Определение № 453 от 07.07.2020 г. на ВКС по т. д. № 1805/2019 г.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца „Елитис Мегастор“ ЕООД срещу въззивно решение на Варненски апелативен съд, с което, след отмяна на първоинстанционното решение, са отхвърлени предявените срещу ответниците А. Х. и Р. Х. искове по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, с изложени оплаквания за неправилност и искане за отмяната му със съответните последици.

Ответниците оспорват жалбата като неоснователна.

1. Предявени са субективно съединени искове по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за солидарното заплащане на неустойка в размер на 29420 лв., уговорена в сключен между ищеца като наемател и третото лице „Далия инвест“ ЕООД като наемодател договор за наем на недвижим имот и на основание встъпването на ответниците като солидарни съдлъжници на страната на наемодателя. Исковете са обосновани с твърденията, че в нарушение на поетото с чл. 4, ал. 4 от договора задължение да не прехвърля наетия имот на трети лица, наемодателят на 28.11.2017 г. продал имота на третото лице „Естела Бюти“ ЕООД.

2. Извода си за неоснователност на исковете въззивният съд е обосновал с правните съображения, че разгледана във връзка със задължението, за което се отнася, клаузата за неустойка е нищожна като противоречаща на добрите нрави. Приел е, че задължението на наемодателя да не се разпорежда със собствеността върху имота е уговорено за гарантиране на интереса на наемателя срещу предсрочно прекратяване на наемното правоотношение от евентуалния собственик, но че същият интерес е гарантиран и от предвиденото в чл. 23 от договора (и действително извършено) вписване, поради което и съгласно чл. 237, ал. 1 ЗЗД процесният договор остава в сила и спрямо третото лице – приобретател. С оглед на това е приел, че неизпълнението на задължението за неотчуждаване на имота не е от естество да накърни защитения с уговорката за вписване интерес на наемателя, оттук и че уговорената неустойка не притежава присъщите на института функции, следователно накърнява добрите нрави.

3. Допускането на касационно обжалване се обосновава с произнасяне на въззивния съд в противоречие с практика на ВКС, включително задължителна, по въпроса „За валидността на клауза за неустойка, дължима при неизпълнение на поето с договора задължение, необходима предпоставка ли е да се докаже, че са настъпили вреди в резултат на изпълнението, както и нужно ли е към момента на сключване на договора, в който е предвидена неустойката, тези вреди да са били очаквани (конкретно предвидими)?“ - основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Поставеният въпрос не обосновава допускане на касационно обжалване. Въззивният съд не е обосновал извода си за накърняване на добрите нрави с действителното наличие или липса на вреди от неизпълнението, нито с предвидимостта на такива вреди към момента на сключване на договора, а със съображението, че според уговорките в договора, в частност предвиденото в чл. 23 вписване, е изначално невъзможно разпореждането да доведе до преждевременно прекратяване на наема и така да се отрази на основното право на наемателя да ползва наетия имот за уговорения срок, т. е. че във връзка с това задължение неустойката се явява лишена от основната си предпоставка, съответно от присъщите си функции. Поради това така поставеният въпрос не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, съответно не може да обоснове допускане на касационно обжалване.

4. Поставя се и въпросът „Ако договорът за наем е вписан в имотния регистър, означава ли това, че предвидената в договора неустойка – дължима от наемодателя за неизпълнение на задължението му да не отчуждава имота за срока на договора, е нищожна?“.

Поддържа се, че в тази част изводите на въззивния съд са очевидно неправилни – основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Поддържа се и противоречие с указанията по ТР № 1/2009 на ВКС-ОСТК като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с доводите, че липсва разпоредба, съгласно която страните да нямат право да уговорят неустойка по договор, по който са налице и други обезпечения или е вписан в имотния регистър. Във връзка със същия въпрос се въвежда и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с доводите, че липсва утвърдена практика на ВКС, което сочи, че отговорът му е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.

В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение, относими към обжалваната част, не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния, поради което не е налице основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд не е основал извода си за нищожност пряко и единствено върху вписването на процесния договор, а съдържанието на относимите клаузи, вкл. предвидената възможност за вписване, е извел, както е посочено по-горе, извод за изначална невъзможност неизпълнението на задължението за отчуждаване да има за последица евентуалното преждевременно прекратяване на наемното правоотношение и така да засегне правото на ползване на наетия имот; от този междинен извод съдът е извел липсата на присъщите на неустойката функции, обуславяща и крайния извод за нейната нищожност. С оглед на това, така формулиран въпросът не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Независимо от това не е налице и специалната предпоставка по т. 1, доколкото изводите на въззивния съд са съобразени с разяснените в ТР № 1/2009 г. критерии, а именно, че преценката за нищожност се прави за всеки конкретен случай при съобразяване, наред останалото, и на естеството на задължението, за чието неизпълнение неустойката е уговорена и наличието и на други правни способи, обезпечаващи изпълнението.

Не е налице и специалната предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Отговорът на въпроса се съдържа в установената задължителна практика – т. 3 от ТР № 1/2009 – което изключва възможността този въпрос да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, при липсата на доводи за настъпили изменения в правната уредба или в обществените условия, които да налагат осъвременяване на установената практика.

5. За допускане на касационно обжалване се поставя и въпросът „Нищожна ли е поради противоречие с добрите нрави неустойка, с размера и условията за настъпването на която в писмения договор с нотариална заверка на подписите солидарните длъжници безусловно и неотменимо са се задължили наред с главния длъжник, като ясно са изразили желанието си да гарантират задължението на главния длъжник за неустойка, без да имат възражения по отношение на клаузите на договора и задълженията по него, включително и бъдещите такива в случай на сбъдване на условието за настъпването им?“. Поддържа се, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като по него няма установена съдебна практика, последното обосновано с подробни аргументи за противоречие на възприетото от въззивния съд разрешение с институтите на неустойката, солидарната отговорност, договорната автономия, едностранните волеизявления и доказателствената сила на диспозитивните и официалните свидетелстващи документи.

Така поставеният въпрос не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото изложените от въззивния съд правни изводи не са основани на разграничение между изявленията на главните страни по договора и изявленията на встъпилите солидарни съдлъжници, каквото изобщо не е обсъждано от съда. Не се обосновава и да е налице специалната предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото изложените аргументи за противоречие с общо посочени материалноправни институти се отнасят към правилността на решението като въпрос извън предмета на настоящата фаза на касационното производство, а освен това, извън твърдението за липса на съдебна практика, не са изложени доводи за непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която да налага създаването на такава практика.

6. Накрая, във връзка с последните два въпроса общо се поддържа и самостоятелно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие с постановките по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСТК с доводите, че въззивният съд не е извършил преценка по всеки от посочените в тълкувателното решение критерии.

Изложеното дава основание да се приеме, че в действителност се поставя въпрос за задължението на съда при преценката за нищожност на неустойка поради накърняване на добрите нрави да съобрази всички критерии, посочени в т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСТК, в какъвто смисъл въпросът следва да бъде уточнен съгласно т. 1 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК. И по този въпрос обаче не е налице основание за допускане на касационно обжалване, доколкото отговорът на същия се извлича от самата т. 4 на тълкувателното решение в смисъл, че преценката за нищожност е винаги за конкретния случай според особеностите му, като изброените критерии са само примерни, следователно за съдилищата не съществува общо задължение да преценяват съответната клауза за неустойка съобразно всички неизчерпателно изброени критерии, а следва да съобразяват само тези, които според особеностите на конкретния случай са относими към спорната клауза за неустойка. Поради това и по този въпрос правните съображения на въззивния съд не противоречат на т. 4 от ТР № 1/2009 г.

По горните съображения касационно обжалване не следва да се допуска. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК жалбоподателят дължи на ответниците направените за касационното производство разноски съобразно направеното искане, приложения списък по чл. 80 ГПК и представените писмени доказателства.

С тези мотиви съдът