Определение № 60735 от 28.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1888/2021 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на З. С. М., чрез адв. Е. срещу решение № 260037/03.11.2020 г. по гр. д. № 164/2020 г. на Окръжен съд - Разград. Ответникът - Прокуратура на Република България (ПРБ) не е подал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК и не ангажира становище по жалбата. Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима, но не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Предмет на жалба е горното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 112/10.04.2020 г. по гр. д. № 986/2020 г. на Районен съд – Разград в частта за отхвърляне на предявения от З. С. М. против ПРБ иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ - за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление по чл. 286, ал. 1 НК, за което лицето е оправдано с влязла в сила присъда, за разликата над присъдените 2 000 лв. до предявените 10 000 лв. и в частта за прекратяване на производството по предявени от касатора искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ срещу: 1/ Районен съд - Кубрат за заплащане в условия на солидарна отговорност с ПРБ на сумата от 10 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди в резултат на осъждането на лицето от състав на този съд по горното незаконно обвинение и 2/ ПРБ за заплащане на сумата от 10 000 лв. – обезщетение за морални вреди от това незаконно обвинение, както и по иска на жалбоподателя с правно основание чл. 2б ЗОДОВ срещу ПРБ за заплащане на сумата от 2 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди от нарушение на правото за разглеждане и решаване на делото в разумен срок. Въззивният съд е постановил обжалвания резултат в частта по иска на З. М. с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ срещу ПРБ за обезщетение на неимуществени вреди от посоченото незаконно обвинение, като е приел за осъществен фактическият му състав, предвид доказването на обстоятелствата, които го формират – повдигнато е било спрямо ищеца обвинение за извършено престъпление по чл. 286 НК, по което с влязла в сила на 22.08.2018 г. присъда на Районен съд – Шумен по НОХД № 620/2017 г. е признат за невиновен. От съвкупната преценка на събраните по делото доказателства инстанцията по същество е установила, че в резултат на процесното незаконно обвинение емоционалното състояние на ищеца е било засегнато; изпитвал е присъщите на човек, подложен на наказателна репресия, безпокойство и страх, че ще бъде несправедливо осъден. Направен е извод, че тези последици са закономерен (обичаен) резултат от повдигането на обвинението. Отчетено е, че установените по делото обстоятелства и проявеното от пострадалия процесуално бездействие по отношение на разпределената му доказателствена тежест, обосновават извод за доказаност на иска за неимуществени вреди в граници, в каквито те са засегнали конкретно ищеца. Съобразена е и възрастта на пострадалия към началото на наказателното производство (67г.) и е посочено, че това е календарна възраст, когато човек е утвърдил стереотипи, изградил характер и ценностна система, създал е обкръжение и социум. Взети са предвид и характера увреждането – негативно търпени, в рамките на обичайното емоции; установено е задълбочаване на изграденото в годините негативно отношение към органите на съдебната власт, с проявления на същото при водените от и срещу ищеца процеси; ниският интензитет на претърпените емоционални и психически страдания и дискомфорт; тежестта на престъплението, предмет на незаконното обвинение - тежко умишлено по смисъла на чл. 93 НК; продължителността на производството – около шест години; взетата по отношение на ищеца мярка за неотклонение „подписка", която не е дала отражение в обичайните за ежедневието му занимания и контакти; липсата на данни незаконното обвинение да има траен негативен ефект върху здравето, личния и социален живот на жалбоподателя; отсъствието и на данни същият да е загубил работата си или да е имал сериозни проблеми с нея по причина на незаконното обвинение. Като е отчел горните обективно съществуващи обстоятелства, релевантни към засегнатите нематериални блага и предвид установената тяхна пряка непосредствена връзка с процесното обвинение, въззивният съд е направил извод, че дължимото се на ищеца обезщетение за неимуществени вреди се определя по критериите за справедливост общо на 2 000 лв. В частта, в която е потвърдено прекратяване на производството по останалите предявени искове втората инстанция е приела, че надлежната процесуална легитимация е процесуална предпоставка от категорията на абсолютните, за наличието на която съдът следи служебно. Изводът е направен във връзка с претенцията на ищеца по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ срещу Районен съд – Кубрат за обезщетяване на неимуществени вреди, произтекли от осъждането му по обвинението по чл. 286 НК. Развити са доводи, че съответният съд не е процесуално легитимиран да представлява държавата и когато постанови осъдителна присъда и впоследствие обвиняемият е оправдан, поради което отсъствието на такава легитимация се отразява на допустимостта на производството по иска за ангажиране в случая отговорността на РС – Кубрат по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, претендирана солидарно с ПРБ. Така предявеният иск е недопустим. За такъв е приет и искът с правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ. Прието е, че по силата на чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ гражданите и юридическите лица могат да предявят иск по чл. 2б, ал. 1 от закона по приключени производства само когато е изчерпана административната процедура за обезщетение за вреди по реда на глава трета „а“ от ЗСВ, по която няма постигнато споразумение. Липсата на ангажирани доказателства за започнала и изчерпана процедура по реда на глава трета „а“ от ЗСВ е обосновал извода за процесуалната недопустимост на иска по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ срещу ПРБ. В изложението по чл. 284 ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя въпроси, разглеждането на които претендира на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК с твърдения, че те са значими за изхода по делото и са разрешени в отклонение с практиката на ВКС, респ. че са от значение за развитието на правото. Поддържа наличие и на фактическия състав по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, като основание за достъп до касация на въззивното решение, поради очевидната му неправилност. Повдигнатите въпроси от материалноправно естество могат да се обобщат и конкретизират (съгласно правомощията на касационния съд по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) в едно питане относно критериите по чл. 52 ЗЗД при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди. Твърди се, че по това питане въззивното решение противоречи на практиката на ВКС, вкл. задължителната такава, обективирана в т. 11 и раздел II на ППВС № 4 от 23.12.1968 г., както и с решение № 539/2010 г. по гр. д. № 1747/2009 г., решение № 210/15.01.2019 г. по гр. д. № 174/2018 г., решение № 179/09.01.2019 г. по гр. д. № 4551/2017 г., III г. о. и решение № 9/27.02.2020 г. по гр. д. № 2614/2019 г., всичките по описа на III г. о. на ВКС. Поставеният процесуален въпрос, уточнен и конкретизиран от ВКС се свежда до това съществува ли възможност да се предявят няколко претенции за обезщетение на една и съща вреда от незаконно обвинение, по които съдът да дължи произнасяне за целия (общ) размер на всички от тях. Питането от материалноправно естество е релевантно, защото е изведено от решаващите изводи на въззивния съд по конкретното дело и обуславя неговото произнасяне по спорния предмет. То удовлетворява общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за селекция на касационната жалба, но не и соченото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Даденото по него разрешение от въззивния съд не е в противоречие с цитираната в изложението практика на ВКС, вкл. и задължителната за съобразяване такава. Трайно и еднопосочно в тази практика е разяснявано, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, обстоятелствата, които обичайно следва да се съобразят, са данните за личността на увредения, начина му на живот, социалната среда, контактите, личния и социалния му живот, положението му в обществото, работата му; тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението; продължителността на неблагоприятното засягане с факта на образуваното и водено наказателно производство; наложените спрямо лицето мерки за процесуална принуда и техния вид и интензитет; последиците от незаконното обвинение върху личния, обществения и професионалния живот; разгласа и публичност; причиняване на здравословни увреждания; отражение на незаконното обвинение при умишлено престъпление в област, в която е професионалната реализация на обвиняемия, върху възможностите му за професионални изяви, върху изградения авторитет и създаденото име на експерт. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите нематериални блага са имали за своя притежател. Размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, съгласно законовия критерий за справедливост, се определя според вида и тежестта на причинените психични увреждания и продължителността и интензитета на претърпените страдания и неудобства. Въвеждането на единни и отнапред установени критерии, по които формално и типизирано да се определя размерът на обезщетението за неимуществени вреди в различните проявни форми на непозволено увреждане не е възможно. От решаващо значение в тези случаи е и съобразяването на създадената съдебна практика в сходни хипотези, икономическите показатели, стандарта на живот към датата на увреждането, както и обстоятелството, че размерът на обезщетението не следва да бъде източник на обогатяване. В този смисъл, справедливостта се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики, а в процесуален аспект следва да се анализират и оценят в тяхната съвкупност всички относими обстоятелства и правнорелевантни факти. Въззивният съд не се е отклонил от горните правни разрешения. С въззивното решение в обжалваната част, като инстанция по съществото на материалноправния спор, окръжният съд е разрешил правния спор като е изложил съображения относно наличието на всички елементи от фактическия състав на специалния деликт по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Мотивирано са обсъдени и анализирани установените по делото обективни обстоятелства от значение за определянето на обезвредата за засегнатите нематериални блага – техния характер, продължителност и интензитет, при което обосновано е прието кои претендирани от ищеца такива вреди са произтекли от процесното незаконно обвинение и в какъв размер е справедливо да се обезщетят. В тази връзка са изложени подробни съображения и за продължителността на воденото наказателно производство, и за степента на упражнената репресия върху незаконно обвиненото лице при преценка значението на всички релевантни факти, за които са събрани данни в хода на съдебното дирене по делото. В този смисъл, обжалваното решение съответства изцяло на установената съдебна практика – както на задължителната такава, вкл. и на тази, на която страната се позовава (ППВС № 4/23.12.1968 г.), така и на казуалната практика на ВКС, обективирана в множество решения по чл. 290 ГПК. Ето защо, постановяването на въззивния съдебен акт в съгласие с тази практика изключва приложение на соченото основание – по чл. 280, ал.1, т. 1 КПК - за селекция на касационната жалба по материалноправния въпрос. Искането за достъп до касация по поставения процесуален въпрос се обосновава с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК в хипотезата на въпрос от значение за развитието на правото. Въпросът не удовлетворява общо основание за достъп до касация, тъй като няма предвиденото в процесуалния закон значение – да обуславя изхода по делото. Той произтича от доводите на жалбоподателя, че размерът на претендираното обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за неимуществени вреди възлизал общо на 22 000 лв. и съдът дължал произнасяне в пределите на тази сума, а в случая я игнорирал. Питането е некоректно поставено, тъй като чрез него страната се домогва да обоснове по – висок размер на претендираното обезщетение и респ. произнасяне по същество съобразно по – високия размер. Такава правно разрешение не е дадено в обжалваното решение. Вместо това е преценена допустимостта на сезирането с исковете, предмет на прекратената част от производството и е споделен изводът, който я отрича. Непоставянето на релевантен правен въпрос има за последица – само по себе си – недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – вж. мотивите към разясненията по т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС. Изложението не е съобразено в тази си част и с изискванията по т. 4 от горния тълкувателен акт, касаещи допълнителните основания от състава по чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК. Не е мотивирано наличието на поддържаната хипотеза „въпрос, от значение за развитието на правото“ с твърдение за непълна, неясна или противоречива уредба на конкретна норма, която изисква създаване на съдебна практика по прилагането й или нейното осъвременяване. Относно твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение, като предпоставка за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Освен това, наличието на разглеждания фактически състав изисква мотивиране на приложното му поле от страната и не е в служебно задължение на касационния съд. С оглед на така разгледаната и разбирана от състава дефинитивност на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, касаторът няма аргументирано изложение за наличие на предпоставките му, тъй като свързва същото основание с твърдения за нарушение на материалния закон и необоснованост, респ. обосновава касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, което не се разглежда в производството по чл. 288 ГПК. В обобщение, не е обосновано приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, ал. 1, т. т. 1 и 3, както и по чл. 280, ал.2, предл. 3 ГПК, което има за последица недопускане на касационен контрол на въззивното решение в обжалваните части. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на III г. о.