Определение № 2588 от 28.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3972/2023 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника по делото Прокуратурата на Република България (ПРБ) срещу решение № 786/12.06.2023 г., постановено по възз. гр. дело № 740/2023 г. на Софийския апелативен съд (САС). Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, като е потвърдено частично първоинстанционното решение № 285/18.01.2023 г. по гр. дело № 2126/2022 г. на Софийския градски съд (СГС), жалбоподателят е осъден да заплати на ищеца Х. Х. Х., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1, във вр. с чл. 4 от ЗОДОВ и с чл. 86 от ЗЗД, сумата 7 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на водено срещу последния наказателно производство по н.о.х.д. № 122/2019 г. на Казанлъшкия районен съд (КРС), ведно със законната лихва върху сумата, считано от 24.02.2022 г. до окончателно изплащане на задължението. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежаща на касационно обжалване част от въззивното решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част, поради нарушение на материалния закон, необоснованост и съществено нарушение на съдопроизводствените правила при определянето на размера на обезщетението за неимуществените вреди – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Насрещната страна – ищецът Х. Х. не е подал отговор на касационната жалба. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя ПРБ, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 от ЗЗД; и 2) как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че с обжалваното въззивно решение първият въпрос е разрешен в противоречие с т. 11 (раздел ІІ от мотивите към последната) от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2004 от 22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, а вторият – в противоречие с решение № 53/07.05.2019 г. по гр. дело № 3528/2018 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 67/13.03.2019 г. по гр. дело № 3166/2018 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 311/14.03.2018 г. по гр. дело № 300/2017 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. По така наведените от касатора основания за допускане на касационното обжалване съдът намира следното: За да сподели извода на първата инстанция, че размерът на процесното обезщетение за неимуществени вреди възлиза на сумата 7 000 лв., въззивният съд е приел за установени следните обстоятелства по делото: На 16.06.2017 г. е образувано досъдебно производство срещу неизвестен извършител за престъпление по чл. 313, ал. 3, във вр. с ал.1 от НК. С прокурорско постановление от 23.01.2018 г. е разпоредено ищецът да бъде привлечен в качеството на обвиняем и на 13.02.2018 г. той е бил привлечен в такова качеството за извършено престъпление по чл. 209, ал. 1 от НК; взета му е мярка за неотклонение „подписка“. От справка за съдимост е видно, че към 19.02.2018 г. ищецът е неосъждан. На 01.02.2019 г. срещу него е внесен обвинителен акт по обвинение за извършване на престъпление по чл. 209, ал. 1 от НК – за това, че на 14.10.2014 г. в [населено място], с цел да набави за себе си имотна облага, е възбудил и поддържал у нотариус с рег. № 440 заблуждение, като представил, за изготвяне на нотариален акт за покупко-продажба на недвижими имоти, удостоверение за наследници на Х. Х. К., починал на 20.06.2009 г., вместо да представи удостоверение за наследници на Х. Х. К., починал на 12.05.1962 г., и с това причинил имотна вреда на Т. Х. С. в размер на 9 185.75 лв. Образуваното н.о.х.д. е завършило с осъдителна присъда от 03.05.2019 г., с която ищецът е бил признат за виновен и осъден да изтърпи наказание „лишаване от свобода“ за срок от 1 година, изтърпяването на което е отложено с 3 години изпитателен срок. Въззивният съд с решение от 19.07.2019 г. е отменил осъдителната присъда и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд, от стадия на разпоредителното заседание. Образувано е ново н.о.х.д., по което съдебното производство е прекратено и делото е върнато на прокуратурата за отстраняване на съществени процесуални нарушения. На 28.01.2020 г. срещу ищеца отново е внесен обвинителен акт по обвинение за извършване на същото деяние и с присъда от 07.10.2020 г. ищецът е бил признат за виновен в извършване на престъплението, за което е обвинен, и му е наложено същото наказание – лишаване от свобода за срок от 1 години, изпълнението на което е отложено с 3 години изпитателен срок. След ново обжалване въззивният съд е постановил присъда, с която е отменил осъдителната присъда на първоинстанционния съд и вместо нея е оправдал ищеца, като в мотивите на съдебния акт е прието, че липсва съставомерност на деянието от обективна страна, т.е. деянието не осъществява състав на престъплението за което е повдигнато обвинението. Оправдателната въззивна присъда е била протестирана от прокурора, като с решение от 24.02.2022 г. ВКС я е оставил в сила. Въз основа на събраните по настоящото дело свидетелски показания, въззивният съд е установил, че в периода от повдигане на обвинението до влизане в сила на оправдателната присъда психиката на ищеца се е променила, а в последствие и неговото физическо състояние – той е бил притеснен, непрекъснато тревожен, зъбите му са опадали, посещавал е болница; променил се външният му вид, ищецът бил „съсипан, отслабнал, нямал зъби“, вместо „весел, с чувство за хумор, рибар“; променил е поведението си и от социално активен е започнал да страни от приятелите си. При така установените обстоятелства по делото, относно оплакването на ответната ПРБ за необоснованост на размера на обезщетението за неимуществени вреди, присъдено от първоинстанционния съд, възизвният съд е приел, че видът на престъплението и предвиденото за него наказание е само елемент от фактите, които съдът съобразява при определяне размера на обезщетението, тъй като то зависи от множество фактори, които са строго индивидуални, в какъвто смисъл е материалноправната разпоредба на чл. 52 от ЗЗД и разясненията, дадени с ППВС № 4/23.12.1968 г. Апелативният съд е приел, че такива критерии са: Продължителността на обвинението – в случая ищецът е бил привлечен в качеството на обвиняем на 13.02.2018 г. и е бил подсъдим до 24.02.2022г. – 4 години. Друг критерий са предвидените в материалния наказателен закон, вид и размер на наказанието, в случая – лишаване от свобода за срок от 1 до 6 години. Наличието на осъдителна присъда, макар и невлязла в законна сила, също е факт, който съдът съобразява; протестирането на оправдателната присъда, също е факт наличен в настоящия случай. Въззивният съд е препратил и към мотивите на първоинстнационното решение, като е приел, че те съдържат обосновавано изложение и анализ на тези релевантни факти по отношение на размера на претенцията за неимуществени вреди, а именно: Вследствие на воденото срещу ищеца наказателно производство в досъдебна и съдебна фаза, той е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в негативни преживявания, стрес и промяна в ежедневния стереотип на поведение и начин на живот, които са свързани пряко с душевното му равновесие. Ищецът е търпял неблагоприятни в психологически, социален и емоционален аспект преживявания като притеснение и емоционално напрежение на личността, накърнената чест, достойнство, добро име в обществото. Съобразени са чистото съдебно минало на ищеца и определената му мярка за неотклонение „подписка“. Съдът е взел предвид и обстоятелствата, че ищецът е бил двукратно признат за виновен по повдигнатото му обвинение и е бил с двукратно наложено наказание лишаване от свобода за срок от 1 година, отложено за срок от 3 години, което двукратно осъждане на първа инстанция отново е било причина за стрес и негативни преживявания у ищеца. Съдът е съобразил и стандарта на живот в страната, за да не се превърне обезщетението в източник на неоснователно обогатяване за пострадалия. Приел е още и че липсват доказателства, установяващи наличие на влошено здравословно състояние, изразяващо се в получавани паник-атаки и окапване на зъбите, вън от показанията на едната свидетелката, като съдът е приел, че не е установена причинно-следствена връзка с воденото наказателно производство, поради което тези вреди не могат да бъдат репарирани. В заключение съдът е намерил, че искът за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди е основателен и доказан за сумата 7 000 лв. Предвид изложеното, настоящият състав на ВКС намира, че в случая размерът на процесното обезщетение за претъпените от ищеца неимуществени вреди е определен от съда като са взети предвид всички правнорелевантни за това обстоятелства, установени по делото, и като е приложен общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД – в съответствие с константната съдебна практика, включително задължителната такава, намерила израз в т. 11 (раздел ІІ от мотивите към нея) от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2004 от 22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и във формираната по реда на чл. 290 от ГПК, обилна практика на ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД, израз на която са и посочените от касатора ПРБ три решения на ВКС. Съгласно тази трайно установена практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ такива правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления; дали ищецът е оправдан по всички обвинения срещу него, или по част от тях, а по други е осъден с влязла в сила присъда; дали срещу ищеца е била постановена осъдителна присъда, която е била отменена от по-горна инстанция; продължителността на наказателното производство, включително дали то е приключило в разумен срок; дали е взета и вида на взетата мярка за неотклонение; други наложени на ищеца ограничения на правата и свободите му в рамките на наказателното производство; по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – професия, обществен отзвук, семейство, приятели и пр. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и обществено-икономическите условия и стандарта на живот страната, но най-вече – с оглед особеностите на конкретния случай. Същевременно, обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди. Последните са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори някои от тях – еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички обстоятелства от значение за реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Приетото в мотивите към обжалваното въззивно решение при определянето на размера на обезщетението не е в противоречие, а напротив – в съответствие е с така цитираната практика на ВС и ВКС по приложението на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ. Следователно, в случая не е налице наведената от касатора допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по формулираните от него правни въпроси относно критериите и понятието за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетението за претърпените неимуществени вреди. Несъгласието на касатора със съображенията и правните изводи на въззивния съд, предвид които той по свое вътрешно убеждение е определил справедлив размер на обезщетението, само по себе си не съставлява основание за допускане на касационното обжалване, след като са възприети и са спазени от съда горните принципни разрешения относно критериите при прилагането на принципа за справедливост. В тази връзка отново следва да се отбележи, че в посочените от касатора три решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК, също са възприети горните принципни разрешения, както и че в съответствие с тях и съгласно чл. 52 от ЗЗД са определени конкретни обезщетения за неимуществени вреди от деликти по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, но при случаи и при обстоятелства, които са съществено различни помежду си и в сравнение с този по настоящото дело, поради което не е налице поддържаното от жалбоподателя противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не е налице наведеното от касатора допълнително основание за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК; не е налице и хипотеза по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение