 439 ГПК разяснява, че за допустимостта на отрицателния установителен иск е необходимо длъжникът да се позове на погасителен способ, осъществен след релевантния момент по чл. 439 ГПК, или на погасителна давност, изтекла след влизане в сила на съдебното решение, с което вземането е установено. Приема се също, че за иска е от значение всяко обстоятелство, което е настъпило след предявяването на иска и има значение за съществуването и размера на изпълняемото вземане, а не само онези обстоятелства, посочени в исковата молба, поради които длъжникът оспорва изпълняемото право (чл. 235, ал. 3 ГПК). Единственото изключение е, когато длъжникът оспорва правото на принудително изпълнение, позовавайки се на погасителна давност (чл. 439 ГПК, вр. чл. 120 ЗЗД), която е изтекла след като се е стабилизирало изпълнителното основание – от тогава тече нова 5-годишна давност, защото съгласно чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД докато трае съдебният процес по чл. 439 ГПК давност не тече. При конкретните оплаквания в касационната жалба тезата на касатора, която обяснява основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, въведени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, се свежда до искане Върховният касационен съд да извърши казуално тълкуване на чл. 439 ГПК, според което за съществуването и размера на изпълняемото парично притезание, оспорено от длъжника с предявения отрицателен установителен иск, предвиден в разпоредбата, са от значение действия и съдебни решения за законосъобразността на действията на съдебния изпълнител, предприети по друго изпълнително дело, по което взискател е длъжникът, оспорващ вземането, длъжник - ответникът, и изпълняемото право да е също за пари. Подобно тълкуване настоящият състав не следва да извършва, тъй като би било в противоречие със закона и с обобщената практика на Върховния касационен съд по чл. 439 ГПК. Вероятната недопустимост на въззивното решение е изключена, а с това – и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК, а по повдигнатите въпроси е изключена допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК в смисъла, разяснен с т. 4 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС. При този изход и по аргумент от обратното по чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на касатора/на ответника по иска остават извършените по делото разноски, включително пред Върховния касационен съд. При тези мотиви, съставът на Четвърто гражданско отделение на Върховния касационен съд,