Определение № 1719 от 03.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 300/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. В. В. от [населено място], обл. Габрово - чрез особен представител адв. С. К., против решение № 210 от 06.11.2024 г., постановено по в. гр. д. № 294/2024 г. на Апелативен съд - Велико Търново. Решението е обжалвано в частта, с която след частично потвърждаване и частична отмяна на решение № 63 от 15.03.2024 г. по гр. д. № 205/2023 г. на Окръжен съд - Габрово е признато за установено по реда на чл.422 ГПК съществуването на вземане на „Банка ДСК“ ЕАД към В. В. В., породено от сключен на 04.06.2021 г. договор за кредит за текущо потребление, за сумите 33 531.93 лв. - главница, ведно със законната лихва от 24.01.2023 г., 1 711.99 лв. - договорна лихва за периода от 08.11.2021 г. до 11.10.2022 г., 105.79 лв. - лихва за забава от 08.12.2021 г. до 11.10.2022 г., 938.06 лв. - законна лихва за периода от 12.10.2022 г. до 20.01.2023 г., и 120 лв. - разходи по изискуем кредит, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК № 35/25.01.2023 г. по ч. гр. д. № 78/2023 г. на РС - Севлиево, и са присъдени разноски на „Банка ДСК“ АД за заповедното и за исковото производство, съразмерно на уважената във въззивното производство част от иска. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и нарушение на материалния закон и се прави искане за неговата отмяна с произтичащите от това последици - отхвърляне на предявения иск и присъждане на разноски. Касаторът изразява несъгласие с извода на въззивния съд, че въпреки размера на шрифта на погасителния план и на тарифата за таксите по кредити за текущо потребление, който не отговаря на законовите изисквания, договорът за кредит не е опорочен до степен на недействителност и е породил правни последици. Излага доводи, че с оглед специфичното съдържание на клаузите в сключения между страните договор е неприложимо даденото от Съда на ЕС тълкуване в решенията по дела № С-42/15 и С-331/18, на които се е позовал въззивният съд. Навежда и оплаквания, че изводът на въззивния съд за влизане в сила на договора за кредит и за пълно усвояване на кредита от кредитополучателя не кореспондира с доказателствата по делото. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с твърдения, че с обжалваното решение въззивният съд е дал погрешен отговор на следните въпроси, първият от които е разрешен в противоречие с практиката на ВКС в решение № 60186/28.11.2022 г. по т. д. № 1023/2020 г. на І т. о.: „ 1. Недействителен ли е договорът за потребителски кредит при положение, че тарифата за таксите и комисионните, които банката прилага по извършвани услуги на клиента, изрично е определена като неразделна част от договора и шрифтът, на който е изписан нейният текст, е по-малък от законовоустановения съгласно чл.5, ал.4 от Закона за потребителския кредит; 2. Може ли да се приеме за доказано усвояването на сумата по договора за банков кредит на база единствено счетоводните записвания на банката - ищец, без да са изпълнени предвидените в него предварителни предпоставки за влизането му в сила и без подписи на ответника - кредитополучател върху банкови документи, преводни нареждания, разписки и др., удостоверяващи получаването и/или факта на разпореждане от негова страна със сумата по кредита“. Като основание за допускане на касационно обжалване по двата въпроса се сочи и „важното значение на решението на ВКС по касационната жалба за точното прилагане на закона и за развитието на правото“. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация „Банка ДСК“ АД със седалище в [населено място] - чрез юрк. Ф. И., в който е изразено становище за недопускане на въззивното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. С отговора е поискано присъждане на разноски и юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК.. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване. За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд - Велико Търново е приел, че от събраните по делото доказателства е установено по безспорен начин, че между ответника В. В. и „Банка ДСК“ АД е сключен договор за кредит за текущо потребление от 04.06.2021 г., с който банката - ищец е предоставила на ответника - кредитополучател кредит в размер на 35 000 лв. при уговорени условия за погасяване на кредитното задължение. Плащането на погасителните вноски от кредитополучателя е преустановено към 08.12.2021 г. и след продължила над 90 дни забава в погасяването на кредита с писмо от 01.08.2022 г., връчено на ответника по реда на чл.47, ал.5 ГПК, банката е упражнила правото си да обяви целия кредит за предсрочно изискуем съгласно т.16.2 от приложимите към договора общи условия. Твърденията и доводите на ответника, че не е получил уговорената в договора сума по кредита и че не са осъществени предвидените в договора предпоставки за влизането му в сила, са преценени от въззивния съд като недоказани, съответно като неоснователни, предвид констатациите в неоспореното заключение на назначената в първоинстанционното производство съдебносчетоводна експертиза, че цялата сума по кредита е преведена на 04.06.2021 г. по посочена банкова сметка с титуляр В. В. В. и че кредитополучателят е заплатил пълния размер от 380.71 лв. на първите три погасителни вноски, както и частично следващите четири вноски. Въззивният съд не е споделил решаващия извод на първоинстанционния съд, че договорът за кредит е недействителен като сключен в нарушение на чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.11 ЗПК - погасителният план и ГПР от 04.06.2021 г. са отпечатани със серифен шрифт Times New Roman с размер 10,5 pt, а Тарифата за такси по кредити за текущо потребление е отпечатана със серифен шрифт Times New Roman с размер 9 pt, поради което на основание чл.23 от Закона за потребителския кредит (ЗПК) ищецът дължи на банката само връщане на чистата стойност на кредита и няма задължение за заплащане на лихви и разходи за обслужване на кредита. Нарушението на законовите изисквания за шрифт е преценено от въззивния съд като формално, а в подкрепа на извода, че договорът не е недействителен на приетото от първоинстанционния съд основание са изложени следните съображения: Изискването за размер на шрифта е гаранция, че потребителите ще могат да прочетат и разберат съдържанието на договора за кредит. Погасителният план не е компонент от договора за кредит, а неговата функция е информационна, така, както и на тарифата за таксите, събирани от банката. Липсата на погасителен план не води до недействителност на договора, предвид извършеното от Съда на ЕС тълкуване на Директива 2008/48/ЕО, в чл.10 § 2 б.“и“ и § 3 на която е предвидено, че само при погасяване на главницата и направено искане от потребителя кредиторът е длъжен да му предостави безплатно извлечение под формата на погасителен план. В решения по дела С-42/15 и С-331/18 Съдът на ЕС е изяснил, че погасителният план не е задължителен реквизит на договора за кредит, а представлява структурна разбивка на погасителните вноски по кредита, размерите, периодите и броят на които следва да са посочени в договора. В конкретния случай, макар и на шрифт под 12 пункта, с оглед цялостния стил на текста и на цифрите в него погасителният план е четлив и разбираем - в съдържанието му са посочени ясно размер на получения кредит, ГПР, брой на месечните погасителни вноски и договорната лихва, като всички тези елементи са отразени отделно и в самия договор за кредит. Размерът на погасителните вноски - 380.71 лв., е константна цифра и кредитополучателят е знаел за това, като е заплатил няколко месечни погасителни вноски в посочения размер. В договора е определен и размерът на лихвения процент по кредита - 5.55 % годишно, който според заключението на счетоводната експертиза не е променян от банката по време на действие на договора. Предвид обстоятелството, че броят и падежната дата на погасителните вноски, на възнаградителната лихва и на ГПР (изчислени според експертното заключение в съответствие с изискването на чл.19, ал.4 ЗПК) са посочени не само в погасителния план, а и в текста на самия договор, като от съдържанието на договорните клаузи е определяем и размерът на погасителните вноски, при сключване на договора е съществувала яснота относно съгласието на страните за съществените елементи на договора и няма основание същият да се счете за недействителен поради формалното нарушение на чл.10, ал.1 ЗПК и чл.11, ал.1, т.1 ЗПК. В съответствие с изводите, до които е достигнал, и след като е съобразил установения от съдебносчетоводната експертиза размер на дължимите след обявената предсрочна изискуемост суми по кредита (непогасена остатъчна главница, договорни и законни лихви, разходи по изискуем кредит), въззивният съд е потвърдил решението на първоинстанционния съд в частта, с която е признато за съществуващо вземането на банката - ищец за главница в размер на 32 721.44 лв. и след частична отмяна на решението в отхвърлителната част е уважил предявения по реда на чл.422 ГПК установителен иск за сумите, приети за дължими въз основа на експертното заключение. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване, тъй като не са налице поддържаните основания за достъп до касационен контрол. Според т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационно обжалване в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК се допуска по разрешен с обжалваното въззивно решение правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело; Материалноправният или процесуалноправният въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК трябва да е от значение за формиране на решаващата правна воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали тези изводи са законосъобразни - проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като (и ако) той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба (чл.290, ал.1 ГПК). В съобразителната част на тълкувателното решение (т.1) е разяснено, че значимият за изхода на делото правен въпрос трябва да е посочен от касатора, който е длъжен да обоснове и специфичните за основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК допълнителни предпоставки. В представеното с касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с въпроси, които отразяват несъгласието на касатора с решаващите изводи на въззивния съд, че договорът за кредит не е недействителен поради сключването му в нарушение на разпоредбите на чл.10, ал.1 ЗПК и чл.11, ал.1, т.1 ЗПК и че от събраните по делото доказателства е установено по несъмнен начин пълното усвояване на кредита от кредитополучателя. По начина, по който са зададени, въпросите предполагат проверка на обосноваността и законосъобразността на направените от въззивния съд изводи, което - предвид разясненията в цитираното тълкувателно решение, е достатъчно основание да не бъде допуснато касационно обжалване. Независимо от изложеното, дори условно да се приеме, че първият въпрос удовлетворява общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК, по отношение на него не са доказани и обосновани допълнителни предпоставки от кръга на предвидените в т.1 - т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Във връзка с въпроса касаторът се е позовал на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поддържайки твърдения, че възивният съд е дал погрешно разрешение на въпроса, което противоречи на практиката на ВКС в решение № 60186/28.11.2022 г. по т. д. № 1023/2020 г. на І т. о. Посоченото решение е постановено по реда на чл.290 ГПК след допуснато касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.2, предл.2 ГПК за проверка на допустимостта на въззивно решение, с което по повод на предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск съдът се е произнесъл по претенция за присъждане на чистата стойност на кредита по чл.23 ЗПК, произтичаща от недействителност на договора за кредит. След като е достигнал до извод, че допуснатото до касационно обжалване въззивно решение е допустимо, съставът на ВКС, І т. о., е извършил проверка на правилността на решението на заявените в касационната жалба основания и по повод на тази проверка се е произнесъл, че конкретният договор за кредит не е недействителен на приетите от въззивната инстанция основания - нарушение на чл.10, ал.1 ЗПК относно изискването за размер на шрифта в текста на договора (и на общите условия към него) и нарушение на чл.11, ал.2 ЗПК относно изискването за полагане на подписи върху всяка страница на общите условия, тъй като изискванията всички елементи на договора да бъдат изписани с шрифт в размер не по-малък от „12“ и за подписване на всяка страница от общите условия са въведени чрез законодателни изменения след сключване на договора за кредит, поради което са неприложими към спорното правоотношение. Правните разрешения, възприети в решението по т. д. № 1023/2020 г. на ВКС, І т. о., не съдържат отговор на поставения от касатора в т.1 от изложението въпрос, поради което не може да се приеме, че с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл в противоречие с обсъжданата практика на ВКС. Следва да се отбележи, че в мотивите към обжалваното решение въззивният съд не е констатирал несъответствие с изискването на чл.10, ал.1 ЗПК по отношение на текста на договора за кредит (и на общите условия към него), каквато хипотеза е била поставена за разглеждане в производството по посоченото дело. Преценката за нарушение на чл.10, ал.1 ЗПК е извършена по отношение на текста на изготвената от банката тарифа за таксите по кредити за текущо потребление (за която се отнася поставеният в изложението въпрос), като въззивният съд е приел, че тя не е елемент от съдържанието на договора за кредит. Доводът на касатора, че въззивният съд погрешно не е възприел тарифата като неразделна част от съдържанието на договора, е от значение за правилността на въззивното решение и не може да предпостави допускане на решението до касационно обжалване. Обосноваването на приложното поле на касационното обжалване със съображения, че „решението на Върховния касационен съд по настоящата касационна жалба е важно за точното прилагане на закона и развитието на правото“, не създава задължение за касационната инстанция да се произнася по предвиденото в чл.280, ал.1, т.3 ГПК основание за допускане на касационно обжалване. За да се допусне касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, е необходимо посоченият от касатора и разрешен с обжалваното решение правен въпрос, обусловил изхода по делото, да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Според разясненията в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени; Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. В случая касаторът не твърди и не обосновава необходимост от тълкуване на неясни, непълни или противоречиви разпоредби на закона, приложими към спорното правоотношение, и не се позовава на неправилна съдебна практика по релевантни за изхода на делото правни въпроси, която да се нуждае от промяна или от осъвременяване. Предвид съображенията, с които е аргументирано искането за допускане на касационно обжалване, основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не може да намери приложение по отношение на обжалваното с касационната жалба въззивно решение. Поради недопускане на касационно обжалване касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение за производството по чл.288 ГПК в размер на 150 лв. Заявеното в отговора на касационната жалба искане за разноски е неоснователно, тъй като ответникът по касация не е представил доказателства за извършени в производството по чл.288 ГПК разноски. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,