Определение № 60586 от 08.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 615/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. П. В., [населено място], подадена от назначения му процесуален представител адвокат С. К., срещу въззивно решение №260039 от 29.10.2020 г. по гр. дело №290/2020 г. на Варненския апелативен съд, с което е потвърдено решение №346 от 04.03.2020 г. по гр. дело № 1418/2019 г. на Варненския окръжен съд. С първоинстанционното решение е отхвърлен искът на касатора срещу Прокуратурата на Република България за сумата от 200 000 лв., представляваща обезщетение за причинените неимуществени вреди от незаконно повдигнатото му обвинение по чл. 199 от НК, за което е оправдан с присъда № 131/31.05.2005г. по НОХД № 2141/2003 год. на СГС и задържането му с мярка за неотклонение “Задържане под стража“ за времето от 18.07.2001 год. до 31.05.2005 год., ведно със законната лихва от датата на увреждането – 18.07.2001г. до окончателното изплащане на сумата, като до 50 000 лева – искът е отхвърлен като основателен, но погасен по давност, а в частта над 50 000 лева до 200 000 лева - като неоснователен. Въззивният съд е приел, че с писмения отговор на исковата молба, Прокуратурата е оспорила иска. Изложила е съображения, че искът за обезщетение за неимуществени вреди е недоказан, евентуално размерът на претендираното обезщетение – завишен. Направила е възражение за погасяване по давност на претенцията за законна лихва за забава съгласно чл. 111, б. „в“ от ЗЗД. Настоявала е, че вреди от задържането не са произтекли, доколкото същото изцяло е било отчетено и приспаднато от наказанието лишаване от свобода по други осъдителни присъди на ищеца по водени срещу него в същия период наказателни дела - за периода от 18.07.2001г. до 08.03.2002г. е взето предвид при определяне на общо наказание по НОХД № 2000/2003г. по описа на Софийски градски съд, а това от 08.03.2002г. до 27.07.2005г. - отчетено по НОХД № 3281/2002г. по описа на Софийски градски съд. Позовала се е на решение № 65/08.03.2018г., постановено по гр.д. № 272/2017г. по описа на Окръжен съд – [населено място], с което е отхвърлен, предявеният от ищеца срещу Прокуратурата на РБ иск за заплащане на обезщетение от 200 000 лв. за неимуществени вреди от задържането под стража за част от претендирания сега период. Релевирала е и възражение за погасяване на иска за обезщетение поради изтекла давност по чл.110 ЗЗД. В исковата си молба ищецът не е посочил датата на влизане в сила на оправдателната присъда, нито е представил доказателства в тази връзка, поради което с писмения си отговор прокуратурата се е позовала принципно на погасителната давност с оглед посочената от ищеца дата на постановяване на първоинстанционната оправдателна присъда на 31.05.2005 г. и датата на подаване на исковата молба в съда на 15.06.2018 г. Заявила е също така, че ищецът не е посочил доказателства, кога присъдата е влязла в сила, поради което не би могло да се определи началният момент за евентуалната отговорност и да бъде извършена преценка дали искът е погасен по давност съгл. чл.110 ЗЗД. Поискала е прилагане на доказателства, включително и на наказателното дело, както и определяне от съда на срок след това, за да направи възраженията си. С доклада по делото на осн. чл.146 от ГПК, обявен на страните в открито съдебно заседание от 11.10.2018 г., съдът е докладвал направено от прокуратурата възражение за погасяване на иска по давност с оглед датата на влизане в сила на оправдателната присъда. Ищецът не е възразил по доклада. Наказателното дело е приобщено в предпоследното съдебно заседание, като след това окръжният съд не е дал указания на ищеца за уточняване на исковата молба чрез посочване на датата на влизане в сила на оправдателната присъда, нито срок на прокуратурата след това за прецизиране на възражението й за погасителна давност. В хода по същество, ответникът е развил подробно съображенията си за погасяване на иска по давност. Доколкото датата на влизане в сила на присъдата не е заявена от ищеца с исковата молба и са липсвали доказателства в тази връзка до прилагане на наказателното дело, към момента на отговора си прокуратурата не е разполагала с възможността да посочи ясно и конкретно възражението си за изтекла погасителна давност, като макар и непрецизно тя се е позовала принципно на изтеклия дълъг период от време, през който ищецът е бездействал и на евентуалното погасяване на иска му на осн. чл. 110 ЗЗД. Така е възприел изявлението на ответника и окръжният съд, обявявайки на страните с доклада си по делото, че е сезиран и със заявено възражение на ответника за погасяване на иска по давност на осн. чл. 110 ЗЗД. Дори да се приеме, че възражение не е било ясно заявено, а само посочено от ответника като възможност при конкретизиране на датата на влизане в сила на присъдата, то същото не се е преклудирало със срока за отговор на исковата молба, защото съдът не е дал възможност на ищеца да посочи датата на влизане в сила на присъдата и съответно – на ответника - да направи възраженията си в тази връзка /при заявено конкретно искане с отговора на исковата молба/. Освен това, при вече възприето и обявено от съда на страните възражение за погасителна давност, ответникът не е имал интерес от подновяване на искането си за предоставяне на срок след приобщаване на наказателното дело. В този смисъл не може да се приеме това възражение за преклудирано, като незаявено в срок.Установено от материалите по делото е, че на 13.03.2001г. с постановление на следовател по сл. дело № 106/2001г. по описа на СтСлС – София, ищецът е привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 198, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК, за това, че на 04.05.2000г. в [населено място] на [улица], [жилищен адрес]. ет. 1, ап. 65 в съучастие като съизвършители с други лица, отнели чужди движими вещи – златни предмети общо 3 607.81 грама, 14 карата от владението на трето лице. Със същото постановление му е определена мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 1 000 лв., но доколкото той не е внесъл същата, укрил се и бил обявен за общодържавно издирване, мярката е заменена на 18.07.2001г. със „задържане под стража“, първо за 24 и за 72 часа, а после – наложена с определение от 20.07.2001г. по НЧД №И-223/2001г., потвърдена с определение по ВНЧХ № 556/2001г. по описа на Софийския апелативен съд. На 17.04.2002г., поради отвод, е образувано ново сл.дело № 77/2002г. по описа на СтСлС - София, като обвинението е било изменено и деянието - преквалифицирано в такова по чл. 199, ал. 2, т. 3, вр. с чл. 198, ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2 от НК. Отново е повдигнато обвинението и взета мярка за неотклонение „задържане под стража“. На 17.07.2003г. обвинението е преквалифицирано в такова по чл. 199, ал. 2, т. 3, вр. с чл. 198, ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2, вр. с ал. 1 от НК и взета същата мярка за неотклонение „задържане под стража“. Обвинителният акт срещу ищеца и още две лица е внесен в Софийски градски съд на 25.07.2003г., където е образувано НОХД № 2141/2003г. По делото са проведени 11 открити съдебни заседания, в които са извършвани множество процесуални действия, включително разпити на свидетели, като ищецът е участвал лично и чрез процесуален представител – адвокат. С определение от 31.05.2005г., в последното съдебно заседание е изменена мярката му за неотклонение от „задържане под стража“ в „подписка“. С постановената по делото присъда от 31.05.2005г. ищецът е признат за невинен и оправдан по повдигнатото му обвинение. По протест е образувано ВНОХД № 1646/2005г. по описа на Софийския апелативен съд, по което оправдателната присъда е потвърдена, с влязъл в сила на 04.04.2006г. съдебен акт. Предявените искове са по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетения за претърпените неимуществени и имуществени вреди от воденото срещу ищеца наказателно производство, по което той е бил оправдан. Исковете са предявени срещу Прокуратурата на Република България, която действа като процесуален субституент на държавата. При преценката на претърпените от ищеца вреди следва да се има предвид, че отговорността на прокуратурата е обективна и се носи независимо дали вредите от увреждащите актове са причинени виновно от длъжностни лица, както и това, че отговорността й обхваща вредите, които са в пряка причинно-следствена връзка с увреждащото действие. Отговорността на прокуратурата е за всички вреди, причинени от незаконното обвинение, включително и за периода през който делото е било на производство пред съда. В настоящия случай държавата чрез Прокуратурата на РБ отговаря за вредите, причинени на ищеца от повдигнатото и поддържано незаконно обвинение в престъпление, първоначално от 13.03.2001г. – по чл. 199, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 198, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2 НК, от 17.04.2002г. – по чл. 199, ал. 2, т. 3, вр. с чл. 198, ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2 НК и впоследствие на 17.07.2003г. - по чл. 199, ал. 2, т. 3, вр. с чл. 198, ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2, вр. с ал. 1 НК, по което той е оправдан. Съгласно трайно установената практика на ВКС, размерът на обезщетението за неимуществени вреди е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл. 52 ЗЗД, спрямо който настъпилата вреда се съизмерява. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики – характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. С оглед спецификата на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, от който произтича отговорността на държавата за вреди като критерий за преценка е въведен и срокът на наказателното преследване, както и характера на престъплението по повдигнатото обвинение, неговото разгласяване и последиците от това. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие.За твърдяните си негативните емоционални преживявания от незаконното обвинение, ищецът не е ангажирал никакви доказателства по делото, но независимо от това самото незаконно обвинение предполага, че такива са търпени, но с неголям интензитет. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от незаконното обвинение, от една страна съдът взема предвид, че производство е продължило около пет години (от 13.03.2001г. до влизане в сила на оправдателната присъда – 04.04.2006г.), но срокът не надхвърля рамките на разумния срок по см. чл. 6, § 1 от КЗПЧОС /предвид, че се е водило и срещу още две лица и по повече обвинения, обосновали по-голяма продължителност/. Следва да бъде отчетено, че по наказателното дело са провеждани и множество процесуално-следствени действия и множество съдебни заседания на повечето от които той се е явявал и лично. В насока на по-висок размер на обезщетението следва да бъде взето предвид също, че както първоначално повдигнатото обвинение от 13.03.2001г., последно преквалифицирано на 17.07.2003г. по чл. 199, ал. 2, т. 3, вр. с чл. 198, ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2, вр. с ал. 1 НК са за квалифициран състав на грабеж, извършен от въоръжено лице и представлява тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 ДР на НК, за което се предвижда наказание „лишаване от свобода“ за много дълъг срок, съответно за срок от 15 до 20 години. От друга страна, обаче за обосноваване на по-нисък размер на обезщетението е обстоятелството, че делото е водено в съда на две инстанции и ищецът е бил оправдан още на първа инстанция, както и че същият е осъждан неколкократно, за тежки умишлени престъпления /включително и за квалифицирани случаи на убийство и опит за убийство/, част от които са водени в периода на незаконното обвинение. Седва да се отчете, че задържането на ищеца по мярката за неотклонение в периода от 18.07.2001г. до 31.05.2005г. е изцяло приспаднато при определяне на общия размер на наказанията лишаване от свобода по другите му осъждания, а по силата на законовата фикция процесното задържане под стража се счита за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ по други влезли в сила присъди, като правото на свободно придвижване не е било нарушено и мярката за неотклонение не бива да бъде съобразявана при определяне размера на обезщетението, доколкото ищецът реално е обезщетен (в този смисъл решение № 1/13.02.2019г. на ВКС по гр.д. № 2417/2018г., III г.о. ). Няма никакви данни по делото, ищецът да е имал по-големи от обичайни в подобен случай /за човек с трайно противозаконно поведение/ негативни преживявания /стрес и тревоги/, нито данни за влошено здравословно състояние /твърдяно главоболие/. Следва да бъде отчетено и това, че тези негативни преживявания са във връзка и с другите водени по това време /три/ наказателни производства за тежки престъпения, по които ищецът е осъден. Т.е. обичайните негативни преживявания за релевантния период са търпени едновременно във връзка с четирите наказателни производства, като не се установяват специфични неимуществени увреждания, причинени единствено във връзка с обвинението по чл. 199 НК, по което е постановена оправдателната присъда. Затова и предвид изложените съображения и конкретните данни по делото и като съобрази стандарта на живот в страната за 2006 г. и средностатистическите показатели за доходи по време на възникване на увреждането, както и съдебната практика в сходни случаи намира, че за обезщетяването на причинените му от незаконното обвинение вреди и с оглед принципа на справедливост съгл. чл. 52 ЗЗД, следва да се определени обезщетение от 1000 лв., което е напълно достатъчно да овъзмезди вредите. Претенцията за обезщетение за горницата над 1000 лв. до 200 000 лв. е неоснователна. В този случай по отношение на обезщетението от 1000 лв., съдът следва да разгледа възражението за погасяване по давност на осн. чл.110 ЗЗД предвид изложеното, че същото не е преклудирано. В случая общата петгодишна погасителна давност по чл. 110 от ЗЗД е започнала да тече от влизане в сила на присъда № 131/31.05.2005г., постановена по НОХД № 2141/2003г. по описа на Софийски градски съд, потвърдена с Решение № 93/28.02.2006г., постановено по ВНОХД № 1646/2005г. по описа на Софийския апелативен съд, което не е обжалвано и влязло в сила /съгл. правилата на чл. 412, ал. 2, т. 3 от НПК/ на 04.04.2006г. и е изтекла на 04.04.2011г. Исковата молба е депозирана на 15.06.2018г., т.е. след изтичането на петгодишния срок, поради което претенцията от 1000 лв. е погасена по давност и е неоснователна. В този смисъл, предвид неоснователността на иска за сумата от 200 000 лв., неоснователна се явава и акцесорната претенция за заплащане на законни лихви върху същата, претендирани от 18.07.2001г. до окончателното изплащане на сумата. Ответникът по касационната жалба Прокуратурата на Република България, град София, не е заявил становище. Жалбоподателят е изложил доводи за произнасяне в обжалваното решение по въпросите, които в обобщен вид се свеждат до това, дали има направено възражение в срок за погасителна даавност от ответника по иска с текста в писмения отговор “Ищецът не е посочил доказателства кога присъдата е влязла в сила, поради което не би могло да се определи началният момент на евентуалната отговорност и не може да бъде извършена преценка дали искът е погасен по давност съгласно чл.110 ЗЗД.“ Твърди се, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Освен това се твърди, че обжалваното решение е очевидно неправилно, защото въззивният съд е приел, че по делото има направено в срок възражение за погасяване на иска по давност. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение №260039 от 29.10.2020 г. по гр. дело №290/2020 г. на Варненския апелативен съд. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото. След измененията на ГПК с бр. 86 от 2017 г. на ДВ, касационно обжалване може да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради вероятната нищожност или недопустимост на решението или очевидната му неправилност. Повдигнатите въпроси са фактически, а не правни, поради което не може да се приеме, че са обусловили правните изводи на съда по делото. Те имат значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд, но биха били евентуално основания за касационно обжалване и може да бъдат преценявани от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК. Обжалваното решение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК. Обжалвано въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІII г.о.