Определение № 1968 от 24.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 756/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от М. В. Малчева, чрез процесуалния й пълномощник – адв. Й. А., срещу въззивното решение № 1446 /20.12.2024г. по в.гр.д. №1664/2024г., постановено от Окръжен съд - Варна, 1 състав, в частта му, с която след частична отмяна на решение № 1869/23.05.2024г. по гр.д. № 1633/2024г. на РС - Варна, е отхвърлен иска на касаторката срещу „ДЗИ - ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ“ ЕАД, за сумата от 14869, 40лв., формирана като разликата над сумата от 386, 71лв. до 15 256, 11лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди по л.а. марка „Мерцедес С 350“, вследствие на настъпило на 16.12.2023г. застрахователно събитие по договор № 440122031058257 от 21.12.2022г. по застраховка „Каско +“, клауза „Пълно каско“. Касаторката поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано. Счита, че неправилно и в противоречие с материалния закон, въззивният съд е приел, че възстановителната стойност за отстраняване на щетите по автомобила възлиза на сумата 2130,60 лв., като можело да бъдат използвани врати – втора употреба. Поддържа, че увреденото имущество следва да бъде заменено с ново от същия вид и качество, без прилагане на обезценка. По подробно изложените доводи твърди, че неправилно е определена и действителната стойност на автомобила. Сочи също така, че е допуснато процесуално нарушение на въззивния съд, тъй като с допускането на експертиза във въззивното производство, съдът се е произнесъл по правопогасяващо възражение на въззивника, което не било заявено надлежно, тъй като в отговора на исковата молба, ответникът не бил възразил, че са налице запазени части и следва стойността им да се приспадне от обезщетението. Сочи, че с отговора на исковата молба, ответникът не е поискал допълнителна САТЕ и поставил такива задачи, поради което правилно първоинстанционният съд отхвърлил искането му, а въззивният съд в нарушение на процесуалните правила, бил допуснал допълнителна експертиза. По подробно изложените доводи претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение, неговата отмяна в обжалваната част и уважаване на исковите й претенции. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност, като поставя следните въпроси: 1. „При определяне на застрахователно обезщетение за възстановителна стойност на автомобила съгласно чл. 400, ал. 2 КЗ, следва ли възстановяването на МПС да се извърши с нови части от същия вид и качество, без прилагане на обезценка, или следва да се извърши с влагане на части втора употреба?“; 2. „При определяне на застрахователно обезщетение с използване на части втора употреба, следва ли да се извърши оглед и тест за функционалността и годността на тези части втора употреба или е достатъчно същите да се намерят в сайтове за продажба на части втора употреба?“; 3. „Длъжен ли е въззивният съд да събира доказателства, които страната не е поискала в хода на първоинстанционното производство, независимо дали са релевантни и относими?“; 4. „Изпълнил ли е въззивният съд процесуалното си задължение да приложи установената в чл. 266, ал.1 ГПК преклузия? Неприлагайки я спрямо една от страните по делото, нарушил ли е въззивният съд правилото за равнопоставеност, установено в чл. 9 ГПК?“ Касаторката поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по чл. 400 КЗ, обективирана в посочените от нея решение № 6/02.02.2011г. по т.д. №293/2010г. на ВКС, 1 т.о., решение №206/03.09.2013г. по т.д. №107/2011г. на ВКС, 2 т.о., решение №79/02.07.2009г. по т.д.№156/2009г. на ВКС, 1 т.о., решение №235/27.12.2013г. по т.д. № 1586/2013г. на ВКС, 2 т.о., решение №115/09.07.2009г. по т.д. № 627/2008г. на ВКС, 2 т.о., решение № 209/330.01.2012г. по т.д.№1069/2010г. на ВКС, 2 т.о., както и определение №156/27.03.2015г. по т.д. №1667/2014г. на ВКС, 2 т.о., определение №105/24.02.2020г.по т.д.№1280/2019г. на ВКС, 2 т.о., определение №554/13.07.2013г. по т.д. №2461/2022г. на ВКС, 1 т.о. и др. В изложението сочи, че според нея постановеният акт е нищожен, тъй като е налице процесуално нарушение на въззивния съд по допускането на експертиза. Ответната по касационната жалба страна „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД оспорва жалбата чрез процесуалния си представител – юриск. П. Н., по съображения, подробно изложени в писмения отговор от 31.03.2025г. Претендира присъждане на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения по чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, срещу подлежащ на обжалване акт, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 1 и 3 ГПК, поради което е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че страните са били обвързани от договор за застраховка „Каско +“, клауза „Пълно каско“ по застрахователна полица № [ЕГН], със срок на действие от 22.12.2022г. до 21.12.2023г., сключен за лек автомобил марка „Мерцедес С 350“, с peг. [рег.номер на МПС], собственост на ищцата по силата на договор за покупко - продажба от 15.12.2023г., съгласно който го е закупила за сумата от 3840лв. Счел е, че на 16.12.2023г. е настъпило застрахователно събитие - извършени злоумишлени действия по отношение на паркиран лек автомобил - надрани и подбити врати, за което е уведомено съответното РПУ на МВР. Отчел е, че нанесените щети, описани с опис – заключение по щета 44012512308972/19.12.2023г., са: предна дясна врата, задна дясна врата, предна лява врата и задна лява врата. По спорния въпрос относно размера на обезщетението, въззивният съд е приел, че следва да кредитира заключението по повторната експертиза, съгласно което за процесния автомобил няма алтернативно производство на врати. Отчел е, че автомобилът е на 17 години, спрян е от производството през 2009г., а части за него са се произвеждали до 2018г. Въз основа на горното, е приел, че за да бъде възстановен автомобилът във вида, в който е бил преди застрахователното събитие, могат да бъдат използвани врати втора употреба, без корозия и деформация по тях, и че възстановителната стойност за отстраняване на щетите възлиза на сумата от 2130,60 лв., от която следва да бъде приспаднато заплатено вече застрахователно обезщетение в размер на 1743,89лв. Съдът е приел, че действителната стойност на автомобила е 3 840,00лв. - цената, която е платена за същия по договора за покупко - продажба от 15.12.2023г., сключен ден преди датата на застрахователното събитие – 16.12.2023г., поради което е счел, че не е налице тотална щета. Предвид горното съдът е приел иска за основателен за сумата от 386,71 лв., за която е потвърдил първоинстанционното решение, и след частичната му отмяна е отхвърлил иска за разликата над горепосочената сума до пълния предявен размер от 15 256,11 лв. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения: Не е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, поради което няма основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 ГПК. Доводите на касационната жалбоподателка, че атакуваният акт е нищожен поради процесуално нарушение на въззивния съд, който с допускането на експертиза се е произнесъл по правопогасяващо възражение на въззивника, са неоснователни, тъй като соченото нарушение на съдопроизводствените правила не е порок, който може да обуслови нищожност на съдебния акт. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, а не е задължение на съда да го изведе от изложението към касационната жалба, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни. Първите два поставени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроса не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК. Те изразяват несъгласието на касаторката с възприетата от въззивния съд възстановителна стойност на увредения застрахован автомобил, с която е съизмерено прецененото като дължимо застрахователно обезщетение. Изводът на въззивния съд относно размера на дължимото обезщетение е основан на кредитираното от съда експертно заключение, в което сумата, необходима за възстановяване на автомобила в състоянието от преди увреждането, е изчислена съобразно най-подходящия според вещото лице начин за отстраняване на повредите. Поставените от касационната жалбоподателка въпроси съдържат оспорване на правилността на този извод, поради което и с оглед разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС не могат да послужат като общо основание за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Дори да се приеме, че въпросите имат характер на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, не е доказана допълнителната предпоставка по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. В представените от жалбоподателката решения по чл. 290 ГПК е обективирана практика на ВКС, актуална и при действащия Кодекс за застраховането с оглед аналогичните разпоредби на чл. 386 и чл. 400 КЗ, съгласно която застрахователното обезщетение при имуществена застраховка се определя в рамките на застрахователната сума, съобразно доказания размер на претърпяната вследствие на застрахователното събитие вреда, който не може да надхвърля действителната стойност на увреденото имущество, изчислена по пазарната му стойност, а при изчисляване на размера на обезщетението не следва да се прилага коефициент на овехтяване. Въззивното решение не е постановено в противоречие с практиката на ВКС, доколкото съдът не е приел, че размерът на дължимото застрахователно обезщетение следва да се изчисли с прилагане на коефициент за обезценка. В мотивите към решението, обосновавайки преценката си за размера на обезщетението, въззивният съд е посочил, че определеното от него обезщетение удовлетворява изискването на чл. 386, ал. 2 КЗ - да е равно на действително претърпените вреди към деня на настъпване на застрахователното събитие, респ. да съответства на сумата, необходима за възстановяване на имуществото в същия вид, без прилагане на обезценка. Дали изводът на въззивния съд, че определеният размер на обезщетението съответства на действителната възстановителна стойност на увредената вещ без прилагане на обезценка е обоснован, е въпрос по правилността на решението. Посочените в изложението определения на ВКС са постановени в производство по чл. 288 ГПК и не формират практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, поради което не следва да се обсъждат при преценката за наличие на основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Позоваването на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е бланкетно и необосновано. Поставените като трети и четвърти въпроса са процесуални и са свързани с доводите на касаторката, че без да е поискана експертиза и в нарушение на процесуалния закон, при настъпила преклузия по чл. 266 ГПК, въззивният съд е допуснал изслушването на автотехническа експертиза. Тези въпроси като процесуални удовлетворяват общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 ГПК, но не отговорят на допълнителната селективна предпоставка по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Въззивният съд е допуснал автотехническа експертиза със задачи по въззивната жалба, като част от тях са били поискани от процесуалния представител на ответника още в отговора на исковата молба и при изслушване на заключението на вещото лице в първото съдебно заседание пред районния съд, но не са допуснати, и при излагане на съображения в определение № 4290/04.10.2024г., че касаят размера на иска и е налице необходимост от специални знания, т.е. съдът може да събере доказателства и служебно. В практиката на ВКС, обективирана в т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и служебно известните на настоящия състав актове, а именно решение №174/12.01.2011г. по т.д.№ 36/2010г. на ВКС, 1 т.о., решение №160/03.12.2020г. по т.д. № 2634/2019г. на ВКС, 2 т.о. и мн. др., се приема, че съгласно чл. 266, ал. 3 ГПК преклузия не може да настъпи, когато пропускът за установяване на действителните отношения между спорещите страни чрез попълване на делото с доказателства, се дължи на допуснато от съда / първоинстанционен или въззивен/ нарушение на процесуални правила. Съгласно решение №94/09.07.2024г. по т.д. №926/2023г., 2 т.о. на ВКС и др., съобразно правилото на чл. 162 ГПК, ако съдът е невъзможно да определи сам размера, за който искът е основателен поради необходимост от специални знания, той е длъжен дори и служебно да назначи експертиза. Въззивният съд не се е отклонил от трайната и непротиворечива практика на ВКС. Предвид горното този въпрос не удовлетворява допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК и не може да обоснове допускането на решението до касационно обжалване. Не е налице и поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивният акт да е постановен при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необоснован и съответният порок да може да бъде установен пряко от същия, без да се налага обсъждане на доказателствата и процесуалните действия на съда. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, но не може да бъде установена само въз основа на акта, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само при допуснато касационно обжалване. Не се установява въззивното решение да е основано на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Фактическите констатации на съда от значение за правните изводи не са направени при допуснато грубо нарушение на правилата на формалната логика, установимо от мотивите, съответно не може да се приеме, че атакуваният акт е явно необоснован. Предвид горното не е налице хипотезата на очевидна неправилност на обжалваното решение. Предвид гореизложените съображения съдът намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Ответната страна е представлявана от юрисконсулт и е поискала присъждане на юрисконсултско възнаграждение като разноски, поради което й се следва такова в размер на сумата от 200 лв. Воден от горното Върховният касационен съд, Първо търговско отделение