Определение № 236 от 13.04.2021 г. на ВКС по т. д. № 1479/2020 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. С. А. срещу решение №284 от 30.01.2020г. по гр.д. №1547/2019г. на Софийски апелативен съд, ГК, 10 състав, в частта му, с която след частична отмяна и потвърждаване на решение от 10.01.2019г. по гр.д.№14116/2017г. на Софийски градски съд, ГО, предявеният от касационния жалбоподател срещу „ЗАД ОЗК - Застраховане“ АД иск по чл.432, ал.1 от КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над присъдените 40 000 лева до пълния претендиран размер от 100 000 лева. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Касационният жалбоподател счита, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди е определен в нарушение на принципа за справедливост, установен в чл.52 от ЗЗД, без да са взети предвид тежките последици от претърпяното от него физическо увреждане и без да е отчетен установеният лимит по застраховката. Моли да се отмени въззивното решение и да се осъди ответника да заплати разликата над присъдената сума до пълния претендиран размер на обезщетението за неимуществени вреди, ведно със законна лихва върху тази разлика, считано от датата на увреждането - 08.05.2017г. до окончателното плащане. Ответникът „ЗАД ОЗК- Застраховане“ АД поддържа, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационното обжалване. Претендира присъждане на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите за причинените на ищеца – настоящ касатор неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от телесни увреждания, вследствие на ПТП от 08.05.2017г., настъпило по вина на застрахован при ответника водач на МПС. Спорът пред Софийския апелативен съд е бил досежно размера на обезщетението за неимуществени вреди. При определяне на размера на обезщетението решаващият състав е преценил вида и характера на уврежданията – закрито счупване на външния кондил на дясната голямопищялна кост; проведените две операции; продължителността на болничния престой и възстановяването - общо 6 месеца; периода от време, в който болките и страданията са били интензивни, психическите отражения върху увредения Въз основа на изложеното решаващият състав на САС е приел, че справедливото по смисъла на чл.52 от ЗЗД обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди от осъщественото на 08.05.2017г. ПТП възлиза на 40 000 лева. Заключил е, че събраните по делото доказателства не обосновават извод за противоправно поведение на ищеца като пътник в лекия автомобил, с което последният да е допринесъл пряко и непосредствено за настъпване на ПТП и на вредоносния резултат. Касационният жалбоподател е обосновал допустимостта на касационното обжалване, като е поставил следните въпроси, обуславящи за изхода на спора: 1. Следва ли съдът, при приложението на чл.52 от ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди от непозволено увреждане, да се съобрази с указанията, съдържащи се в т.11 на ППВС №4/1968г. и да вземе под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди и в мотивите към решенията съдилищата да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди? 2. Следва ли съдът, при определяне на справедливия размер на застрахователното обезщетение за неимуществени вреди, да вземе предвид наред с указаните в ППВС №4/1968г. критерии и нормативно посочените нива на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица и икономическата конюнктура в страната, съобразено с инфлацията, обезценяването на лева и нарастването на цените? По първия въпрос поддържа, че въззивният съд не е съобразил указанията в т.11 на ППВС №4/1968г. По вторият въпрос поддържа противоречие на решението с постановените по реда на чл.290 от ГПК решение №99/08.10.2013г. по т. д. №44/2012г. на ВКС, II т.о., решение №66/03.07.2012г. по т. д. №619/2011г. на ВКС, II т.о. и решение №83/06.07.2009г. по т. д. №795/2008 г. на ВКС, II т. о. Позовава се и на очевидна неправилност на обжалваното решение. Формулираният от касационния жалбоподател въпрос относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, е относим към предмета на конкретното дело, образувано по предявен иск по чл.432 от КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, но не се доказва наличието на релевираните от него допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Съгласно задължителните за съдилищата постановки, дадени с цитираното от касатора ППВС №4/23.12.1968г., понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 от ЗЗД не представлява абстрактно понятие, а е свързано с преценка на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, неизчерпателно изброени в Постановлението. Същите следва не само да се изброят, а да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност, с посочване на значението им спрямо обема на търпените вреди (в този смисъл са например решение №93/23.06.2011г. по т.д.№566/2010г. на ВКС, II т.о. и решение №158/28.12.2011г. по т.д. №157/2011г. на ВКС, I т.о.). По приложението на понятието „справедливост“ е налице константна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 от ГПК, съгласно която, за да се реализира справедливо възмездяване на претърпените от пострадалия от деликт неимуществени вреди, съдът е длъжен при определяне размера на дължимото обезщетение да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, преживените болки, страдания и емоционални преживявания, както и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент, както и да изложи съображенията си по тях в мотивите на съдебното решение. По втория поставен въпрос също е формирана съдебна практика, с цитираните от касатора решения на ВКС, както и със служебно известните решение №28/09.04.2015г. по т.д. №1948/2013г. на ВКС, II т.о., решение №1/26.03.2012г. по т.д. №299/2011г. на ВКС, II т.о., решение №25/03.04.2009г. по т.д. №504/2008г. на ВКС, I т.о., решение №95/24.10.2012г. по т.д. №916/2011г. на ВКС, I т.о. и други, в която е застъпено разбирането, че установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение, а следва да бъдат съобразени като израз на икономическите условия към релевантния момент – моментът на настъпване на увреждането, т.е. те са ориентир при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претендирано по пряк иск на увредения спрямо застрахователя. Следва да се отбележи, че в конкретните хипотези по отделните дела е налице различие при определяне размера на обезщетението, доколкото критериите, дори и да са единни, не водят до един и същ размер на обезщетенията, предвид различния по вид и обем на репарираните вреди. В случая при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е взел предвид специфичните за конкретния случай обстоятелства, значими за установения в чл.52 от ЗЗД принцип на справедливостта, като е съобразил вида на претърпяното от ищеца увреждане, продължителността и интензитета на търпените болки и страдания, отсъствието на трайни негативни последици от увреждането, възрастта на ищеца към момента на ПТП, конкретната икономическа обстановка в страната и лимита на застрахователното обезщетение към момента на произшествието. Но дори и да бе основателно твърдението в касационната жалба, че съдът неправилно е формирал изводите си относно размера на присъденото обезщетение и същевременно не е обсъдил значими за този размер обстоятелства, това би довело до необоснованост на въззивното решение и оттам би съставлявало основание за касиране на въззивния акт като неправилен – чл.281 т.3 от ГПК, но не и основание за допускане на касационен контрол. Основанията за селектиране на касационната жалба са различни от основанията по чл.281 т.3 от ГПК за неправилност на въззивното решение и тъй като въпросът е от значение за правилността на обжалвания акт, той не може да обуслови допускането на касационния контрол. Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В настоящия случай въззивното решение не разкрива никой от сочените пороци. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. При този изход на спора касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2 800 лева, с ДДС, извършването на които е установено от представените договор за правна защита и съдействие №463/06.08.2020г. и платежно нареждане от същата дата. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд