Определение № 3378 от 26.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 259/2024 г.

Производството e по чл. 288 ГПК. Образувано е по две касационни жалби срещу въззивно Решение № 198 от 30.06.2023 г. по в.гр.д.№ 216/2023 г. на ОС – Смолян, II възз.гр.състав, подадени както следва: касационна жалба с вх.№ 2852 от 29.08.2023 г., подадена по пощата на 28.08.2023 г. от С. С. Л., М. С. Ш. и Д. В. Д. чрез адвокат В. В. от АК – П.; касационна жалба с вх.№ 3148 от 27.09.2023 г., подадена по пощата на 25.09.2023 г. от Б. Д. С. чрез адвокат И. Т. от АК - Б., които са насочени срещу въззивно Решение № 198 от 30.06.2023 г. по в.гр.д.№ 216/2023г. на Окръжен съд – Смолян. Ответниците по касация Ш. С. К. – Г. и А. С. К., представлявани от адвокат Д. К. от АК – Смолян, са депозирали отговори на всяка от жалбите поотделно. Възразяват срещу наличието на основания за допускане на касационно обжалване, както и че въззивното решение е правилно. Претендират разноски. При служебната проверка за допустимостта на жалбите съставът на ВКС констатира, че касационното производство е недопустимо по отношение на Д. В. Д.. Съобщението за въззивното решение е получено лично от нея на 13.07.2023 г. (л. 98 от в.гр.д.№ 216/2023 г.), поради което срокът за подаването на касационна жалба от нея се явява изтекъл на 14.08.2023 г. (понеделник, присъствен ден), а подадената на 28.08.2023 г. касационна жалба е просрочена. По тази причина производството по подадената от Д. В. Д. касационна жалба следва да бъде прекратено с обявяване на въззивното решение за влязло в сила по отношение на тази страна на 15.08.2023 г. По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното: С обжалваното въззивно решение е потвърдено Решение № 52 от 31.01.2023 г. по гр.д.№ 226/2021 г. на Районен съд - Смолян, с което е признато за установено по исковете с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, предявени от Ш. С. К.-Г. и А. С. К., че ответниците М. С. Ш., С. С. Л., Д. В. Д. и Б. Д. С. не са собственици на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], [община], с площ от 1 618 кв.м., с трайно предназначение на територията – урбанизирана, с начин на трайно ползване – ниско застрояване, при посочени съседи. По делото е установено, че ищците са в кръга от наследниците на А. С. К. (починал на 26.04.1989 г.) и на съпругата му Ш. А. К. (починала на 14.03.1971 г.) – в качеството на деца на сина С. А. К. (починал през 2011 г.). Права по наследство притежават още майка им В. Е. К. и низходящите на сестрата на баща им - К. А. Г., починала през 1996 г. Със заявление № 05213 от 13.02.1992 г. С. К. е заявил пред ПК – Смолян да бъдат възстановени на наследниците на А. К. 11 земеделски имота с обща площ от 11,5 дка, сред които по т. 2 нива от 2 дка в м. „К.“. Видно от удостоверение № 284 от 11.02.1992 г., издадено от семепроизводно стопанство с. Широка лъка и удостоверение № 156 от 14.01.1992 г., издадено от кметство с. Широка лъка, А. К. е притежавал и декларирал в емлячния регистър от 1949 г. 10 земеделски имота, сред които и две ниви с площ от по 1 декар всяка (общо 2 дка) в м. „К.“. С Решение № 05213 от 28.12.1994 г. на ПК – Смолян на наследниците на А. К. са възстановени в стари реални граници по реда на ЗСПЗЗ два земеделски имота в землишето на [населено място], първият от които е заявеният по т. 2 имот - нива с площ от 2,165 дка в м. К., при граници: север – Г. Ш., изток – път, юг – М. Г. Ш., запад – Н. Г.. Изрично е посочено, че имотът е установен с протокол на ТКЗС, удостоверение № 284. В решението е записано, че част от имота в размер на 1 545 кв.м. е в регулация и въвод във владение ще се извърши по реда на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ. Според отбелязването решението е влязло в сила на 30.12.1994 г. Според скица на земеделски имот № 9 от 20.12.1994 г., към решение 05213, имотът без номер е с площ от 2 165 кв.м., от които 620 кв.м. – земеделски имот, с 425 кв.м. участва в парцел *; с 444 кв.м. участва в парцел *; с 438 кв.м. участва в парцел * и с 238 кв.м. участва в парцел *. С касова бележка № 254 от 30.12.1994 г. заявителят е заплатил такса за въвод. С протокол за въвод във владение на имот в землището на [населено място] № 05213 от 28.12.1994 г. наследниците на А. К. са въведени във владение на част от имот в м. К. в размер на 620 кв.м., съгласно скица № ПВ-05-09 от 20.12.1994 г. На 20.03.1998 г. С. К. е декларирал пред Община Смолян земеделски имот в [населено място] с площ 2 000 кв.м., представляващ УПИ-*, кв. 16 и е заплащал за него данъци и такси от 1998 до 2011 г. включително. С договори от 23.04.2015 г. и от 13.07.2020 г. ищцата Ш. С. К. – Г. е отдала под наем на майка си В. Е. К. земеделска земя за стопанските години 2015-2016 г. и 2020-2021 г. за косене и паша с площ 1,618 дка, представляваща имот с идентификатор *** в м. К., землище [населено място]. Майката на ищците – В. К., е подавала заявления по чл. 70, ал. 1 ППЗСПЗЗ за стопанските години 2015-2016 г., 2016-2017 г., 2017-2018 г., 2018-2019 г., 2019-2020 г. и 2020-2021 г. и е участвала за подпомагане по ДПП в кампаниите от 2013 до 2021 г. включително. В съдебно заседание, проведено на 26.07.2021 г., съдът е извършил констатация, че оригиналите на записка от 1947 г., Решение № 05213 от 28.12.1994 г. на ПК – Смолян и скицата към него, представени от ищците, напълно съответстват с представените с исковата молба заверени преписи от документите. От своя страна ответниците са се позовали на съставения констативен нотариален акт за собственост върху недвижим имот на основание наследство и давностно владение № 178 от 05.12.2014 г., том II, рег.№ 5985, дело № 340/2014 г. на нотариус с рег.№ * по РНК, съгласно който след извършена обстоятелствена проверка В. Т. Н., М. С. Ш., С. С. Л. и Д. В. Д. са признати за собственици на незастроен поземлен имот с идентификатор *** ппо КККР на [населено място], с площ 1 618 кв.м. В молбата-декларация молителите са посочили, че са собственици по наследство (без да сочат от кого) и давностно владение (без да сочат период) на имот с идентификатор ***. Съдът е обсъдил информация, удостоверена в протокола за разпит на свидетели по обстоятелствената проверка. С нотариален акт за продажба на недвижими имот № 180 от 05.12.2014 г., том ІІ, рег.№ 5994, дело № 342 от 05.12.2014 г. по регистъра на нотариус с рег.№ * на НК, вписан в Службата по вписвания Смолян с акт № 78, том 8, рег.№ 2386, дело № 1123 от 05.12.2014 г., В. Т. Н. – починала в хода на процеса и ответниците М. С. Ш., С. С. Л. и Д. В. Д. са продали на ответника Б. Д. С. – тогава малолетен, представляван от неговия баща Д. П. С., незастроен поземлен имот с идентификатор ***, с площ от 1 618 кв.м. по КККР на [населено място], [община], одобрена със Заповед № РД-18-6 от 08.02.2011 г. на Изпълнителния Директор на АГКК - [населено място], последно изменение със Заповед № КД-14-21-473 от 14.10.2013 г. на Началника на СГКК-Смолян. Продавачите са се легитимирали като собственици с КНА № 178 от 05.12.2014 г. След извършен анализ на събраните по делото доказателства (гласни, писмени, заключения на СТЕ), възприемайки и мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл. 272 ГПК, въззивният съд е приел, че предявените само от Ш. и А. К. искове са процесуално допустими, съответно - такова е и постановеното решение на РС. Съсобствениците /(сънаследници в случая на общия наследодател А. К., част от които не са ищци) на недвижим имот не са ищци-необходими другари както по положителни и отрицателни установителни искове за собственост, така и по ревандикационни искове, против лица, трети на съсобствеността, защото предявяването на такива искове е действие на обикновено управление, на защита на общи права. Липсва произнасяне свръхпетитум или по непредявен иск по причина, че съдът бил признал в полза на ищците собственически права на основание, невъведено с исковата молба – наследяване от Ш. А. К., починала на 14.03.1971 г. В тази връзка е съобразено, че Ш. А. К. е подала на 08.02.1958 г. заявление-декларация № 91 за приемането й за член на ТКЗС - с. Широка лъка. В описа на внасяните в стопанството имоти по т. 2 и т. 3 тя е посочила две ниви в м. „К.”, всяка с площ от по 1 дка. Границите на едната са: „път, М. Ш.”, а на другата: „Ст. Б., А. С.”. Тези документи са приложени към заключението на вещото лице инж. Т. от 13.06.2022 г. поради изрично поставената му от съда задача да изследва преписката в Общинската служба по земеделие (ОС3), за да отговори на въпросите, възложени му от съда с определение от 26.07.2021 г. Тъй като вещото лице не е открило в преписката по Решение № 05213 от 28.12.1994 г. (К.) да са налични представените с исковата молба решение и скица, той е направил справка в Кметство с. Широка лъка, където се съхраняват заявления-декларация на жителите на [населено място] за членство в ТКЗС. Експертът е направил тази справка и защото в приложеното в първоинстанционното дело удостоверение № 284 от 11.02.1992 г. е посочено заявление-декларация № 91. Експертът не е открил в кметството на с. Широка лъка А. С. К. да е подал заявление-декларация приемане за член на ТКЗС. Документът е представен, за да се види на какво почиват дадените в заключението изводи и съответно – отговорите на поставените на техническата експертиза задачи. Подобни документи са например и всички планове, заповеди за одобряването им, на които се основават изводите на вещото лице. Въззивният съд е приел, че не е допуснато процесуално нарушение – приемане като доказателство на документ, непредставен от страните. След като страните са поискали изясняване на дадени обстоятелства посредством техническата експертиза и при изготвянето й вещото лице се е натъкнало на документи при направените от него справки в съответните учреждения, следва да се приеме, че така откритият от него документ е приобщен като доказателство по делото по искане на съответната страна, в случая ищците. При представяне на заключението, пълномощниците на всички страни в заседанието от 23.06.2022 г. не са възразили срещу приемането на заключението по тази причина. Въззивният съд е приел, че обстоятелството дали дядото или бабата на ищците са внесли процесния имот в ТКЗС е ирелевантно за крайния изход на делото при положение, че спорът не е по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ между наследници на дядото, от една страна, и на бабата, от друга. Приел е, че имотът е реституиран на наследниците на А. К., поради което няма произнасяне по непредявен иск или свръхпетитум. Прието е още, че при редакцията на ЗСПЗЗ към момента на издаване на реституционното Решение № 05213 от 28.12.1994 г., в ЗСПЗЗ няма изискване към решението да има и скица, за да е валидно. Посочено е, че доводите за неспоменаване на скица № 9 от 20.12.1994 г. в самото решение, за неизясненост на авторството на скицата, дори да се намерят за основателни, не опорочават издаденото в полза на ищците реституционно решение. След като няма изискване към решението да има скица, неотразяването й в него, макар тя да носи по-ранна от решението дата – 20.12.1994 г., както и вписването в горния и десен ъгъл на “05213” обосновано води до извод, че тя се отнася до това решение - № 05213. Подкрепено е становището на РС, че ищците са изпълнили възложената им съобразно т. 1 от ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк.д.№ 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК доказателствена тежест, като са установили правния си интерес от предявяването на иска, а именно, че притежават самостоятелно право на собственост върху процесния имот, което се оспорва от ответниците. Освен това имат правен интерес да предявят отрицателния установителен иск както по отношение на приобретателя на имота, така и по отношение на прехвърлителите съгласно т. 3Б от ТР № 4 от 14.03.2016 г. по тълк.д.№ 4/2014 г. на ВКС, ОСГК. Безспорно е установено, че ищците са наследници – внуци на А. и Ш. К., а син на последните е бащата на ищците – С. К.. А. К. е придобил чрез покупко-продажба през 1945 г. нива с площ около 1,500 дка в м. К., при граници: път, братя Ш. и Р. Б.. Същият имот е внесен в ТКЗС от Ш. К.. От многобройните писмени доказателства, приети и обсъдени по делото и от изслушаните СТЕ е установено, че процесният поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място] е частично идентичен с възстановения на наследниците на А. С. К. имот с Решение № 05213 от 28.12.1994 г. на ПК-Смолян, представляващ нива с площ 2,165 дка в местността К. в землище на [населено място]. Същият имот е заявен за възстановяване и е възстановен на наследниците на А. К. с решение на ПК-Смолян № 05213 от 28.12.1994 г. като нива от 2,165 дка, десета категория, находящ се в землището на [населено място]. От друга страна в случая не е доказано праводателките на ответника Б. С. изобщо да са станали собственици на спорния имот, тъй като няма данни да са упражнявали върху него фактическа власт в течение на десет години преди издаването на КНА № 178 от 05.12.2014 г., нито да са го придобили по наследство от М. С. К., С. М. Ч., В. М. К. и Д. Т. Ш., тъй като не се установява някое от тези лица да го е придобило на каквото и да е основание. Покупката на имота от Б. С. не може да се противопостави на действителните собственици и той самият не е станал собственик въз основа на петгодишно добросъвестно давностно владение от 2014 г. насетне, защото изобщо не е упражнявал фактическа власт върху имота. Записаното в нотариалния акт за покупката относно предаване владението на имота е опровергано от останалите доказателства по делото. Касаторите М. С. Ш. и С. С. Л. считат, че е налице основание за допускане на обжалването в приложното поле на чл. 280, ал. 2 ГПК, изводимо от „пропуски при администрирането на въззивните жалби“, изразили се в невръчването на препис от тяхната жалба на ответника Б. Д. С.. В случая такъв пропуск не е налице, тъй като преписи от въззивните жалби се връчват само на срещупоставените страни, каквато позиция не е налице за ответника Б. Д. С. спрямо касаторките Ш. и Л.. Отделен е въпросът, че двете касаторки не са овластени да релевират оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила и материалния закон във връзка с произнасянето по иска срещу ответника С.. В изложението към касационната жалба на М. С. Ш. и С. С. Л. се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК по съображения за наличие на противоречие с разясненията по ТР № 3 от 25.10.2022 г. по тълк.д.№ 3/2021 г. на ВКС, ОСГК. Становището на касаторите е неоснователно. С посоченото ТР № 3/2021 г. на ВКС, ОСГК е отклонено предложението за постановяване на тълкувателно решение по въпроса дали може съсобственик да предяви отрицателен установителен иск за собственост за идеални части от имота, надхвърлящи собствената му идеална част. За да отклони предложението ВКС е посочил, че липсва противоречие по този въпрос в съдебната практика, анализирайки конкретни съдебни решения. Обобщено е, че при всички случаи на предявен отрицателен установителен иск за защита на правото на собственост, вкл. и когато ищецът притежава идеални части от правото на собственост, което се оспорва, са приложими постановките на т. 1 от ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк.д.№ 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК. Прието е още, че правен интерес за ищеца ще е налице ако той твърди, че ответникът претендира и се легитимира пред трети лица за собственик на такава идеална част, която засяга неговата квота, т.е. оспорва му се самостоятелното право върху идеалната част; ищецът се позовава на фактическо състояние или на възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. Притежанието на идеални части от правото на собственост предпоставя многообразие на споровете за защита на тези права. При всеки конкретен спор наличието на правен интерес се преценява конкретно въз основа на обосновани твърдения, посочени в исковата молба. Съдът е длъжен да провери допустимостта на иска и следи за правния интерес при всяко положение на делото. След като се касае за въведен от ищеца спор за права в собствеността на имот, надхвърлящи неговите идеални части, то и при преценката за правния интерес, съобразно визираните в цитираното ТР предпоставки, следва да се имат предвид и правните последици на съдебното решение, с което евентуално се уважава или отхвърля така предявен отрицателен установителен иск и противопоставимостта му на неучаствали в процеса други съсобственици на имота. Приложени към настоящия казус, горните постановки обосноват извод, че за ищците е налице правен интерес от предявения отрицателен установителен иск за отричане на собствеността, надхвърляща общия им дял, произтичащ от наследственото правоприемство, тъй като са налице наведени допълнителни обстоятелства, които обосноват наличието на фактическо състояние и правно очакване (възможност) за ищците, досежно непритежаваните от тях идеални части от съсобствеността, така че отричайки правата на ответниците за надхвърлящата квотата им идеална част, да защитят или осигурят настъпването на благоприятни за себе си правни последици, наред с обстоятелството, че не е без значение за всеки съсобственик кой притежава останалата идеална част от това право с оглед упражняване на правата на съсобственици (съобразно аргументите в Решение № 130 от 04.01.2021 г. на ВКС по гр.д.№ 746/2020 г., I г.о.). Същите касатори поддържат, че е налице основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК и по съображения, че е разгледан установителен иск за правото на собственост към минал момент, без спорът да попада в приложното поле на специалните разпоредби на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ или чл. 13, ал. 8 ЗВСГЗГФ. Становището им не държи сметка за конкретните обстоятелства по делото и приложимостта на тълкуването, обективирано с т. 3Б на ТР № 4 от 14.03.2016 г. по тълк.д.№ 4/2014 г. на ВКС, ОСГК. С тълкувателния акт е потвърдено наличието на правен интерес от предявяване на иск за собственост в хипотеза, когато, наред с последния приобретател на спорния имот, като ответници в процеса са конституирани и неговите праводатели. В цитираната задължителна, както и в казуалната практика на ВКС (така: Решение № 176 от 25.10.2016 г. по гр.д.№ 721/2016 г. на I г.о., Решение № 82 от 28.01.2021 г. по гр.д.№ 3894/2019 г. на II г.о., Решение № 126 от 10.11.2016 г. по гр.д.№ 744/2016 г. на II г.о., Решение № 5 от 11.01.2023 г. по гр.д.№ 1083/2021 г. на II г.о.) е прието, че е налице правен интерес от предявяване на иск за собственост срещу лице, което се е разпоредило със спорния имот преди завеждане на исковата молба. Наличието на правен интерес се обосновава с това, че както когато се снабдява с нотариален акт за собственост по давност, така и когато се разпорежда с чуждия имот ответникът на практика оспорва правото на собственост на действителния собственик. В този случай ищецът има правен интерес да предяви иска за собственост (положителен или отрицателен) както спрямо последният приобретател на имота, така и срещу неговия праводател, независимо че последният се е разпоредил с имота преди подаване на исковата молба. Посочено е, че насочвайки иска както срещу приобретателя, така и срещу праводателя му, ищецът ще си осигури максимална по обем защита, тъй като постановеното решение ще формира сила на пресъдено нещо по отношение и на двамата ответници, които са засегнали правото му на собственост. Това тълкуване кореспондира и с т. 1 от ТР № 8 от 27.11.2013 г. по т.д.№ 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК, съгласно което и отрицателният установителен иск е средство за защита на собствеността. Касаторите М. С. Ш. и С. С. Л. поддържат, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите: 1) „Може ли продажбата от несобственик да бъде основание за добросъвестно владение и придобиване на недвижим имот въз основа на кратката придобивна давност ?“ с довод, че е налице противоречие с Решение № 200 от 09.12.2016 г. по гр.д.№ 1546/2016 г. на ВКС, I г.о., Решение № 31 от 15.02.2011 г. по гр.д.№ 1273/2009 г. на ВКС, II г.о. и Решение № 191 от 27.04.2011 г. на ВКС, I г.о. (по гр.д.№ 776/2010 г. – което са пропуснали да посочат); 2) „Следва ли с изрични действия придобилият на правно основание недвижим имот да демонстрира владението си или самото правно основание се явява демонстриране на завладяването ?“ с довод, че е налице противоречие с Решение № 191 от 27.04.2011 г. на ВКС, I г.о. Цитираните въпроси са поставени във връзка с произнасянето по претенцията, предявена срещу ответника Б. Д. С.. Питанията нямат обуславящо значение за произнасянето по исковете, предявени срещу М. С. Ш. и С. С. Л., поради което никое от тях не обективира общо основание за допускане на обжалването по жалбата на Ш. и Л.. Касаторите М. С. Ш. и С. С. Л. поставят въпроса 3) „Допустимо ли е да се приемат, кредитират и мотивират съдебното решение доказателства, събрани в нарушение на разпоредбата на чл. 143, ал. 2 ГПК, респ. – чл. 147 ГПК ?“. Не са изложени аргументи за наличие на някой от допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което този въпрос не обосновава допускане на обжалването. По въпроса 4) „Следва ли съдът да приеме за установени факти и обстоятелства, които не са заявени с исковата молба и до първо съдебно заседание не са допълнени, а се касаят до предмета на делото и в частност до правата върху имота и правния интерес на ищците ?“ поддържат, че е налице противоречие с Определение № 438 от 28.09. 2018 г. по ч.гр.д.№ 2875/2018 г. на ВКС, IV г.о. и Решение № 266 от 28.12.2017 г. по гр.д.№ 635/2017 г. на ВКС, IV г.о. По въпроса 5) „Следва ли съдът да игнорира свидетелски показания поради „близост“ на свидетеля със страната ?“ поддържат, че е налице противоречие с ППВС № 1 от 13.07.1953 г., Определение № 85 от 06.02.2009 г. по гр.д.№ 4684/2008 г. на ВКС, I г.о., Решение № 681 от 20.06.1956 г. по гр.д.№ 3335/1956 г. на ВС, II г.о., Решение № 737 от 09.07.1956 г. по гр.д.№ 4080/1956 г. на ВС, II г.о., Решение № 1989 от 02.06.1983 г. по гр.д.№ 1405/1983 г. на ВС, II г.о., Решение № 1806 от 13.06.1977 г. по гр.д.№ 963/1977 г. на ВС, II г.о. и др. актове, постановени при действието на отменения ГПК. На първо място следва да се отбележи, че Определение № 438 от 28.09. 2018 г. по ч.гр.д.№ 2875/2018 г. на ВКС, IV г.о. (постановено в производство по чл. 274, ал. 2 ГПК), Определение № 85 от 06.02.2009 г. по гр.д.№ 4684/2008 г. на ВКС, I г.о. (постановено в производство по чл. 288 ГПК) и актовете, постановени при действието на отменения ГПК не попадат в обхвата на съдебната практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с която е допустимо да се извършва съпоставка при селектиране на жалбите, в който смисъл са разясненията по т. 2 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК и ТР № 2 от 28.09.2011 г. по тълк.д.№ 2/2010 г. на ВКС, ОСГТК. По въпроса за преценката на свидетелските показания е формирана трайна практика на ВКС, съгласно която гласните доказателства, щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на процесуалния закон и съвкупно с целия доказателствен материал по делото. Съдът следва да обсъди на първо място установява ли се противоречие в показанията, съпоставяйки данните за осъществяването на релевантните за спора факти, съдържащи се в показанията на всеки свидетел, а оттам да прецени казаното от кои свидетели да приеме за достоверно и по какви съображения, като основе тази своя преценка на установените от останалите събрани доказателства факти и обстоятелства. Вземат се предвид и всички обстоятелства, свързани с възприемането на установяваните факти, както и обстоятелствата при възпроизвеждането. При противоречие в показанията на свидетелите, съдът трябва да прецени посочените обстоятелства при възприемането и възпроизвеждането по отношение на всеки поотделно, а още и дали те са възприемали осъществяването на релевантните факти едновременно или по различно време, дали впечатленията им са спорадични или системни, доколко показанията са подкрепени или отречени от останалите събрани по делото доказателства. В настоящия случай, извършеният от въззивния съд анализ на показанията на разпитаните по делото свидетели съответства на възприетото в практиката на ВКС становище за начина и правилата, въз основа на които този анализ следва да бъде извършен. Съдът е разгледал и обсъдил показанията на разпитаните по делото свидетели, допуснати по делото, съвкупно с целия доказателствен материал, и е посочил фактите, които се установяват с тях. Изложил е съображения, поради които кредитира или не кредитира показанията на отделните свидетели. Преценката на въззивния съд за недоказаност на наведеното от ответниците придобивно основание, обусловена от анализа на конкретните факти и доказателства по делото, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Оплакванията за допуснати съществени процесуални нарушения при преценката на доказателствата (в която насока е въпрос № 4) и в частност - на гласните доказателства (в която насока е въпрос № 5), както и за необоснованост на фактическите изводи в обжалваното решение, по съществото си представляват касационни основания за неправилност на съдебния акт по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, чиято основателност би могла да се прецени само при постановяване на решение по чл. 290 ГПК. Обсъждането им във фазата по чл. 288 ГПК вр. чл. 280, ал. 1 ГПК е недопустимо, тъй като в етапа на селектиране на жалбите се преценява налице ли са основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 или 3 ГПК за допускане до касационно обжалване, но не и правилността на атакувания акт. Несъгласието на касатора с фактическите и правни изводи на съда не е основание за допускане на касационно обжалване. Касаторът Б. Д. С. поставя въпроси в контекста на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а именно: 6) „Допустимо ли е приемането на писмени доказателства, представени към заключението на вещо лице по назначена СТЕ и има ли значение липсата на възражения на страните по този въпрос при приемане на заключението ?“; 7) „Налице ли е произнасяне по непредявен иск, когато претендираното от ищеца право на собственост върху недвижим имот е обосновано с придобиване по наследство от един наследодател – дядото на ищеца чрез внасяне на имота в кооперативна организация при неговото обобществяване, а съдът е приел, че имотът е внесен от бабата на ищеца, но въпреки това е уважил иска ?“; 8) „Внасянето на земеделски земи в кооперативна организация от едно лице и впоследствие възстановяване на правата на собственост върху тези имоти в полза на друго лице, съответно – на неговите наследници, опорочава ли извършената реституция и води ли до незаконосъобразност на постановеното решение от Поземлената комисия ?“; както и въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а именно: 9) „Допустимо ли е под един и същи номер и на една и съща дата да бъдат издадени две решения за възстановяване по чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ по една и съща преписка, но с различно съдържание и по какъв начин това се отразява на валидността на всяко едно от тях“ – поради противоречие с Решение № 53 от 15.07.2016 г. по гр.д.№ 4231/2015 г. на ВКС, I г.о., евентуално в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; 10) „Относно допустимостта на обсъждане, кредитиране и позоваване от съда на свидетелски показания, които са били дадени в друго производство и конкретно – в нотариално производство по снабдяване с документ по обстоятелствена проверка, за които обстоятелства същите свидетели са разпитани и в съдебното производство“ – поради противоречие с Решение № 568 от 19.12.2012 г. по гр.д.№ 1293/2012 г. на ВКС, IV г.о. и Определение № 1337 от 19.12.2012 г. по гр.д.№ 597/2012 г. на ВКС, IV г.о.; 11) „Следва ли съдът да обсъди и да се произнесе по всички доводи, оплаквания и възражения на страните ?“ – поради противоречие с Решение № 338 от 27.03.2018 г. по гр.д.№ 706/2017 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 200 от 02.01.2018 г. по гр.д.№ 350/2017 г. на ВКС, I г.о. и Решение № 98 от 12.07.2017 г. по гр.д.№ 3871/2016 г. на ВКС, III г.о. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК поради приетото за допустимо под един и същи номер, на една и съща дата и на едни и същи наследници да бъдат издадени две решения за възстановяване по чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ по една и съща преписка, но с различно съдържание и за всяко от тях да е прието, че има свой легитимиращ ефект. Не е налице основание за допускане на обжалването както по така поставените въпроси, така и по служебно прилаганите основания, уредени с чл. 280, ал. 2 ГПК. Въпрос № 6 е свързан с доказателственото значение на експертното заключение на вещото лице и обсъждането му наред с всички доказателства по делото. По тези въпроси e налице трайно установена практика на ВКС, обективирана в редица решения по чл. 290 ГПК (Решение № 58 от 13.02.2012 г. по гр.д.№ 408/2010 г. на ВКС, I г. о., Решение № 118 от 15.05.2012 г. по гр.д.№ 588/2011 г. на ВКС, III г.о., Решение № 108 от 16.05.2011 г. по гр.д.№ 1814/2009 г. на ВКС, IV г.о., вкл. посоченото от касатора Решение № 267 от 4.03.2014 г. по гр.д.№ 30/2013 г. на ВКС, I г.о.), в които е прието, че съгласно разпоредбата на чл. 195 ГПК, аналогична на чл. 157, ал. 1 ГПК (отм.), вещо лице се назначава, когато за изясняване на някои възникнали по делото въпроси са нужни специални знания от областта на науката, изкуството, занаятите и др., каквито съдът няма. По аргумент от чл. 201 ГПК заключението на вещото лице трябва да бъде пълно, ясно и мотивирано. Експертът следва да посочи не само изводите, които прави във връзка с поставената му от съда задача, но и конкретните факти, които обосновават тези изводи. В тази връзка е допустимо да подкрепи констатациите си с документи, установени в хода на извършваните от експерта проверки. Целта на експертизата е да изнесе пред съда всички онези факти и връзки между тях, за които са необходими специални знания и по този начин да подпомогне съда при формиране на фактическите, а оттам и на правните му изводи по спора. Заключението на вещото лице, като всяко доказателствено средство, следва да бъде обсъдено наред с всички доказателства по делото, както е процедирано в случая. Съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, дори и когато страната не е направила възражения срещу него – чл. 202 ГПК, а да прецени доказателствената му сила съобразно обосноваността му. След като съдът е приел, че за изясняване на някои въпроси от предмета на делото са необходими специални знания, за които се налага назначаване на вещо лице, е длъжен и сам да следи дали представеното заключение е пълно, ясно и обосновано и дали отговаря на поставената от съда задача. В случая, въззивният съд е съобразил горепосочената практика на ВКС, и е обсъдил и преценил заключението на вещото лице по приетата по делото съдебно-техническа експертиза с оглед всички събрани по делото доказателства и в съвкупност с тях, при формиране на изводите си относно принадлежността на правото на собственост. Наличието на формирана практика на ВКС в изложения смисъл и съобразяването й от въззивния съд изключва допускане на обжалването по въпрос № 6. Поставяйки въпрос № 7 касаторът пропуска да съобрази, че предмет на разглеждане в настоящия случай са отрицателни установителни искове, а не положителни такива. В такава хипотеза, както е подчертано с т. 1 от ТР № 8 от 27.11.2013 г. по т.д.№ 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК, предмет на делото не е правото на собственост на ищцовата страна, а правото, което се отрича. Съответно - ответникът е този, който следва да въведе в срока и по реда на чл. 131 ГПК основанията за възникване на претендираното от него право. Когато ищецът твърди, че определено право не съществува, предмет на спора и на исковия процес е отричаното от него право. При отрицателния установителен иск, за разлика от всички останали искове, основанието на иска (чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК) не е негов индивидуализиращ белег. Следствие от тези припципни постановки е изводът, че не е налице произнасяне по непредявен иск, когато правото, в защита на което е предявен отрицателният установителен иск, бъде изведено (в рамките на „процес относно процеса“) от установените в хода на делото факти, за които тежестта се носи от ищеца. Въпрос № 8 не обективира общо основание за допускане на обжалването. По аргумент от принципа, на който почиват разясненията, направени с ТР № 9 от 07.11.2012 г. по тълк.д.№ 9/2012 г. на ВКС, ОСГК, касаторът не е легитимиран да повдига спор по въпросите дали лицето, на което е възстановено правото на собственост, респ. неговият наследодател, е бил собственик на имота към момента на образуване на ТКЗС, както и дали възстановеният имот е идентичен с притежавания преди колективизацията. Въпрос № 10 поставя проблемът, обсъден във връзка с въпрос № 5, поради което по отношение на него важи всичко, изложено по-горе. Следва да се подчертае, че в случая не е нарушен принципът на непосредственост при събиране и обсъждане на гласните доказателства, защото свидетелските показания са събрани в исковото производство, при спазване правилата на раздел II от глава XIV на ГПК. Протоколът за разпит, съставен в хода на обстоятелствената проверка, е обсъден като писмено доказателство, представляващо източник на информация, относима към преценката за достоверността на свидетелските показания, с което въззивният съд е изпълнил задължението си по чл. 12 ГПК. Въпрос № 11 няма характеристиките на общо основание за допускане на обжалването, а обобщава оплакванията на касатора за неправилност на въззивното решение поради допуснати от съда нарушения на процесуалните правила при разглеждането на делото, формирането и обективирането на правораздавателната воля. Съгласно т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК такива оплаквания не подлежат на обсъждане във фазата по селектиране на жалбите. По въпрос № 9 и по довода, че във връзка с поставения с него проблем е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, с цитираното от касатора Решение № 53 от 15.07.2016 г. по гр.д.№ 4231/2015 г. на ВКС, I г.о. е обсъден въпроса за действието на решенията на поземлената комисия за възстановяване при различните редакции на ЗСПЗЗ, като е посочено, че с решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, се приема, че правното действие на решенията на поземлената комисия за възстановяване на земеделските земи трябва да се преценява според действащата към постановяването им редакция на ЗСПЗЗ и ППЗСПЗ (така: Решение № 555 от 22.10.2009 г. по гр.д.№ 104/ 2009 г. на ІІ г.о.). Подчертано е, че разпоредбите на ЗСПЗЗ и ППЗСПЗ претърпяха множество изменения относно начина на възстановяване на земеделските земи, съответно са постановени и множество решения от поземлените комисии, отнасящи се за възстановяването на имотите на един и същ бивш собственик, които често пъти не са съгласувани помежду си, не се сочи правното основание за издаване на всяко следващо решение, издават се решения с една и съща дата и номер, но с различно съдържание, използват се типови бланки, които не отговарят на съответната редакция на закона и др. За да се определи точно кое от тези решения има конститутивно действие е необходимо да се установи тази редакция на закона, която е била действаща към момента на постановяване на решението и дали решението отговаря на поставените в текста на закона условия за възстановяване на земите. Наличието на така формираната практика по поставения въпрос изключва допускане на обжалването при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Наред с това следва да се подчертае, че решенията на поземлените комисии за възстановяване на собствеността съставляват официални диспозитивни (т.е. разпореждащи) документи, на които законът е признал силата на констативен нотариален акт за собственост. В този смисъл и като се имат предвид принципните положения на т. 2 от ТР № 11 от 21.03.2013 г. по тълк.д.№ 11/2012 г. на ВКС, ОСГК, в тежест на оспорващия признатото с решението право на собственост е тежестта за доказване на оспорването, каквито доказателства в случая не са ангажирани от страна на касатора. Изложеното мотивира извод, че въззивното решение не влиза в противоречие с казуалната и задължителната практика на ВКС във връзка с въпрос № 9, респ. – не се констатира произнасяне с белезите на „очевидна неправилност“, поради касационното обжалване не следва да се допуска. С оглед настоящото произнасяне и при условията на чл. 81 ГПК касаторите дължат на ответниците по касация разноските за защитата им пред ВКС, а именно: сумата 1 200 лв., платима от Д. В. Д., М. С. Ш. и С. С. Л. (л. 41) и сумата 1 200 лв., платима от Б. Д. С. (л. 97). По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ отделение на Гражданската колегия