Определение № 50469 от 14.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1833/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ДИТСМАНН“ АД, [населено място] срещу решение № 99 от 24.01.2022 г., постановено по в. гр. д. № 864/2021 г. по описа на Апелативен съд - С., с което е отменено решение № 2936 от 22.04.2019 г., постановено по гр. д. № 11255/2017 г. на Софийски градски съд и вместо него е постановено решение, с което е признато за установено по отношение на "ДИТСМАНН" АД, че "Е. системен оператор" ЕАД е собственик на основание чл. 262в от ТЗ по преобразуване чрез отделяне от "Национална електрическа компания" ЕАД, на имоти с идентификатори ....., ....., ....., представляващи четвърти, пети и шести етаж на сградата, находяща се в [населено място], [улица], № 14 /стар № 12/, като "ДИТСМАНН" АД е осъдено да предаде на "Е. системен оператор" ЕАД владението на посочените три етажа на основание чл. 108 от ЗС и е отменен на основание чл. 537, ал. 2 от ГПК нотариален акт за собственост № ....., том І, рег. № 4560, н. д. № ..... от 14.05.2015 г. на Нотариус М. Шемлиян, рег. № 042 на Нотариалната камара.

Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Сочат се основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за допускането му до касационно обжалване.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал следните правни въпроси:

1.При повторно разглеждане на делото по реда на чл. 294, ал.1 ГПК и при дадени от ВКС с отменителното решение по чл. 293, ал.3 ГПК указания за изправяне на неточност и попълване на празноти в доклада по делото, както и за даване на указания на страните да ангажират нови доказателства, длъжен ли е въззивният съд при постановяване на решението си да извърши цялостна и самостоятелна преценка на събраните по делото нови доказателства и да обсъди изложените от страните в хода на новото разглеждане съображения и доводи? По този въпрос се поддържа, че съдът се е произнесъл в противоречие с т.19 от ТР № 1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, както и с решение № 212/01.02.2012г. по търг.д. № 1106/2010г. на ВКС, второ т.о.; решение № 815/15.02.2011г. по гр.д. № 1713/2009г. на ВКС, четвърто г.о.; решение № 139/17.07.2019г. по гр.д. № 4375/2018г. на ВКС, трето г.о.; решение № 222/27.03.2018г. по търг.д. № 505/2017г. на ВКС, второ т.о.; решение № 243/15.01.2021г. по гр.д. № 481/2020г. на ВКС, четвърто г.о.; решение № 211/21.01.2021г. по гр.д. № 64/2020г. на ВКС, четвърто г.о.; решение № 70/20.05.2021г. по търг.д. № 234/2020г. на ВКС, второ т.о.; решение № 60250/02.11.2021г. по гр.д. № 195/2021г. на ВКС, четвърто г.о.; решение № 294/18.10.2013. по гр.д. № 1276/2012г. на ВКС, четвърто г.о.; решение № 49/21.08.2021г. по гр.д. № 4904/2014г. на ВКС, четвърто г.о.; решение № 93/28.02.2018г. по гр.д. № 60268/2016г. на ВКС, второ г.о. и решение № 378/15.01.2016г. по гр.д. № 1629/2015г. на ВКС, четвърто г.о.

2.Предвид законоустановените предели на диспозитивното начало в гражданския процес, допустимо ли е без надлежно сезиране, т.е. без изрично позоваване от заинтересованата страна в рамките на предвидения в процесуалния закон преклузивен срок, съдът да се произнесе по наличието на привилегия, от която за страната – ищец произтича противопоставимостта на защитимото по делото нейно материално право ? Допустимо ли е съдът служебно да се произнесе по съществуването на невъведено от страните обстоятелство, което е от значение за основателността на предявения иск? Сочи се противоречие с решение № 19/30.05.2011г. по гр.д. № 262/2010г. на ВКС, второ г.о.; решение № 230/11.02.2013г. по търг. д. № 1090/2011г. на ВКС, второ т.о.; решение № 202/27.02.2015г. по търг.д. № 4123/2013г. на ВКС, второ т.о. и решение № 120/11.12.2018г. по гр.д. № 4813/2017г. на ВКС, трето г.о.

3. Съставлява ли правилото за конкуренцията на права по чл.113 ЗС установена в публичен интерес императивна материалноправна норма, която съдът да трябва да приложи служебно в отклонение на принципите за състезателност и диспозитивно начало в гражданския процес ?

4. Представлява ли правоприемството при преобразуване на търговско дружество чрез отделяне придобиване на вещни права, чието вписване съгласно чл. 113, вр. чл. 112 ЗС да създава противопоставимост на това правоприемство спрямо трети лица, които по- рано са придобили от същия собственик, но не са вписали вещни права върху недвижимия имот или в този случай спрямо правоприемника важи правилото, че не може да има повече права от праводателя си?

Поддържа се очевидна неправилност на постановеното от въззивния съд решение, като противоречащо на действителното правно положение.

Ответникът по касационната жалба "Е. системен оператор" ЕАД, с подадения отговор на жалбата, изразява становище за неоснователност на същата и липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.

Третото лице - помагач на страната на ищеца "Национална електрическа компания" ЕАД, с подадения отговор на касационната жалба, изразява становище за неоснователност на същата, липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на Първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното:

Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ответник по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за собственост на недвижим имот, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК подлежи на касационно обжалване.

Обжалваното въззивно решение е постановено при повторно разглеждане на делото от въззивния съд по реда на чл. 294 ГПК.

За да отмени решението на първоинстанционния съд и да уважи предявения иск с правно основание чл. 108 ЗС, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че „Н.“ ЕАД е придобило правото на собственост върху две сгради в [населено място], на [улица], включително и върху процесните три етажа по реда на чл. 17а от ЗППДОП (отм).

Със Заповед № 308/29.06.2001 г. и Заповед № 312/02.07.2001 г. на Председателя на Държавна агенция по енергетика и енергийни ресурси е увеличен капиталът на "Е. Холдинг" ЕАД (понастоящем с наименование "Дитсманн" АД), което увеличаване на капитала представлява равностойността на правото на собственост върху процесните три етажа. Апортът не е бил вписан в Службата по вписванията, макар че ответникът е учредил и вписал осем договорни ипотеки върху спорните имоти за обезпечаване на свои задължения в периода 2004 г. – 2008 г.

Прието е за установено от въззивния съд, че с протокол № 71-2013 от 11.12.2013 г. на "Български енергиен холдинг" ЕАД, собственик на преобразуващите се „Н.“ ЕАД и "Е. системен оператор" ЕАД, е извършено преобразуване чрез отделяне по реда на чл. 262в, чл. 262г и чл. 262т, ал. 2 от ТЗ, по силата на което "Е. системен оператор" ЕАД е придобило активи, включващи и процесните три етажа. Съдът е приел, че от удостоверение за вписване, отбелязване и заличаване на лица от Службата по вписвания към ТР с изх. № 71778/ 17.11.2021 г. е видно, че е налице вписване за процесното преминаване на вещни права вследствие на преобразуването.

При така приетата за установена фактическа обстановка, съдът е посочил, че спорът от правна страна е за конкуренцията между самостоятелните права на ищеца, който при преобразуването чрез отделяне е придобил по-късно по време процесните недвижими имоти, но е вписал акта на придобивното си основание преди ответника, и правата на последния, който е придобил същите три етажа чрез непарична вноска от същия праводател преди ищеца, но не е вписал апорта си. Съдът е изложил мотиви, че тази конкуренция на права съгласно чл. 113 от ЗС се разрешава от поредността на вписванията. Ищецът като приемащо дружество е вписал в Службата по вписвания придобиването на процесната сграда. Ответникът, придобил същото право на собственост върху процесните имоти въз основа на апорт, не е вписал апорта в Службата по вписванията. Следователно, при създалата се конкуренция на придобити права върху недвижим имот по силата на акт, подлежащ на вписване, следва да бъдат зачетени правата, придобити на основанието, вписано първо по време и ред. Това е така, защото законът отдава предпочитание не на първия по време приобретател, а на този, който първи е вписал акта си в Агенцията по вписванията. Ето защо ищецът се явява собственик, спрямо когото ответникът, който безспорно владее имотите, не разполага с противопостави права. По тези съображения съдът е направил извод, че предявеният иск с правно основание чл. 108 от ЗС е основателен.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение, не са налице поддържаните от касатора основания на чл.280, ал.1, т.1 и 3 и ал.2 ГПК за допускане на касационното обжалване.

По първия правен въпрос касационно обжалване не следва да се допуска поради липса на специалната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Съгласно трайната практиката на ВКС /вкл. и сочената от касатора/ по приложението на чл. 294, ал.1 ГПК, указанията, дадени с отменителното решение на ВКС, са задължителни за въззивния съд при новото разглеждане на делото, както относно тълкуването и прилагането на процесуалния закон, така и относно тълкуването и прилагането на материалния закон. Когато съобразявайки се с дадените му указания по тълкуването и прилагането на процесуалния закон, при новото разглеждане на делото въззивният съд събере нови доказателства, той следва да ги прецени в съвкупност с вече събраните преди това доказателства по делото.

Въззивният съд се е произнесъл в съответствие с тази практика на ВКС, като в изпълнение указанията, дадени в отменителното решение на ВКС, е дал възможност на страните да ангажират необходимите доказателства за приложението разпоредбата на чл. 113 ЗС и по- конкретно ответникът "Дитсманн" АД да представи доказателства за датата на вписването на придобивното му основание /апорта на процесните имоти от 2001 г. / в Службата по вписванията. Решението е постановено при съобразяване на всички събрани по делото доказателства, вкл. и тези при повторното му разглеждане от въззивната инстанция. В тази връзка неоснователно в изложението по чл. 284, ал.1,т.3 ГПК касаторът основава поставения от него правен въпрос с довод, че съдът не е обсъдил представените от "Дитсманн" АД седем нотариални акта за учредяване на договорна ипотека и довода, че оповестителният ефект на вписването е настъпил с вписването им. Видно от обжалваното решение съдът е изложил мотиви, че апортът не е бил вписан в службата по вписванията, макар че ответникът е учредил и вписал осем договорни ипотеки върху спорните имоти за обезпечаване на свои задължения в периода 2004 г. – 2008 г. Т.е. съдът е приел, че с вписването на ипотеките, оповестителният ефект на вписването на апорта, не е настъпил.

Първият правен въпрос е обоснован и с твърдения, че съдът не е изложил мотиви по възражението на ответника "Дитсманн" АД, направено в открито съдебно заседание от 24.11.2021г., относно наличието на пороци във вписването на придобивното основание на ищеца, изразяващи се в невярно описание на имота /вписването е за цялата сграда и подстанция/.

Задължение на съда е да изложи мотиви по доказателствата, доводите и възраженията, имащи значение за спорното право.От обуславящо значение за спора е въпросът дали е извършено вписване на права върху процесните три етажа и по него съдът се е произнесъл. Вписването на права в по- голям обем е без значение за крайния изход от спора, защото притежаването на такива права не е включено в предмета на делото и съответно съдът не дължи и произнасяне по този въпрос.

Липсват основания за допускане касационно обжалване и по втория и третия правен въпрос, свеждащи се до това дали съдът може да приложи нормата на чл.113 ЗС служебно, без някоя от страните да се е позовала на нея.

Няма спор, че нормата на чл.113 ЗС е императивна. В т.1, 2 и 3 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК са дадени подробни разяснения относно задължението на въззивния съд служебно да приложи императивния материален закон, дори и когато въззивната жалба липсва оплакване за неговото нарушаване в първоинстанционното решение, като в случая въззивният съд не се е отклонил от даденото разрешение. След като страните по спора черпят права върху имота от един и същи праводател, то тази конкуренция на права може да бъде разрешена само като съдът приложи чл.113 ЗС, както и е сторил въззивният съд, който се е произнесъл по спора, зачитайки правата на страната, вписала първа придобивното си основание.

В подкрепа на тезата си, че чл.113 ЗС не се прилага служебно, касаторът се позовава на практика на ВКС относно нищожността на правните сделки, според която съдът следва да се произнесе по нищожността само ако въпросът за действителността на сделката е включен в предмета на делото. По въпроса за задължението на съда служебно да следи за нищожността на правни сделки е постановено ТР № 1 от 27.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 1/2020 г., ОСГТК, в мотивите на което също изрично е прието, че съдът има задължение да приложи императивна правна норма, която е от значение за решаване на правния спор.

Що се отнася до доводите на касатора, наведени в изложението по чл. 284, ал.1,т.3 ГПК, че императивният характер на чл.113 ЗС следва да се преценява по същия начин, по който се преценява императивният характер на материалноправните норми, уреждащи погасителната и придобиваната давност, то настоящият състав намира за нужно да отбележи, че в глава ХI-та от ЗС няма норма, аналогична на чл.120 от ЗЗД, нито пък се съдържа препратка към посочената разпоредба от ЗЗД. След като ЗС не предвижда изрично правило, според което чл.113 не се прилага служебно, то и в случая съдът е бил длъжен да разреши спора, основавайки се на правилото на чл.113 ЗС.

В заключение настоящият състав на ВКС намира, че при постановяване на обжалваното решение не се констатира въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС относно приложението на императивните материалноправни норми, предвид на което и не се установява наличието на специалната предпоставка по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставените втори и трети правни въпроси.

По четвъртия правен въпрос се иска допускане до касационно обжалване с довод, че разпоредбата на чл.113 ЗС изрично визира актовете по предходния член, т.е. чл.112 ЗС, а удостоверенията по ТЗ не попадат в никоя от категориите по чл. 112 ЗС, нито във възпроизвеждащите ги разпоредби на Правилника за вписванията.

По поставения правен въпрос не следва да се допуска касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК. По приложението на чл.113 ЗС е постановено решение № 219 от 5.12.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2215/2016 г., I г. о., в което е прието, че актовете, с които се прехвърля право на собственост или се учредява, прехвърля, изменя или прекратява друго вещно право върху недвижим имот, както и актовете, с които се признават такива права, освен в хипотезите на чл. 5 от Правилника за вписванията, подлежат на вписване, като по отношение на всички тези актове приложение намира разпоредбата на чл. 113 ЗС. Законът обвързва ефекта на противопоставимостта с факта на вписването по отношение на всички актове на разпореждане с вещни права върху недвижими имоти, за които такова вписване е предвидено, тъй като целта на вписването на тези актове е внасяне на яснота, определеност и стабилност в притежаването на вещни права върху недвижими имоти, както и регулиране на конкуренцията на актовете, от които различни лица черпят права върху един и същи имот от един и същи праводател, т.е. вписването на тези актове има оповестително-защитно действие. И тъй като вписването има това действие по отношение на всички актове, посочени в чл. 112 ЗС, както и в чл. 4 от Правилника за вписванията, то обстоятелството, какъв е видът на акта /нотариален акт, писмен договор, учредителен акт или едностранно волеизявление/ е ирелевантно. Определящ при разрешаване на спор за конкуренция между два такива акта е единствено моментът на вписването. Т.е. принципното разрешение, дадено в посоченото решение на ВКС е, че нормата на чл.113 ЗС е приложима спрямо всички актове по 112 ЗС и чл. 4 от ПВ и след като удостоверението по чл. 263г ал. 1 ТЗ е акт, за който със закон е предвидено, че подлежи на вписване, т.е. попада в обхвата на чл. 4 от ПВ, то и при придобиване на вещни права вследствие на преобразуване на търговски дружества, приложение намира разпоредбата на чл. 113 ЗС. Тази практика не се нуждае от осъвременяване, като касаторът не обосновава защо счита, че следва да бъде изоставена.

По поставения правен въпрос не е налице и основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане до касационно обжалване, защото въззивният съд в съответствие с практиката на ВКС - Тълкувателно решение № 7 от 25.04.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 7/2012 г., ОСГТК, както и с цитираното решение № 219 от 5.12.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2215/2016 г. е приел, че вписването на акта за прехвърляне на право на собственост няма конститутивно действие, като при създалата се конкуренция на придобити права върху недвижим имот по силата на акт, подлежащ на вписване, следва да бъдат зачетени правата, придобити на основанието, вписано първо по време и ред и с оглед на това и искът е уважен, защото ищецът е вписал пръв преминаването на вещни права вследствие на преобразуването.

Липсва противоречие между изводите на въззивния съд с приетото в сочените от касатора решение № 86/30.10.2020г. по гр.д. № 3076/2019г. на ВКС, второ г.о. и решение № 75/27.06.2016г. по гр.д. № 4987/2015г. на ВКС, второ г.о., защото в тях са разгледани хипотези, различни от процесната. По първото дело съставът на ВКС се е произнесъл по спор, при който и двете страни са вписали придобивните си основания, а по второто дело ВКС се е произнесъл по въпроса дали силата на пресъдено нещо се разпростира и спрямо правоприемниците на страните по влязло в сила решение по спор за собственост, ако правоприемниците на ответника са придобили собствеността преди вписването на решението по другото /приключилото/ дело.

Съдът намира, че не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск за собственост, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск.

Решението не е и очевидно неправилно- основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗС, ГПК и ПВ в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,