Определение № 2520 от 18.09.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2859/2023 г.

Производството е по чл.274 ал.3 т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на К. П. Н., П. Д. З. и М. Д. З. срещу въззивно определение на Добрички окръжен съд № 331 от 26.04.2023 г. по ч.гр.д.№ 225/ 2023 г., с което е потвърдено определение на Провадийски районен съд от 26.10.2022 г. по гр.д.№ 819/ 2022 г. и по този начин е прекратено производството по предявените от частните жалбоподатели против Варненски районен съд, Варненски окръжен съд и Върховен касационен съд искове за солидарното осъждане на ответниците да заплатят на всеки от ищците по 9 000 лева обезщетение за неимуществени вреди, причинени на наследодателя им Д. Ц. З., починал на 06.12.2020 г., поради нарушаване на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на гр.д.№ 1168/ 2011 г. на Варненски районен съд, гр.д.№ 1486/ 2014 г. на Варненски окръжен съд и гр.д.№ 3752/ 2017 г. на Върховен касационен съд, 4-то г.о., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба. Жалбоподателите поддържат, че въззивният съд постановил акта си без да обсъди изложените още в исковата молба доводи за допустимост на исковете поради обстоятелството, че смъртта на наследодателя им Д. З. настъпила 2 дни след влизане в сила на акта, слагащ край на продължило 9 години, 10 месеца и 11 дни с негово участие исково производство. През тези два дни наследодателят бил неконтактен поради претърпяна операция и не е могъл да извършва правновалидни действия, включително да заяви претенция за обезщетяване на вреди от забавеното разглеждане на делото. Макар формално те да не били легитимирани да претендират обезщетение за претърпените от наследодателя вреди, съдът трябвало да отчете, че са поставени в патова ситуация: наследодателят не могъл да претендира обезщетението поради биологични причини /починал без да дойде в съзнание 2 дни след края на производството/, а самите те не могли да встъпят в процеса като негови правоприемници, защото са станали такива след края на процеса. Затова въззивният съд трябвало да им признае статут на „непреки жертви“ от забавянето на разглеждането на делото и да приеме, че е допустимо те да претендират обезщетение за неимуществените вреди, търпени от наследодателя им поради това забавяне. Молят касационната инстанция да им признае този статут и да отмени обжалваното определение, а като основание за допускането му до касационен контрол релевират твърдения за очевидната му неправилност поради постановяване на акта при несъобразяване на тенденциите в практиката на ЕСПЧ на наследници на засегнати от нарушение на КЗПЧОС лица да бъде признаван статут на непреки жертви на нарушението. Освен това като основание за достъп до касационен контрол формулират правен въпрос, за който поддържат, че има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото и който следва да бъде прецизиран в следния смисъл: явяват ли се наследниците на лице, пострадало от нарушение на правото му за разглеждане и решаване на гражданско дело в разумен срок, непреки жертви на нарушението и допустим ли е предявен от тях иск за обезщетяване на търпените от наследодателя им неимуществени вреди от това нарушение, ако той е починал два дни след постановяване на акта, слагащ край на производството, през които дни физическото му състояние не е позволявало извършване на правновалидни действия, а по отношение на друг участник в същото производство е признато нарушение на правото на разглеждане на делото в разумен срок с акт на Инспектората на Висшия съдебен съвет /ИВСС/ по реда на чл.60а ЗСВ. Ответната страна Варненски районен съд оспорва частната жалба като поддържа, че няма основание обжалваното определение да бъде допуснато до касационен контрол. Формулираният от касаторите въпрос не бил ясен и конкретен, а въпросът за допустимостта на иск за обезщетяване на неимуществени вреди по реда на ЗОДОВ законът уреждал изрично в смисъла, приет от въззивния съд в обжалвания акт. Ответната страна Варненски окръжен съд също оспорва жалбата с доводи, че няма основание за допускане на касационното обжалване, тъй като поставеният въпрос не е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, нито обжалваният акт е очевидно неправилен. Поддържа, че ищците на са обосновали личен интерес, който забавянето на разглеждането на делото да е засегнало, а законът ясно постулира, че право на обезщетение за неимуществените вреди, търпени от наследодателят им, за тях не възниква. Ответната страна Върховен касационен съд оспорва частната жалба с аналогични доводи. Счита, че касаторите не са обосновали приложното поле на т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК и че обжалваният акт не е очевидно неправилен, тъй като въззивният съд правилно е съобразил практиката на ЕСПЧ кога едно лице се явява непряка жертва на нарушение на права по КЗПЧОС. Поддържа също, че обжалваният акт е постановен в съответствие с трайно установената съдебна практика. Частната жалба е допустима, но не са налице предпоставките за допускане на обжалвания акт до касационен контрол. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд приел, че тримата ищци са наследници по закон на Д. З., починал на 06.12.2020 г. Приживе наследодателят, заедно със съпругата си - ищцата К. Н., бил ответник в съдебно исково производство, приключило след времетраене от 9 години, 10 месеца и 11 дни на 04.12.2020 г. - два дни преди смъртта на З.. В деня на приключване на съдебното производство наследодателят бил в болнично заведение, неконтактен. На 19.01.2021 г. били подадени заявления до ИВСС за обезщетения по реда на чл.60аЗСВ, като по заявлението на К. Н. била констатирана неразумна продължителност на съдебното производство. По заявленията на наследниците на Д. З. ИВСС приел, че не са правоимащи да подадат заявление за обезщетение по този ред. При тези обстоятелства въззивният съд намерил предявените искове от наследниците на З. за обезщетяване на търпените от наследодателя неимуществени вреди поради неразглеждането на делото в разумен срок за недопустими. Посочил, че съгласно чл.2б ал.1 ЗОДОВ, държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл.6 § 1 КЗПЧОС, но че обезщетение за тези вреди може да претендира само лицето, чието право е нарушено. Ищците не претендирали обезщетение за лични техни негативни изживявания, а за претърпени от наследодателя такива. Правото на обезщетение за неимуществени вреди обаче било лично, тъй като зависело от личната преценка на носителя, и ненаследимо, поради което и наследниците на претърпелия неимуществени вреди не били активно легитимирани да предявят иск за обезщетяването им. Изрично в този смисъл била разпоредбата на чл.6 ал.1 ЗОДОВ, според която при смърт на увредения, неговото право на обезщетение за имуществени вреди се наследява, а за неимуществени вреди - само ако е било предявено пред съд. Ищците нямали процесуална легитимация да предявяват правата на наследодателя си. Съдът допълнил, че доколкото претенцията на ищците касае вреди от приключило в неразумен срок производство, приложима била и разпоредбата на чл.8 ал.2 ЗОДОВ, установяваща абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на иска по чл.2б ал.1 ЗОДОВ - изчерпване на административната процедура по реда на глава трета "А" ЗСВ, по която няма постигнато споразумение. В случая самите ищци твърдели, че тази процедура не е проведена, тъй като заявлението им не било разгледано по същество. Съдът се позовал и на практиката на ЕСПЧ, според която за да има едно лице статут на пострадал от нарушението по чл.6 КЗПЧОС, то трябвало да е пряко засегнато от нарушението, срещу което се оплаква, или да е лично засегнато от нарушението срещу друго лице или да има валиден личен интерес от преустановяване на нарушението, което го прави „непряка жертва“. Ищците обаче не твърдели, че тяхната правна сфера била пряко засегната от прекомерната продължителност на приключилото производството по гражданския спор, по който страна е бил техния наследодател, а претендирали права именно на наследодателя. С оглед тези съображения на въззивния съд, формулираният от касаторите правен въпрос обуславя обжалваното решение, но той няма претендираното от тях значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Съгласно Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, допълнителното основание по т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК би било налице в случаите, когато произнасянето по поставените от касатора въпроси ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и в хипотезата на неясни, непълни или противоречиви закони, за да се създаде практика по прилагането ми или да бъде осъвременена съществуващата. Тези предпоставки не са налице, тъй като законът е пълен и ясен и по прилагането му няма противоречива практика, която да се нуждае от промяна или осъвременяване. Право на обезщетение за търпени неимуществени вреди от нарушение на правото за разглеждане на дело в разумен срок съгласно чл.6 КЗПЧОС има само лицето, което е засегнато пряко от това нарушение. Наследниците на такова лице не могат да претендират обезщетение за вредите, търпени от техния наследодател, с изключение на хипотезата, в която той приживе е заявил претенцията си пред съд. Ако нарушението, въз основа на което наследодателят е могъл да претендира обезщетение за неимуществени вреди, засяга пряко и правната сфера на наследниците му, те също могат да търсят обезщетение за търпените лично от тях неимуществени вреди, но по общия ред, а не по реда на ЗОДОВ. Когато наследниците изрично са заявили в исковата или уточняваща молба, че търсят обезщетение не за търпени от тях вреди като непреки жертви на нарушението, а обезщетение за вредите, които е търпял починалият наследодател, предявените искове са недопустими. Същото е прието в обжалваното определение, поради което няма основание то да бъде допуснато до касационен контрол по поставения правен въпрос. Няма такова основание и по твърденията за очевидна неправилност на обжалвания акт. Съгласно установената практика, основанието по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. Случаят не е такъв, тъй като жалбоподателите излагат доводи за несъобразяване на обжалвания акт с тенденциите в практиката на ЕСПЧ, докато именно въз основа на практиката на ЕСПЧ относно правата на непреките жертви на нарушения въззивният съд е обосновал акта си. Преценката за правилност на тези му мотиви изисква проверка по същество. По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице претендираните от касаторите основания по чл.280 ал.1 и 2 ГПК и