Определение № 91 от 19.02.2015 г. на ВКС по т. д. № 3630/2014 г.

Образувано е по частна касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу определение от 07.11.2013 г. по ч. гр. д. № 14338/2013 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено разпореждане от 02.07.2013 г. по гр. д. № 43544/2012 г. на Софийски районен съд, Второ ГО, 64 с – в. С първоинстанционният съдебен акт е обезсилена издадените на 25.09.2012 г. заповед за изпълнение и изпълнителен лист и е прекратено производството по делото по отношение на длъжника Д. Н. Г.. В частната касационна жалба са въведени доводи, че определението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост, поради което се иска касирането му, а допустимостта на касационното обжалване е обосновано с наличие на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Ответникът по частната жалба Д. Н. Г., [населено място] в срока и по реда на чл.276, ал.1 ГПК оспорва допустимостта на касационното обжалване. Претендира разноски по делото. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите в частната жалба и прецени данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е депозирана от надлежна страна в процеса в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, но е процесуално недопустима, поради следното: Съгласно т. 8 на ТР № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС въззивните определения, постановени в заповедното производство, не подлежат на касационно обжалване, с изключение на прекратителните въззивни съдебни актове, т. е. по чл. 274, ал. 2, изр. 1 ГПК - с които е оставена без разглеждане частна жалба срещу акт на заповедния съд. В случая предмет на обжалване е въззивно определение на Софийски градски съд, постановено по частна жалба срещу съдебен акт на Софийски районен съд по чл. 415, ал. 2 ГПК и по нея въззивният съд се произнесъл по съществото й, като е потвърдил определението на заповедния съд. Следователно въззивният съдебен акт, който частният касатор обжалва по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, е от категорията определения, по отношение на които с цитираното тълкувателно решение е прието, че не подлежат на касационен контрол. Това изключва допустимостта на подадената частна касационна жалба и производството по нея следва да бъде прекратено. С настоящото определение съдът само констатира необжалваемостта на въззивния съдебен акт, поради което то не подлежи на последващ инстанционен контрол. С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 4 ГПК на ответника по частната жалба следва да се присъдят деловодни разноски в размер на 200 лв. – платено адвокатско възнаграждение по договор за правна помощ и съдействие от 20.10.2014 г. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение