Определение № 5926 от 18.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4459/2025 г.

Производство по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на А. Г. Д. чрез адвокат Б. против определение № 10521 от 30.05.2025 г. по ч. гр. д. № 4488/2025 г. на Софийски градски съд (СГС).

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение и се иска същото да бъде отменено, а делото върнато на първостепенния съд за продължаване на съдопроизводствените действия.

Ответникът П. В. А. чрез адв. Г. с отговора по чл. 276, ал. 1 ГПК изразява становище за липса на основания за допускане на касационен контрол и за неоснователност на жалбата.

Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащо на касационен контрол определение на въззивен съд и е допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване съставът на ВКС, Трето гражданско отделение, намира следното:

С обжалваното определение е оставена без уважение частна жалба вх. № 30987/29.01.2025 г. от А. Г. Д. против определение № 1712 от 13.01.2025 г. по гр. д. № 14062/2024 г. на Софийски районен съд (СРС), 84 състав, с което производството по делото е прекратено поради неподведомственост на спора на българския съд.

За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че производството пред СРС е било образувано по подадена на 12.03.2024 г. искова молба от П. А. срещу А. Д. с изложени твърдения, че месец след запознанството с ответника (02.01.2021 г.) заживели заедно без да сключват брак, като на 04.01.2022 г. се родила дъщеря им В.-А. А. Д., а на 16.07.2023 г. се разделили. Дал е правна квалификация на спорното право като такова по чл. 127, ал. 2 ГПК – за разрешаване на въпроса за родителската отговорност спрямо общото на страните малолетно дете, а именно за предоставяне упражняването на родителските права върху него, както и за определяне на режим на лични контакти на детето с неотглеждащия родител и заплащане от последния на издръжка. С отговора на исковата молба по чл. 131 ГПК ответникът Д. е предявил насрещни искове против първоначалната ищца П. А. със същия предмет като е претендирал упражняването на родителските права върху детето да бъде предоставено на него, с произтичащите от това последици. При извършената размяна на книжа по насрещния иск е постъпило възражение от ответницата (и първоначална ищца) в срока за отговор по тази претенция (на 23.08.2024 г.), с което е оспорена международна компетентност на българския съд по спора с доводи, че нито тя, нито детето са с обичайно местопребиваване в Република България, а представените към първоначалната искова молба удостоверения за техен постоянен и настоящ адрес били изготвени за нуждите на процеса по инициатива на предишния процесуален представител на страната. Приемайки, че спорното правоотношение във връзка с упражняването на родителските права, режима на лични отношения с детето и неговата издръжка разкрива международен елемент, градският съд е споделил извода на първостепенния съд, че следва да следи служебно за своята международна компетентност (чл. 15 ГПК) и изследвайки я, е формирал извод за нейната липса. Изразено е становище, че случаят попада в предметния обхват на Конвенцията за компетентността, приложимото право, признаването, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на децата (Конвенцията), ратифицирана със закон, приет от 40-то Народно събрание на 18 януари 2006 г., в сила за РБългария от 1.02.2007 г., страна по която е и Великобритания. Този извод е обоснован с установената по делото фактология на отношенията между двамата родители и детето, което е родено в Англия – всички с българско гражданство, сочеща, че след това то е имало обичайно местопребиваване на територията на Великобритания като релевантен критерий по чл. 5, т. 1 от Конвенцията за определяне компетентността - по въпросите на родителската отговорност - на съдебните органи на договарящата държава (именно на Великобритания като държава по обичайното местопребиваване на детето). Мотивирано е виждане, че пребиваванията на детето в Р България са били спорадични, свързани с посещения при роднини и почивка през лятото, последвани от завръщане на детето с родителите на територията на Великобритания, където то е интегрирано в социалната и семейната среда при съобразяване на продължителността, регулярността, условията и причините за престоя на определената територия и преместването на родителите с детето там – раждането му в Англия, установеното намерение тримата трайно да се установят в тази държава, снабдяването им с всички документи, необходими за престой и работа в нея, вкл. наемане на имот. Като ирелевантно за определяне на международната компетентност по настоящото дело е изтъкнато обстоятелството относно трудовата заетост (в определени времеви периоди) на всеки един от родителите с български работодател, доколкото за съществено е счетено фактическото пребиваване на детето с установяване на трайната му интеграция, а не тези на единия родител. В заключение СГС е обобщил, че няма промяна на обичайното местопребиваване на детето в друга договаряща държава, което да обуслови компетентност по спора, съгласно чл. 7 вр. с чл. 5, т. 2 от Конвенцията, на съдебните органи на държавата по новото обичайно местопребиваване на детето. Така е направен решаващия извод, че е налице основание за изключване на международната компетентност на българския съд по предявените искове по чл. 127, ал. 2 СК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК страната се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК за достъп до касация и поставя следните въпроси (уточнени и конкретизирани от ВКС съгласно правомощията му, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК), а именно:

1. „Предявяването на искове по чл. 127, ал. 2 СК пред съд, при наличие на международен елемент в спорното правоотношение, има ли правно действие на приемане от ищеца на неговата международна компетентност? Допустимо ли е последващо възражение на ищеца за липса на международна компетентност на същия, сезиран от него съд?

2. „Кога е налице промяна на обичайното местопребиваване на детето?“.

Поддържа се, че по първото питане въззивното определение не е съобразено с приетото в определение № 303 от 17.08.2022 г. по ч. гр. д. № 2429/2022 г. и определение № 481 от 29.06.2021 г. по ч. гр. д. № 2298/2021 г., и двете по описа на IV г.о. на ВКС). По второто питане се сочи противоречие с критериите за промяна на обичайното местопребиваване, изведени в практиката на СЕС, обективирана в решения по дела C-497/20 и C-376/14.

Искането за достъп до касация е неоснователно.

Първият повдигнат въпрос няма характеристиката на правен въпрос по смисъла на разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Той е изводим не от решаващите мотиви на въззивния съд по конкретното дело и там дадените правни разрешения, поради което и не удовлетворява общо основание. По съществото си питането представлява изложение на тезата на жалбоподателя, че в случая компетентността на българския съд да разгледа спора е недвусмислено приета от страна на ищцата чрез завеждане на делото. Такъв извод отсъства в обжалваното определение, като въззивният състав не е излагал съображения, че подаването на исковата молба следва да се счита за приемане на международната компетентност на българския съд, каквото е становището на страната. Решаващите мотиви в обжалваното определение са други. Там е застъпено становището, че с оглед твърденията на ответницата по насрещната искова молба (ищца по първоначалните искове) за липса на международна компетентност на българския съд по спора и ангажирани доказателства за международен елемент в правоотношението, следва да се занимае служебно с този процесуален въпрос като изследва приложимото право и съобрази установените релевантни факти. Прието е, че обичайното местопребиваване на детето е във Великобритания като място, в което то е интегрирано в социална и семейна среда (релевантен критерий по чл. 5, т. 1 от Конвенцията за компетентността, приложимото право, признаването, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на децата като приложима към спора, а не Регламент /ЕО/ № 2201/2003 г. на Съвета от 27.11.2003 г. /Брюксел I./, на който се позовава касатора, доколкото се касае за държава извън ЕС - сега Регламент (ЕС) 2019/1111 на Съвета от 25 юни 2019 години), с последица отсъствие на международна компетентност на българския съд по спора. С оглед на тези съображения, формулирането на въпроса изразява несъгласието на жалбоподателя с извода, че сезираният български съд не разполага с компетентност да разгледа и реши спора по предявените искове за родителската отговорност, които са относими към правилността на съдебния акт и не могат да обосноват достъп до касация. Същите подлежат на преценка от съда, само ако касационното обжалване бъде допуснато, предпоставки за което в случая липсват. Непоставянето на релевантен правен въпрос с обуславящо значение за изхода на делото, само по себе си, е основание за недопускане на обжалването без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – вж. мотивите към разясненията по т. 1 от ТР № 1/2010 г., ОСГТК. Освен това, като вътрешно право нормите на КМЧП намират приложение само ако не са приложими други международни актове, уреждащи компетентността на съда, поради което доводите на касатора за приложимостта на този нормативен акт, с оглед обосноваване на питането, са неотносими.

Не са налице предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационен контрол и по втория повдигнат въпрос. Така формулиран, той е фактически, защото отговорът му предпоставя обсъждане на доказателства - преценката за релевантна промяна на обичайното местопребиваване на детето се прави въз основа на конкретно установените по делото фактически обстоятелства, които пък се основават на анализ на събраната доказателствена съвкупност. Въпросите, които са от значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства не формират общо основание за селектиране на касационната жалба – вж. мотивите в съобразителната част към указанията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. В случая питането отразява становището на страната за неправилност на извода в обжалваното определение, че обичайното местопребиваване на детето е във Великобритания и няма данни за промяна в същото по смисъла на чл. 5, т. 2 от Конвенцията, обосноваващо компетентност на съдебните органи на държавата по новото му обичайно местопребиваване. Същото е основание за отмяна на съдебния акт при разглеждане на частната касационна жалба по същество, но е неотносимо в предхождащия го етап по нейното селектиране. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това (вж. по – горе).

С оглед характера на спора, който задължава съдилищата служебно да следят за интереса на малолетното дете, поради което проверяват служебно не само валидността, допустимостта на съдебния акт и приложението на императивна материалноправна норми, но следят служебно изцяло за правилността на въззивния съдебен акт, настоящият състав на ВКС намира, че са налице предпоставки за служебно допускане на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд служебно да събере доказателства в случаите, в които законът му е възложил служебно да следи за интереса на ненавършилите пълнолетие деца, тъй като в въззивният съд е процедирал в противоречие с постановките по т. 1 от ТР № 1/9.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

По споровете по искове за упражняване на родителски права и режима на лични контакти с дете, което има обичайно местопребиваване в държава, която не е членка на ЕС, се прилага Конвенцията за компетентността, приложимото право, признаването, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на децата от 1996 г. В този смисъл е установената съдебна практика на ВКС при определяне на международно компетентния съд по искове по чл. 127, ал. 2 СК (вж. определение № 51 от 9.02.2022 г. по ч. гр. д. № 46/2022 г., III г. о. и посочените в него; определение № 91 от 12.03.2021 г. по ч. гр. д. № 3972/2020 г., III г. о. и посочените в него и др., определение № 126/05.04.2022 г. по ч. гр. д. № 63/2022 г., определение № 543 от 28.03.2023 г. по ч. гр. д. № 1108/2023 г., последните две по описа на ІІІ г. о.). Конвенцията е част от вътрешното право по силата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията и е пряко приложима. Съгласно чл. 5 от Конвенцията съдебните или административните органи на договарящата държава, в която детето има обичайно местопребиваване, имат компетентност да вземат мерки за закрила на личността и имуществото му. Основният критерий за определяне на международно компетентния съд за решаване на въпроса относно родителските права на детето и свързаните с него допълнителни въпроси, е обичайното местопребиваване на детето. Компетентността по въпросите по чл. 3 ,б. „а“ и „б“ от Конвенцията (съответно за родителската отговорност и нейното делегиране, и за правото на упражняване на родителските права, вкл. за правото на определяне на местопребиваването на детето, както и правото на лични отношения и др.) е абсолютна и не може да бъде дерогирана от националното законодателство, а въпросът за правото на лични отношения с детето е в изключителната компетентност на съдебните органи на държавата по обичайното му местопребиваване. ВКС нееднократно е имал повод да разясни понятието „обичайно местопребиваване“, че това е мястото, което отразява определена интеграция на детето в социална и семейна среда, за която се съобразяват, наред с други фактори и продължителността, редовността, условията и причините за престоя на територията на държава членка, както и причините за преместването на семейството в тази държава, а временното отсъствие на детето от това място не означава смяна на пребиваването му, нито отвеждането му от обичайното местопребиваване от единия родител не означава смяна на пребиваването му и не може да обоснове компетентност за разглеждане на спора за родителски права от съда по мястото, където то инцидентно се намира или е отведено. Правилото по чл. 5 от Конвенцията обаче не се прилага в случай, че детето е изведено незаконно от държавата, където е имало обичайно местопребиваване или е задържано незаконно - чл. 7 от Конвенцията. В тази хипотеза органите на договарящата държава, където детето е имало обичайно местопребиваване непосредствено преди извеждането му, запазват своята компетентност до момента, когато то придобие обичайно местопребиваване в друга държава и е пребивавало в другата държава най - малко една година, след като лицето, имащо право да упражнява родителски права, е узнало или е трябвало да узнае за местонахождението му и в този период не е подало молба за неговото връщане (вж. в този см. определение № 156 от 3.08.2017 г. по ч. гр. д. № 450/2017 г. на ВКС, I г. о. и определение № 245 от 01.07.2022 г. по ч. гр. д. № 2421/2022 г. на ВКС, IV г. о., и двете постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК).

Обжалваното определение не е съобразено със задължителната съдебна практика на ВКС, опредметена с цитираното по – горе тълкувателно решение. При твърденията (в отговора на исковата молба по първоначалните претенции) на бащата за незаконно извеждане от РБългария на детето от майката непосредствено след предявяване на исковете (12.03.2024 г.), извършено на 21.03.2024 г. при ГКПП Видин – Калафат и установяването им в Лондон, и за образувана по случая на 29.03.2024 г. в Софийска районна прокуратура преписка и извършвана проверка, въззивният съд е бил длъжен служебно да събере доказателства за сочените обстоятелства, действайки в защита на интереса на детето. Това той не е сторил, нито е дал отговор на оплакването в частната жалба на касатора за пропуска на първоинстанционния съд да обсъди довода му за наличие на неправомерно напускане (извеждане) на детето от страната от другия родител. Липсата на доказателства за горното релевантно по смисъла на чл. 7 от Конвенцията обстоятелство, което се сочи да е настъпило дни преди сезирането на съда с исковете по чл. 127, ал. 2 ГПК и предвид на това, че към датата на предявяването им на 12.03.2024 г. - като значима при определяне на международната компетентност на българския съд по спора, детето е пребивавало в РБългария продължителен период от време (от 17.07.2023 г. до 21.03.2024 г., за осем месеца) налага извод, че при постановяване на обжалваното определение градският съд се е отклонил от процесуалните си задължения по т. 1 от ТР № 1/9.12.2013 г. на ОСГТК, което е обусловило неправилност на неговия акт. Въпросът за наличие или не на незаконно извеждане на малолетното дете непосредствено преди сезирането на съда, респ. за оценка на престоят му в страната за визираните осем месеца без прекъсване като обичайно местопребиваване или не, изисква събиране служебно от съда на доказателства за фактите около извеждането на детето извън пределите на страната, вкл. има ли дадено съгласие от бащата за това, респ. налага да се съберат данни за предмета на проверката в Софийската районна прокуратура по сигнала на бащата от 29.03.2024 г. и нейното движение. Това изисква защитата на интереса на детето, каквото задължение е вменено служебно на съда, сезиран със спор относно родителската отговорност. В случая пропускът в процесуалната дейност на въззивния съд е съществен.

Като се е произнесъл относно международната компетентност на българския съд по спора и я отрекъл с обжалваното определение, градският съд е постановил незаконосъобразен съдебен акт, който следва да бъде отменен, ведно с потвърденото с него определение на СРС, а делото – върнато на последния за продължаване на съдопроизводствените действия.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, III г. о.,