Определение № 679 от 19.06.2017 г. на ВКС по гр. д. № 4809/2016 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от [фирма], представлявано от управителя Ф. Т., чрез адвокат М. Х. от АК-Велико Търново, срещу въззивно решение № 251/20.06.2016 г., постановено от Окръжен съд Велико Търново по в.гр.д. № 313/2016 г. в частта, с която е осъден да заплати на Б. М. М. обезщетение за причинени неимуществени вреди от претърпяна трудова злополука в размер над 12 275,57 лв., компенсаторна лихва в размер над 1 080,86 лв., натрупана до подаване на исковата молба, както и след това до окончателното издължаване, и съдебноделоводни разноски. Касаторът излага доводи за нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и необоснованост. Иска въззивното решение да бъде отменено и исковете отхвърлени в обжалваните части. Насрещната страна Б. М. М., чрез адвокат К. С., в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК отговаря, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и, че касационната жалба е неоснователна. Моли за присъждане на съдебноделоводните разноски по делото. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което е изпълнено условието на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд, като потвърдил решението на първостепенния съд, осъдил [фирма] да заплати на Б. М. М. сумата 57 275,57 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди в резултат от претърпяна трудова злополука на 23.10.2014г., компенсаторна лихва върху главницата в размер на 4 127,13 лв. за времето от 23.10.2014г. до 08.07.2015 г., както и след тази дата до окончателното издължаване и съдебноделоводни разноски в размер на 2 175,90 лв.. Искът по чл. 200 КТ е отхвърлен за разликата до 90 000,00 лв., искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен за времето до подаване на исковата молба за разликата до 6 495,95 лв., както и изцяло за периода от 23.10.2014 г. до 08.07.2015 г. За да постанови този резултат, Великотърновският окръжен съд приел за установено, че на 23.10.2014 г. Б. М., при изпълнение на работа възложена от работодателя [фирма], е претърпял инцидент - злополука по време на нощна смяна около 3.00 часа на 23.10.2014 г., при който бил притиснат левия крак на ищеца М. и му била счупена лявата петна кост. Трудовата злополука била призната и декларирана от работодателя с декларация с вх. № ТЗ-90/28.10.2014 г., като била призната и с разпореждане № 90/03.11.2014 г. на РУ„СО”-гр. Велико Търново по чл. 55, ал. 1 от КСО. С решение № 152/14.04.2015 г. на Районен съд Горна Оряховица, постановено по административнонаказателно дело № 98/2015 г., служител на работодателя - С. Бозов, бил признат за виновен в това, че на 23.10.2014 г., поради немарливо изпълнение на действия, представляващи правнорегламентирана дейност, източник на повишена опасност – работа с мотокар, като нарушил чл. 33 от Закона за здравословни и безопасни условия на труд, причинил на ищеца Б. М. средна телесна повреда – открито многофрагментно счупване на петната кост на левия крак с разместване на фрагментите, довело до трайно затрудняване движението на левия долен крайник за срок от четири месеца, като на основание чл. 78а, ал. 1 НК бил освободен от наказателна отговорност и му било наложено административно наказание. Периодът на възстановяване продължил до 18 месеца, като пострадалият се нуждаел от чужда помощ за продължителен период след злополуката, включително и към момента на постановяване на въззивното решение. Съдът приел, че по време на злополуката и оздравителния процес пострадалият търпял болки и страдания, подлежащи на обезщета. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезите на чл. 280, ал. 1 т. 1 и т. 2 ГПК. Представил е решения на първостепенни и въззивни съдилища, без доказателства, че са влезли в сила, които, съгласно разясненията по ТР 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, не могат да служат като доказателства за противоречива съдебна практика по смисъла на чл. 290, ал. 1, т. 2 ГПК. Независимо от това, нито те (решение от 04.05.2015 г. на РС Свиленград по гр.д. № 562/2014 г., решение № 180/29.10.2012 г. на АС Варна по гр.д. № 174/2012 г., решение от 02.12.2011 г. на РС Пловдив по гр.д. № 7579/2010 г., решение № 454/19.12.2011 г. на РС Пещера по гр.д. № 217/2010 г., решение на ОС Варна по гр.д. № 668/2015 г.), нито посочените задължителни решения на ВКС (№ 261/05.06.2015 г. на ВКС по т.д. № 2857/2013 г. на I т.о., № 63/17.07.2015 г. на ВКС по т.д. № 674/2014 г. на II т.о., № 186/02.07.2015 г. на ВКС по гр.д. № 4465/2014 г. на IV г.о., № 99/22.06.2015 г. на ВКС по гр.д. № 6817/2014 г. на I г.о., № 73/21.08.2015 г. на ВКС по гр.д. № 4704/2014 г. на IV г.о., т.2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, № 302/07.10.2013 г. на ВКС по гр.д. № 3248/2013 г. на IV г.о. № 140/24.07.2013 г. на ВКС по гр.д. № 1328/2012 г. на III г.о.), обуславят допускане на касационно обжалване по следните въпроси: при определяне размера на дължимото на пострадалия от трудова злополука обезщетение за неимуществени вреди по чл. 200 от КТ, следва ли да се държи сметка за работодателя, на когото следва да останат средства за запазване на търговската му дейност; каква е относителната тежест на поведението на пострадалия в причинния процес, когато с поведението си пряко е предизвикал увреждането; справедливо ли е присъденото на ищеца обезщетение в размер на 60 000 лв. за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания от трудова злополука, довела до счупване на лява петна кост, ведно с лихвите и съответства ли това решение на принципа на справедливост, регламентиран в чл. 52 ЗЗД и Постановление № 4/1968 г. на Пленум на ВС; процесуалната възможност по чл. 272 ГПК въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция в случаите, когато потвърждава нейното решение, дерогира ли изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК за мотивиране на въззивното решение; длъжен ли е въззивният съд при постановяване на решението си да изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора; може ли съдът да основе изводите си само на избрани от него доказателства и доказателствени средства, без да обсъди другите и да изложи съображения дали и защо ги отхвърля и не ги кредитира. Финансовото положение на деликвента, съответно на възложителя/работодателя, бил той и търговско дружество, е без значение за отговорността му по чл. 49 ЗЗД, съответно по чл. 200 КТ, нито рефлектира по какъвто и да е начин върху размера на дължимото имуществено и неимуществено обезщетение; обратното не е прието в нито едно от цитираните съдебни решения, а и е безспорно в практиката и теорията. Въпросът дали справедливо е определен в случая размера на обезщетението, не е такъв по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съдът е изложил съображения, включително и чрез препращане по чл. 272 ГПК, какви вреди е претърпял пострадалия, както и обсотятелствата, които е преценявал при определяне размера на установените неимуществени вреди. В този смисъл, напълно в съответствие с посочената от касатора съдебна практика въззивният съд е изложил собствени фактически и правни изводи, произнесъл се е като съд по съществото на спора, като е обсъдил всички доказателства по делото, доводи и възражения на страните; приложил е точно чл. 272 ГПК, като е препратил и към изключително подробните, ясни и задълбочени мотиви на първостепенния съд. Въпросът каква е относителната тежест на поведението на пострадалия в причинния процес, когато с поведението си пряко е предизвикал увреждането е неотносим към постановеното от съда, защото той е приел, че не е налице съпричиняване от страна на пострадалия. Нещо повече, изяснено е, че сам работодателят не сочи и на конкретни обстоятелства, които да сочат на съпричиняване; напротив, установено е по безспорен начин, че изключителна вина за увреждането има друг работник на ответника – работодател. В заключение, не са налице основания за допускане на касационно обжалване. При този изход на делото, ответникът по касационната жалба, който е направил искане в отговора за присъждане на съдебноделоводни разноски, има право на такива, но не е представил доказателства за подобен разход, поради което разноски не се присъждат. Мотивиран от горното, съдът