Определение № 50152 от 17.08.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3371/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „Юлстрейд“ О. със седалище и адрес на управление [населено място], представлявано от управителя М. А., чрез процесуалния представител на дружеството адв. М. Л., срещу въззивно решение № 144 от 27.05.2022 г. по в.гр.д. № 115/2022 г. на Окръжен съд - Монтана. В касационната жалба са наведени оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон. Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване по следните въпроси: 1. Представляват ли годно доказателство счетоводните записвания при търговец, с които се цели установяване на погасяване на разпределително плащане по чл. 3, ал.4 от ЗАЗ във вр. с чл. 30, ал.3 ЗС, извършено към трето на арендното правоотношение лице като съсобственик на арендования имот, когато такива счетоводни записвания са само в търговските книги на заинтересовата страна, но не се съдържат в счетоводните книги на получателя. 2. Следва ли въззивният съд в нарушение на чл. 202 ГПК да приема за годно доказателство изводите на вещо лице от счетоводна експертиза относно установяване на факта на извършени плащания чрез куриер „Е.“, които плащания не са осчетоводени при получателя и не се свързват с получател - лице, представляващо получателя. 3. Представлява ли годно основание за задържане на имота наличието на сключен в съответствие с изискването на чл. 3, ал.4 ЗАЗ договор за аренда, който се противопоставя на миноритарен по смисъла на чл. 32, ал.1 ЗС съсобственик, неучастващ в този договор. 4. След постановките на ТР № 3/2022 г. по тълк.д. № 3/2020 г. на ОСГК на ВКС има ли значение за успешното провеждане на ревандикационен иск по чл. 108 ЗС размера на притежаваната от ищеца по ревандикация идеална част от недвижимия имот, предмет на спора. 5. Може ли арендатор по договор за аренда, сключен със съсобственик-арендодател, да извърши валидно разпределително плащане към останалите, неучастващи в това правоотношение съсобственици, на припадащата се част от арендната вноска, което да бъде зачетено като изпълнение на задължението на арендодателя - съсобственик по чл. 3, ал.4 ЗАЗ във връзка с чл. 30, ал.3 ЗС. В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация „АБИА-2005“ О. със седалище [населено място], представлявано от Г. П. Х., подаден чрез процесуалния представител на дружеството адв. С. Т., изразява становище, че поставените от жалбоподателя въпроси не са обуславящи правните изводи по делото, поради което не съответстват на общото изискване на чл. 280, ал.1 ГПК. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 260007 от 07.01.2022 г. по гр.д. № 1754/2020 г. на Районен съд - Монтана в обжалваната му част, с която предявеният от „ Юлстрейд“ О. и Ц. Д. Ц. против „А.-2005“ О. иск с правно основание чл. 108 ЗС е отхвърлен в осъдителната му част за предаване на владението върху 1/2 ид. част от описаните диспозитива на решението земеделски имоти, находящи се в землището на [населено място], общ. Б.. Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че всеки от ищците е собственик на по 1/4ид. част от посочените имоти. За ищеца „Юлстрейд“ О. правото на собственост произтича от Договор за продажба на наследство, сключен в писмена форма с нотариална заверка на подписите на 23.05.2017 г., вписан на 25.05.2017 г., с който П. Д. В. е продала наследствените си права от наследодателя Д. Б. Г.. Ищецът Ц. Д. Ц. се легитимира за собственик на ј ид. част от същите имоти на основание наследство от Д. Г.. По делото не е било спорно, че с решение на ОЗС-Б. от 16.12.1998 г. правото на собственост върху процесните земеделски имоти е възстановено на наследниците на Д. Г. с план за земеразделяне. Д. Б. Г. е починал през 1986 г. и е наследен от децата си П. Д. В., Бона Д. Г., И. Д. П. и Ц. Д. Б.. Ц. Б. е починал през 2006 г. Негов единствен наследник по закон е ищецът Ц. Д. Ц.. Бона Г. е починала през 2004 г. Наследена е от своята дъщеря Ц. П. Б.. На 15.01.2015 г. между Ц. Б., действаща чрез пълномощника си А. Н., и „А.-2005“ е сключен договор за аренда на земеделска земя, по силата на който Ц. Б. като арендодател е предоставила на дружеството като арендатор за възмездно ползване двата имота - ниви в землището на С. Бели Б. с обща площ 75.015 дка за срок от 10 стопански години, считано от 09.05.2016 г. до 09.05.2026 г. Тъй като Ц. Б. е притежавала 1/4 ид. част от имотите, тезата на ищците е била, че договорът за аренда им е непротивопоставим, поради което и собствената им общо 1/2 ид. част се държи от ответника без основание. Въззивният съд е, че към момента на сключване на договора за аренда / 15.05.2015 г./е била в сила разпоредбата на чл. 3, ал. 4 от ЗАЗ в редакция до изменението в ДВ бр. 13/2017 г., която е допускала договорът да бъде сключен от съсобственик, независимо какъв е размерът на дела му. Приел е, че при тази правна уредба, договор за аренда, сключен от съсобственик, притежаващ миноритарен дял, е противопоставим на останалите съсобственици, ако същите са го приели изрично или мълчаливо. Посочил е, че на последвалите изменения на чл. 3, ал.4 ЗАЗ не е придадена изрична обратна сила по смисъла на чл. 14, ал. 1 от ЗНА, следователно тези изменения в законовата уредба не следва да бъдат приложени към настоящия казус, тъй като се касае за промени влезли в сила от 7.02.2017 г. Спорният въпрос по делото е бил за това дали ответното дружество е изплатило на съсобствениците припадаща им се част от договореното арендно плащане. За изясняване на този въпрос е назначена съдебно-счетоводна експертиза, която след изследване на приложените по делото писмени доказателства и проверка в счетоводствата на двете страни, е дала заключение за че стопанската 2016/2017 г. ответното дружество е заплатило на ищеца Ц. Д. сумата 656.03 лв., която сума е платена по списък, съставен от получателите; с РКО на Ц. Б. е заплатена сумата 656.03 лв., получена от нейния съпруг, който е подписал ордера; на В. П. и Е. И. / наследници на И. П. Д., притежаващи общо ј ид. част/ е заплатена сумата 656 лв., получена от В. П.. На 30.01.2018 г. с разписка за прием на паричен превод, издаден от „Е.“, офис М., ответното дружество е изплатило на „Юлстрейд“ О. сумата 640.72 лв., която е получена от Г. П. Д., подписал и съставения приемателно-предавателен протокол. За стопанската 2017/2018 г. ответното дружество е изплатило по банков път на Ц. Д. сумата 656 лв.; на Ц. Б. - сумата 656 лв., платена с РКО, подписан лично от нея; на В. П. и Е. З. - сума в размер на 656 лв., платена по списък, подписан от В. П.. На „Юлстрейд“ О. арендното плащане в размер на 549.11 лв. е извършено с паричен превод чрез „Е.“. Сумата е получена на 31.01.2019 г. от Н. Н., който е подписал и разписка за получаването й. За стопанската 208/2019 г. „А.-2005“ О. е заплатила дължимите суми по договора за аренда на Ц. Д. Ц. по банков ред; на Ц. Б. - касово; на В. П. и Е. З.-в брой по списък, подписан от В. П.. На 31.12.2019 г. е превело по банков път на „Юлстрейд“ О. сумата 562.29 лв. На 23.01.2020 г. „Юлстрейд“ О. с платежно нареждане отказва превода с мотив “ Неправилно заредена сметка“. На 05.05.2021 г. „А.-2005“ повторно превежда сумата, като тя отново е върната от получателя. В приетото по делото допълнително заключение вещото лице е посочило, че счетоводството на „А.-2005“ О. се води редовно. Платените суми за стопанската 2016/2017 г. и 207/2018 г. са редовно осчетоводени. Текущите разходи и приходи, свързани с дейността на дружеството, се осчетоводяват месечно. Месечно се осчетоводяват и платените по банков път и с РКО арендни възнаграждения, а тези, платени по списък, се осчетоводяват с дата 31.12. По сметка “Други кредитори“ е открита партида на „Юлстрейд“ О., в която е осчетоводено задължение на „А.-2005“ към дружеството за стопанската 2018/2019 г. и 2019/2020 г. Вещото лице е извършило проверка и в счетоводството на „Юлстрейд“ О. и е дало заключение, че арендните плащания за 2016/2017 г. и 2017/2018 г., изплатени чрез „Е.“ и получени от лицата Г. Д. и Н. Н., не са осчетоводени. При така установените факти по делото въззивният съд е приел, че след сключване на договора за аренда съсобствениците на отдадените под аренда земелски имоти са приели припадащата се на дела им част арендните плащания за първата стопанска година от срока на договора, следователно, са приели договора с конклудентни действия и той им е противопоставим. Оттук е направил извод, че ответното дружество държи процесните имоти на годно правно основание. Първият от поставените в изложението въпроси се базира на твърдението на жалбоподателя, че счетоводните записвания при ответното дружество не са годно доказателство за извършените плащания по договора за аренда. Така заден, въпросът не е обуславящ изхода на спора, тъй като изводът на въззивният съд, че сумите са платени на съсобствениците, не е направен с оглед редовността на воденото от ответното дружество счетоводство, а въз основа на представените по делото документи /фискални бонове, разписки за прием на парични средства, списъци на правоимащите, банкови извлечения и др./, доказващи пряко получаването на сумите от съсобствениците за първите две години от срока на договора. Вторият въпрос не е правен, а фактически. Той е предпоставен от тезата на касатора, че лицето Г. П. Д., получил преведената чрез „Е.“ сума за стопанската 2016/2017 г., не е в трудово-правни отношения с дружеството и следователно, не е бил овластен да приеме плащането, поради което неговите действия не обвързват жалбоподателя. Действително, по делото не е установено посоченото лице да е работило по трудов договор при жалбоподателя, но на л. 39 от първоинстанционното дело е приложена призовка, изпратена на адреса на „Юлстлрейд“ в [населено място], ул. “Х. С. № 41, получена от Г. Д., който се е заявил като управител на дружеството. На същия адрес и от това лице е получен и паричният превод от 640.70 лв. При тези данни се налага извод, че сумата е получена от лице, което въз основа на недвусмислени обстоятелства се явява овластено да я приеме – чл. 75, ал.2 ЗЗД. Обстоятелството дали тази сума е била предадена на дружеството- ищец, респ. дали е била осчетоводена от него като приход, е ирелевантно за изхода на спора. Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и по останалите въпроси, изведени в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК. В решение № 73 от 08.12.2020 г. по гр.д. № 2929/2019 г. на ВКС, ІІ г.о., е прието, че договор за аренда, сключен до изменението на чл. 3, ал.4 ЗАЗ / ДВ бр. 13/2017 г./ като договор за управление може да бъде сключен от всеки съсобственик за цялата вещ. Ако обаче той не притежава повече от половината от вещта, договорът е непротивопоставим на всеки един от останалите съсобственици - заедно и поотделно, освен ако не са го приели. В решение № 12 от 01.03.2018 г. по гр.д. № 1251/2017 г. на ВКС, ІІ г.о., е възприето същото становище - договор за аренда, сключен от лице, което не притежава повече от 50% от общия земеделски имот, е непротивопоставим на останалите съсобственици, освен ако същите са го приели изрично или мълчаливо. И двете цитирани решения визират договори за аренда, сключени преди изменението на чл. 3, ал.4 ЗАЗ, поради което и изразеното в тях становище е приложимо и в конкретния случай. При постановяване на своето решение въззивният съд се е съобразил с цитираната практика, като е обосновал извод за противопоставимост на обсъждания договор за аренда, сключен през 2015 г., с обстоятелството, че всички останали съсобственици, които не са страна по договора и притежаващи общо повече от 50% от земеделските имоти, са приели извършените в тяхна полза плащания на рентата за първата стопанска година от срока на действие на договора, т.е. извършили са конклудентни действия по неговото приемане. Въззивното решение не противоречи и на задължителната практика на ВКС - ТР № 3 от 05.01.2022 г. по т.д. № 3/2020 г. на ОСГК. Това тълкувателно решение третира въпроса може ли да бъде уважен в осъдителната част ревандикационен иск с правно основание чл. 108 ЗС, предявен от съсобственик против друг съсобственик за предаване на владението върху идеална част. Даденият положителен отговор на този въпрос, според който съдът може да уважи искането за предаване владението върху претендираната идеална част, когато ответникът е установил фактическа власт върху имота, надхвърляща правата му и с това е нарушил владението на ищеца, не представлява изключение от утвърдената досега съдебна практика относно предпоставките за уважаване на ревандикационния иск - ищецът да е собственик на вещта, тя да се владее или държи от ответника, и това владение да е без основание. В случая въззивният съд е приел, че ответникът държи спорните имоти на основание договор за аренда, противопоставим на ищците, поради което липсва една от предпоставките за уважаване на ревандикационния иск в осъдителната му част. По тези съоибражения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Водим от гореизложеното съдът