Определение № 60428 от 13.07.2021 г. на ВКС по т. д. № 2381/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. В. Б. - чрез особен представител адв. Н. В. от САК, срещу решение № 11864 от 13.08.2020 г., постановено по в. гр. д. № 6046/2019 г. на Апелативен съд - София. С посоченото решение е потвърдено решение № 6705 от 01.10.2019 г. по гр. д. № 352/2018 г. на Софийски градски съд в обжалваната пред въззивната инстанция част, с която е осъдена М. В. Б. да заплати на основание чл.430, ал.1 ТЗ „Юробанк България“ АД сумата 80 000 шв. франка - част от вземане с общ размер 101 430.71 шв. франка, представляващо дължима главница по договор за банков кредит от 16.06.2008 г., ведно със законната лихва от 10.01.2018 г. до окончателното плащане и разноски по чл.78, ал.1 ГПК. В касационната жалба се сочат основания по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на обжалваното решение и се прави искане за неговата отмяна. Навеждат се оплаквания, че въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила по чл.190 ГПК като е отказал да задължи банката - ищец да представи всички документи, въз основа на които е изготвена назначената във въззивното производство съдебносчетоводна експертиза, и впоследствие е основал решението си на заключението на експертизата. Излагат се доводи за необоснованост на изводите в решението относно наличието на непогасени задължения по договора за кредит и техния размер. Поддържат се и оплаквания за неправилност на извършената от въззивния съд преценка за редовност на исковата молба, за действителност на допълнителните споразумения към договора за кредит, основани на неравноправни и поради това нищожни клаузи в договора за кредит, и за неоснователност на релевираното с отговора на исковата молба възражение за изтекла погасителна давност. Приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Формулирани са следните въпроси, за които се твърди, че са „очевидно неправилно решени от въззивния съд“ в противоречие с посочена практика на ВКС, обективирана решения по чл.290 ГПК и определения по чл.288 ГПК: „ 1. Когато експертизата е изготвена въз основа на представени от насрещната страна частни документи, но непредставени по делото, допустимо ли е по искане на страните тези документи да бъдат изискани от съда и представени по делото; 2. Има ли право съдът да отхвърли искане на страна в съдебното производство частните документи, въз основа на които е изготвено заключението а вещото лице, да бъдат представени по делото, съответно да бъде дадена възможност на страните да изразят становище или да оспорят същите; 3. Нищожно ли е допълнително споразумение за предоговаряне на кредит, ако задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор; 4. Нищожно ли е допълнително споразумение за предоговаряне на договор за кредит, сключено с цесионера, ако задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор, сключен с цедента - първоначален кредитор; Нищожно ли е допълнително споразумение за предоговаряне на договор за кредит, сключено с цесионера, ако същото е сключено без участие на цедента - първоначален кредитор; 5. Как следва да се определи размерът на вземането на кредитора при предсрочна изискуемост по договор за заем/кредит - само в размер на непогасения остатък от предоставената по договора парична сума или се включва уговореното в договора възнаграждение (възнаградителни лихви) и/или законните лихви; 7. За да бъде уважен един частичен иск по задължение по договор за ипотечен кредит, следва ли да бъде доказан размерът на целия дълг, в това число главница, лихви, такси и разноски; Какъв е давностният срок за лихвите, разноските и таксите, част от една погасителна вноска по договор за кредит; При предявяване на частичен иск по договор за банков кредит следва ли ищецът да посочи кои погасителни вноски са част от този частичен иск“. В срока по чл.287, ал.1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация „Юробанк България“ АД, който изразява становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд - София е приел, че е сезиран надлежно с осъдителен иск по чл.430, ал.1 ТЗ за реално изпълнение на задължение по договор за банков кредит, предявен като частичен с редовна искова молба и основателен за уважения от първата инстанция размер от 80 000 шв. франка /част от вземане за непогасена главница по договора за кредит с общ размер 101 430.71 шв. франка/. Въззивният съд е съобразил, че в изпълнение на дадени с определение от 17.12.2019 г. указания ищецът „Юробанк България“ АД е конкретизирал исковата молба като е посочил, че с предявения по делото иск претендира осъждане на ответницата да му заплати сумата 80 000 шв. франка, представляваща част от дължима главница с общ размер 101 430.71 шв. франка по сключен на 16.06.2008 г. договор за кредит за покупка на недвижим имот, обявен за предсрочно изискуем на 08.08.2017 г., както и че след обявяването на предсрочната изискуемост непогасената главница се дължи в пълен размер, а не на части под формата на отделни погасителни вноски. С оглед направеното уточнение съдът е счел за неоснователно оплакването във въззивната жалба на ответницата, че съществува неяснота относно начина на формиране на частичната искова претенция и погасителните вноски, чието заплащане се търси с частичия иск. От фактическа страна въззивният съд е приел за безспорно, че със сключения на 16.06.2008 г. договор за банков кредит № HL 38617 банката - ищец е предоставила на ответницата - кредитополучател кредит със срок на погасяване 240 месеца в швейцарски франкове на стойност 71 260 евро по посочен в приложение № 1 търговски курс „купува“ за швейцарски франкове към евро на банката в деня на усвояването. В чл.2.1 на договора е уговорено кредитът да бъде усвоен по блокирана сметка на кредитополучателя в швейцарски франкове и след изпълнение на съответните формалности усвоеният кредит да бъде превалутиран служебно от банката в евро по търговски курс „купува“ на банката за съответната валута в деня на усвояването, а след това да бъде предоставен на кредитополучателя по негова открита сметка. В чл.3 на договора е уговорен размер на дължимата по кредита годишна лихва, формирана като сбор от БЛП на „Юробанк“ за жилищни кредити в швейцарски франкове и надбавка от 4.65 пункта, като БЛП към момента на сключване на договора е бил 4.5 %. Според клаузите на чл.3.5 и чл.6.3 от договора, промяната от банката на БЛП действа автоматично. Съгласно чл.6 от договора кредитополучателят погасява кредита в швейцарски франкове и в случай, че не ги осигури, но разполага с левове или евро, погасяването се извършва от банката в лева или евро след служебно превалутиране на средствата в шв. франкове по курс на банката. Възражението на ответницата, че кредитът не е усвоен, е преценено като недоказано с оглед представеното двустранно подписано приложение към договора с дата 26.08.2008 г., с което е констатирано усвояването на предоставената като кредит сума, и заключението на назначената във въззивното производство съдебносчетоводна експертиза, според което отпуснатият кредит в швейцарски франкове с равностойност 71 260 евро е усвоен по закрита сметка на ответницата в швейцарски франкове, след което на името на ответницата е открита банкова сметка, по която е преведена сума в евро и погасяването на кредитните вноски е извършвано в швейцарски франкове със служебно превалутиране в евро по крос - курс на банката. Въз основа на депозираните в първоинстанционното и във въззивното производство заключения на съдебносчетоводната експертиза въззивният съд е приел за установено, че считано от 19.08.2014 г. ответницата е преустановила плащането на погасителните вноски по кредита и че след последното извършено плащане непогасеният остатък по кредита, изчислен съобразно предвидения в договора начин на превалутиране на дълга при прилагане на първоначално уговорения лихвен процент /без последващите едностранни промени по инициатива на банката/, е 98 920.03 шв. франка. За неоснователно въззивният съд е счел оспорването на експертното заключение от ответницата с аргумент, че по делото не са представени всички документи, послужили за неговото изготвяне. Съдът е изложил съображения, че вещото лице е дало заключение по поставените му задачи на база специалните си познания и след проверка на множество изброени документи, които в по-голямата си част имат счетоводен характер, като смисълът на експертизата е да се провери счетоводството на банката досежно точното изчисляване на задълженията по кредита, без да е необходимо проверените от вещото лице документи да се приобщават към делото. В подкрепа на така изразеното разбиране съдът е посочил, че ако страната не е съгласна с основаната на конкретен документ констатация на експерта, тя има възможност да поиска представянето му по делото, а не хипотетично да оспорва счетоводната документация на банката, част от която е публикувана на интернет - страницата й. Предвид установеното от експертизата неплащане на погасителните вноски по кредита, въззивният съд е приел за доказано твърдението на ищеца, че е упражнил правото си по чл.18.2 от договора и е превърнал кредита в предсрочно изискуем поради неплащане на три последователни вноски, уведомявайки за това ответницата с връчена на 08.08.2017 г. нотариална покана. С оглед датата на връчване на нотариалната покана съдът е преценил, че предсрочната изискуемост на кредита е настъпила на 08.08.2017 г. Съотнасяйки падежа на най-раната непогасена вноска - 24.08.2014 г., и датата на настъпване на предсрочната изискуемост - 08.08.2017 г., спрямо датата на предявяване на иска - 10.01.2018 г., въззивният съд е квалифицирал като неоснователно възражението на ответницата за изтекла погасителна /петгодишна/ давност по отношение на част от претендираното с иска вземане за главницата по кредита. Пред въззивната инстанция не е имало спор между страните, че с договор за цесия от 15.07.2008 г. банката - ищец е прехвърлила вземанията си към ответницата на трето лице - „Бългериън ритейл сървисиз“ АД; че на 13.03.2013 г. ответницата е подписала споразумение с новия кредитор за промяна /намаляване/ на лихвения процент по договора за кредит от 16.06.2008 г.; че с договор за цесия от 27.05.2015 г. „Бългериън ритейл сървисиз“ АД е прехвърлил вземанията си към ответницата обратно на „Юробанк България“ АД. Ответницата е поддържала възражения, че не е обвързана от постигнатите със споразумението уговорки за промяна в условията по кредита, но въззивният съд е приел, че възраженията са неоснователни, тъй като всички уговорки в споразумението са израз на общата воля на длъжника и на цесионера - нов кредитор и договорената промяна е в благоприятна за длъжника насока - намаляване на приложимия към кредитното правоотношение лихвен процент. При разрешаване на спора за размера на дължимата главница по кредита въззивният съд не е формирал изводи, основани на споразумението. Въззивният съд се е произнесъл и по оспорените от ответницата като неравноправни клаузи в договора за кредит, като е споделил изводите на първоинстанционния съд за нищожност на основание чл.146, ал.1 ЗЗП на обективираните в чл.1.1 и 3, чл.2.1 и 3, чл.3.5, чл.3.6, чл.20, ал.2 и чл.22, които прехвърлят върху кредитополучателя риска от превалутиране при определен от банката курс франк/евро и предвиждат право в полза на банката да променя едностранно размера на лихвата по кредита. В зависимост от извода за нищожност на изброените клаузи въззивният съд е заключил, че извършените от банката превалутирания на сумите по кредита са лишени от основание и не следва да се вземат предвид при изчисляване на размера на дължимия остатък от главницата, респ. че спрямо задължението на кредитополучателя за договорна лихва следва да се прилага първоначално уговорения в договора лихвен процент - обстоятелство, отчетено от първата инстанция чрез отнасяне на надплатената въз основа на неравноправните клаузи договорна лихва за погашение на главницата по кредита. Настоящият състав на ВКС намира, че не са осъществени поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - София въззивно решение. Първите два въпроса, с които касаторката е обосновала приложното поле на касационното обжалване, са зададени във връзка с оплакването в касационната жалба, че въззивният съд е нарушил съдопроизводствените правила по чл.190 ГПК като е отказал да задължи ответника да представи документите /21 бр./, въз основа на които е изготвено заключението на назначената във въззивното производство счетоводна експертиза, и впоследствие е основал решението си на констатациите в заключението. Поставените въпроси са от значение за правилността на обжалваното решение и според разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС не могат да послужат като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол. В проведеното пред Апелативен съд - София открито съдебно заседание, в което е прието заключението на счетоводната експертиза, вещото лице - експерт е обяснило, че при изготвяне на заключението е работило върху счетоводната документация на „Юробанк България“ АД - както му е възложено от съда при назначаване на експертизата, като е ползвало и други документи, публично достъпни на интернет - страниците на банката и на БНБ. При обсъждане на заключението процесуалният представител на ответницата - настоящ касатор, е поискал да бъде задължена насрещната страна да представи всички ползвани от вещото лице документи с оглед евентуалното им оспорване. Искането е заявено хипотетично, без посочване на конкретни констатации в заключението, във връзка с които е необходимо представяне на някой от ползваните от вещото лице документи /изброени в заключението/, и именно поради това въззивният съд е отказал да задължи ответника да представи всички документи. С оглед начина, по който е формулирано искането, отказът на въззивния съд да приобщи документите към делото не насочва към необходимост от допускане на обжалваното решение до касационен контрол по формулираните в тази насока въпроси. За същите въпроси не е изпълнено и специфичното за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК допълнително изискване, тъй като в цитираната в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК практика на ВКС /по въпроса за задължението на въззивния съд да мотивира решението си и да се произнесе по спорния предмет на делото след преценка на всички факти и доказателства по делото и след обсъждане на доводите и възраженията на страните/ не е изведено разрешение, че съдът е задължен да удовлетвори искане на страна в процеса за представяне по делото на всички документи, въз основа на които е изготвено заключението на съдебната експертиза, с оглед евентуално оспорване на някой от тях или на констатации в заключението. Въпросът по т.3 не кореспондира с мотивите към обжалваното решение и постановеният с решението правен резултат не е обусловен от неговото разрешаване. Единственото споразумение към договора за кредит, което е обсъдил въззивният съд, е споразумението от 13.03.2018 г., сключено с цесионера „Бългериън ритейл сървисиз“ АД. При обсъждане на споразумението въззивният съд не е констатирал то да съдържа клаузи, основани на неравноправни клаузи в договора за кредит. От текста на споразумението съдът е направил извод, че постигнатите с него уговорки за намаляване на първоначално уговорения в договора лихвен процент ползват ответницата - кредитополучател, като този извод касае размера на дължимата лихва по кредита, която не е обхваната от предявения по делото частичен иск за заплащане на част от дължимата главница. След като въззивният съд не е формирал решаващи изводи по повод на споразумението, които да са от значение за уважаването на частичния иск за главницата, поставеният въпрос не покрива общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК и не е необходимо да се обсъжда сочената по повод на него практика на ВКС /решение № 43/05.06.2019 г. по т. д. № 1177/2018 г., решение № 95/13.09.2016 г. по т. д. № 240/2015 г., решение № 144/08.11.2017 г. по т. д. № 2155/2016 г., решение № 424/02.12.2015 г. по гр. д. № 1899/2015 г. и решение № 146/01.11.2017 г. по т. д. № 2615/2016 г./, според която допълнително споразумение за предоговаряне на кредит е нищожно, ако с него задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи в първоначалния договор за кредит. Изложените съображения за несъответствие на въпроса по т.3 с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК са относими и към въпросите по т.4, в чието съдържание е въведено твърдение, несъответстващо на мотивите към обжалваното решение - че сключеното с цесионера споразумение е основано на неравноправни клаузи в първоначалния договор за кредит. Изводите на въззивния съд за основателност на предявения иск не са базирани на споразумението с цесионера и доколкото уважаването на иска за част от главницата по кредита не е мотивирано с уговорки в споразумението, въпросите не биха могли да се счетат за обуславящи по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и е безпредметно да се обсъжда твърдението за разрешаването им в противоречие с практиката на ВКС в решение № 49/27.03.2012 г. по т. д. № 16/2011 г., решение № 94/10.07.2014 г. по т. д. № 3643/2013 г., решение № 134/29.07.2019 г. по т. д. № 1766/2016 г. и решение № 114/10.10.2019 г. по т. д. № 2704/2018 г. За въпроса по т.5 не е налице както общата, така и допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Въззивният съд е посочил изрично в мотивите си, че предмет на предявения частичен иск е само част от главницата по кредита, превърнат в предсрочно изискуем от банката - ищец съгласно клаузата на чл.18.2 от договора за кредит, без да констатира, че претендираното с иска вземане включва и възнаградителни лихви по кредита за времето след обявяване на предсрочната изискуемост и/или други акцесорни вземания като наказателни лихви, такси и т. н. Предвид възприетия от въззивния съд предмет на спора и изложените от съда мотиви, поставеният въпрос не е обуславящ за уважаването на иска и решението не противоречи на сочената от касаторката задължителна практика в Тълкувателно решение № 3/27.03.2019 г. по тълк. д. № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС, според която „размерът на вземането на кредитора при предсрочна изискуемост по договор за заем/кредит следва да се определи в размер на непогасения остатък от предоставената по договора за кредит парична сума (главницата) и законната лихва от датата на настъпване на предсрочната изискуемост до датата на плащането“. Последните три въпроса от изложението също не могат да се квалифицират като обуславящи за изхода на делото и да предпоставят допускане на обжалваното решение до касационен контрол на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Въпросите „за да бъде уважен един частичен иск по задължение по договор за ипотечен кредит, следва ли да бъде доказан размерът на целия дълг, в това число главница, лихви, такси, разноски“ и „при предявяване на частичен иск по договор за банков кредит следва ли ищецът да посочи кои погасителни вноски са част от този частичен иск“ не са съобразени с предмета на разрешения с обжалваното решение правен спор, въведен с предявения като частичен осъдителен иск. В исковата молба, както и в депозираната пред въззивния съд уточнителна молба, банката - ищец е посочила, че с предявения по делото частичен иск претендира осъждане на ответницата - настоящ касатор да заплати сумата 80 000 шв. франка, представляваща част от останалата непогасена главница по договора за кредит, която след обявяване на предсрочната изискуемост на кредита се дължи изцяло, а не на разсрочените при сключване на договора отделни погасителни вноски. С частичния иск не са претендирани отделни погасителни вноски по кредита, нито лихви, такси и разноски, за да е необходимо в исковата молба ищецът да индивидуализира погасителните вноски по размер, период и компоненти в съдържанието им. Изискване за такава конкретизация не е поставено нито в Тълкувателно решение № 3/22.04.2019 г. по т. д. № 3/2019 г. на ОСГТК на ВКС, нито в решение № 38/26.03.2019 г. по т. д. № 1157/2018 г., с които касаторката е обосновала поддържаното във връзка с въпросите, но недоказано основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Цитираните определения на ВКС, постановени в производство по чл.288 ГПК, не формират практика на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК и не следва да се обсъждат. Поставянето на въпроса „какъв е давностният срок за лихвите, разноските и таксите, част от една погасителна вноска по договор за кредит“, е продиктувано от погрешното разбиране на обжалващата страна, че с частичния иск ищецът е претендирал осъждането й да заплати дължими съобразно погасителния план към договора погасителни вноски, формирани като сбор от главница, лихви, такси, разноски и др. С оглед извършената от ищеца конкретизация на исковата претенция и преценката на въззивния съд, че е сезиран с осъдителен иск за част от главницата по обявения за предсрочно изискуем кредит, дължима като глобална сума, а не на отделни погасителни вноски, зададеният въпрос не е от значение за решаващите изводи на въззивния съд във връзка с погасителната давност. Същевременно произнасянето на въззивния съд, че спрямо главницата по кредита е приложима общата петгодишна погасителна давност, която не е изтекла към релевантния /с оглед последицата по чл.116, б.“б“ и чл.115, б.“ж“ ЗЗД/ за преценката на давността момент - датата на предявяване на осъдителния иск, е в съответствие с практиката на ВКС в решение от 19.06.2020 г. по т. д. № 237/2019 г. на ВКС, II т. о., което съответствие изключва проявлението на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По изложените съображения решението по в. гр. д. № 6046/2019 г. на Апелативен съд - София не следва да се допуска до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem” - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора „extra legem” - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението на въззивния съд ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика и не може да бъде установена само въз основа на мотивите, попада в хипотезите на чл.281, т.3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само по реда на чл.290 ГПК в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол на някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК. В конкретния случай касаторката не е обосновала нито една от възможните проявни форми на очевидната неправилност по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, а е въвела касационни доводи по чл.281, т.3 ГПК, които изискват проверка на правилността на обжалваното решение по реда на чл.290 ГПК. В рамките на правомощията си по чл.288 ГПК съставът на ВКС не преценява решението като очевидно неправилно и не намира за необходимо да го допуска до касационен контрол в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,