Определение № 2789 от 28.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 1229/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца “АЙ ЕНД АЙ ИНВЕСТ ГРУП” ЕООД, ЕИК[ЕИК], против решение № 125/27.02.2024 г. по в.т.д. № 607/2023 г. по описа на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 2168/02.12.2019 г. по т.д. № 2407/2018 г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявените от настоящия касатор срещу “УНИКРЕДИТ ЛИЗИНГ” ЕАД, ЕИК[ЕИК], осъдителни искове за сумата от 40 000 лева – частичен от иск в пълен размер от 127 547,47 лева, представляваща платено на ответника – лизингодател по сключения между страните договор за финансов лизинг от 12.05.2008 г., застрахователно обезщетение за настъпило в срока на действие на лизинговия договор застрахователно събитие “кражба” на лизинговата вещ- лек автомобил, съгласно договор за застраховка “Автокаско”, което обезщетение се дължало на ищеца по силата на закона – чл. 199а КЗ (отм.) и чл. 384, ал. 3 КЗ, и сумата от 10 888,88 лева, като част от вземане от 34 721,24 лева – обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за забавено плащане на главното задължение за периода 10.03.2016 г. - 15.11.2018 г., както и при условията на евентуалност иск с правно основание чл. 59 ЗЗД за сумата от 40 000 лева – частичен от иск в пълен размер от 127 547,47 лева, представляваща обезщетение за неоснователно обогатяване на ответника за сметка на ищеца със стойността на застрахователното обезщетение.

С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост - касационни основания по чл.281, т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Според касатора, основният въпрос, обусловил изхода на спора, е дали в хипотезата на чл. 384, ал. 3 КЗ, респ. чл. 199а КЗ (отм.), съответно в хипотезата на чл. 59 от ЗЗД, лизингодателят, за който със сила на пресъдено нещо е признато, че е длъжник на лизингополучателя, има право да задържи получено застрахователно обезщетение до размера на неплатените задължения по договора за лизинг, които задължения към момента на получаване на обезщетението са погасени по давност, каквото твърдение е заявено с исковата молба. Счита се, че второинстанционният съд незаконосъобразно е игнорирал последиците на изтеклата погасителна давност, като вместо да санкционира въззиваемия за бездействието му, му е осигурил защита по съдебен ред. Изтъква се, че погасеното по давност вземане води до липса на изпълняемо право, а въззивният съд не е съобразил обстоятелството, че в конкретния случай не е налице доброволно изпълнение на задължение след изтичане на давността, т.е. хипотезата на чл. 118 ЗЗД. Поддържа се, че по искането за признаване на вземането за погасено по давност съдът дължи изрично произнасяне, както би направил при въведено от ответника възражение в този смисъл. Акцентира се, че решаващият състав не е отчел и факта, че процесното застрахователно обезщетение е получено в резултат на успешно проведен иск, предявен по реда на чл. 26, ал. 4 ГПК вр. с чл. 134 ЗЗД вр. с чл. 208 КЗ (отм.), като в приложеното влязло в сила решение по т.д. № 6994/2013 г. на Софийски градски съд изрично е посочено, че “УНИКРЕДИТ ЛИЗИНГ” ЕАД застъпва тезата, че дължи на лизингополучателя разликата между застрахователното обезщетение и оставащите лизингови вноски от лизинговата цена след датата на застрахователното събитие - 17.11.2010 г. Налице е признаване на неизгоден за ответника факт, направено след разваляне на процесния договор за лизинг (на 17.04.2012 г.). Оспорва се и заключението на САС, че по иска с правно основание чл. 59 ЗЗД касаторът не е доказал обедняването си, тъй като застрахователното обезщетение не е излязло от неговия патримониум, а е получено от трето лице – застраховател. Не бил доказал и обогатяването на ответното дружеството, защото лизингодателят с полученото обезщетение е погасил задълженията на касатора. Изтъква се, че обогатяването на ответника е вследствие задържането без основание на сума, която надхвърля следващите му се лизингови вноски с падеж след настъпване на застрахователното събитие до развалянето на договора за лизинг. Добавя се, че дори да се приеме, че вземането му не е погасено по давност, разликата между оставащите до развалянето на договора лизингови вноски и полученото застрахователно обезщетение е 72 870,64 лева, с която сума се е обеднил ищецът предвид признанието на настоящия ответник, направено по т.д. № 6994/2013 г. на СГС. Излагат се доводи за допуснато от апелативния съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила – чл. 236, ал. 2 ГПК, тъй като в обжалваното решение липсва обсъждане на събраните по делото доказателства и формиране на изводи досежно релевантните за спора факти, както и на релевираните от страните доводи и възражения във въззивната жалба. Възразява се срещу извода на въззивната инстанция, че в случая не е приложима нормата на чл. 384, ал. 3 КЗ, съответно чл. 199а от КЗ (отм.). Поддържа се, че фактическият състав на чл. 384, ал. 3 КЗ се е осъществил при действието на цитираната разпоредба, защото плащането на процесното застрахователно обезщетение е извършено на 02.03.2016 г., т.е. след влизане в сила на Кодекса за застраховането (01.01.2016 г.). Счита се също, че приложението по аналогия на разпоредбата на чл.199а от КЗ (отм.), касаеща договора за кредит, по отношение на застраховките на лизингово имущество отговаря на целта на закона и на добрите нрави. Обобщава се, че и при двете хипотези - чл. 384, ал. 3 КЗ и чл. 199а от КЗ (отм.), съдебният състав на САС е дължал произнасяне по твърдението на ищеца, че ответното дружество незаконосъобразно е извършило прихващане с полученото застрахователно обезщетение на задължения на ищеца, които са несъществуващи, респ. погасени по давност към този момент. Претендира се да бъде отменено въззивното решение и да бъдат уважени предявените искове.

Искането за допускане на касационен контрол се основава на чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК, като са поставени следните въпроси:

1. Питане “ относно основателността на извършено от лизингодател задържане на получено от застраховател обезщетение за погасяване на неизплатени задължения по договор за лизинг, при условие, че тези неизплатени задължения са погасени по давност към момента на получаване на застрахователното обезщетение и лизингополучателят е направил твърдение (възражение) в този смисъл или обобщено относно предпоставките за отпадане на последиците на изтеклата погасителна давност при направено плащане от трето за облигационното отношение с длъжника лице ”.

По този въпрос се поддържа, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с практиката на касационната инстанция –

решение № 112/11.02.2010 г. по гр.д. № 179/2009 г. на ВКС, ГК, III г.о., и решение № 1483/17.08.1967 г. по гр.д. № 977/1967 г., I г.о. на ВС.

Релевира се и допуск до касация в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, тъй като нормата на чл. 384, ал. 3 КЗ е неясна и непълна, не дава отговор на въпроса дали погасените по давност задължения на лизингополучателя при направено от последния възражение в този смисъл следва да се удържат от получено застрахователно обезщетение и съответно дали би било основателно искане на лизингополучателя за връщане на недължимо получено по реда на чл. 55, ал. 1, респ. чл. 59 ЗЗД.

2. Въпрос “ относно правната същност на връзката между обедняването и обогатяването, и относно правната същност на обедняването, когато от патримониума на ищеца не е излязло плащане, а последното е направено от друго лице на договорно основание ”.

По това питане се сочи наличие на хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради несъответствие на въззивното решение със задължителната практика на касацията – т. 5 от Постановление № 1/28.05.1979 г. по гр.д. № 1/79 г. на Пленума на ВС, както и формираната такава, намерила израз в решение № 272/17.10.2012 г. по гр.д. № 49/2012 г. на ВКС, ГК, II г.о.

3. Питане “относно задължението на съда да обсъди и изложи мотиви по всички доказателства и възражения на страните с оглед нормите на чл. 235, ал. 2 и чл. 12 ГПК ”.

По този въпрос се твърди, че въззивното решение е постановено в отклонение от задължителната практика на ВКС – т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2001 г. (основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК).

Ответникът по касация “УНИКРЕДИТ ЛИЗИНГ” ЕАД в срока по чл.287, ал. 1 ГПК възразява по основателността на искането за достъп до касационен контрол и оспорва касационната жалба като неоснователна.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касация съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

В случая въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, е приел, че същото е валидно като постановено от законен съдебен състав, в изискуемата от закона писмена форма и в рамките на дискреционните правораздавателни правомощия на съда, и допустимо, доколкото съдът се е произнесъл по същество по предявените процесуално допустими искове (в какъвто смисъл е и отменителното решение № 50053/12.07.2023 г. по т.д. № 1026/2021 г. на ВКС, І т.о.). Споделил е и на основание чл. 272 ГПК е препратил към изложените в обжалваното първоинстанционно решение изводи от фактическа страна, както и към правните съображения на първата инстанция, налагащи извод за неоснователност на ищцовите претенции.

Изложил е съображения, че разпоредбата на чл. 384, ал. 3 КЗ, на която се позовава ищецът, не е приложима в случая, тъй като както към момента на сключване на процесния договор за финансов лизинг № 83099/12.05.2008 г., така и към датите на настъпване на застрахователното събитие – 17.11.2010 г., и на прекратяване на договора – считано от 17.04.2012 г., приложение е намирал Кодекса за застраховането (обн. ДВ бр.103/2005 г., в сила от 01.01.2006 г. и отм. ДВ бр.102/2015 г., в сила от 01.01.2016 г.), който не съдържа аналогична норма на посочената. Посочил е, че законодателят е предвидил инкорпориране на тази норма във всички действащи към датата на влизане в сила на кодекса договори за финансов лизинг, като е предоставена възможност по §49 КЗ сключените до влизането в сила на кодекса договори да се приведат в съответствие с чл.384, ал. 1 КЗ в 6-месечен срок. Изтъкнал е, че към датата на влизане в сила на новия кодекс, между страните по делото вече не е съществувало облигационното правоотношение по процесния договор за финансов лизинг, с оглед и на което тази норма не може да намери приложение. Подчертал е, че в случая моментът на изплащане на застрахователното обезщетение е ирелевантен, доколкото се касае за изпълнение на вече възникнало задължение, при което приложимият закон се определя не от неговото изпълнение, а от възникването му - настъпване на застрахователното събитие.

Въззивният съд е приел, че в случая не намира приложение и другата разпоредба, на която се позовава въззивникът ищец, а именно чл. 199а КЗ (отм.), предвид че същата урежда друга хипотеза – застраховка, сключена в полза на кредитор, каквато не е разглежданата, при която застрахованото имущество (автомобил) принадлежи на лизингодателя, застраховано е от самия него и в негова полза. Добавил е, че този извод не се променя от обстоятелството, че лизингополучателят е поел задължение да заплаща стойността на премията. Посочил е и че цитираната разпоредба предоставя право на застрахования длъжник да получи застрахователното обезщетение в случай, че е изпълнил задълженията си към кредитора, т.е. има право да получи част от обезщетението, надвишаваща задълженията му, каквито твърдения не са наведени от ищеца, а соченото погасяване по давност касае възможността за принудително им събиране, но не и тяхното съществуване.

Решаващият състав на САС е счел за неоснователни оплакванията в жалбата, че първоинстанционното решение е постановено при съществено нарушаване на съдопроизводствените правила – чл. 236, ал. 2 ГПК, тъй като не били изложени мотиви относно твърденията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда. Акцентирал е, че въззивният съд като инстанция по съществото на спора е длъжен да установи релевантните факти, като извърши самостоятелна преценка на относимите и допустими доказателства, и дори такъв порок да е допуснат от първата инстанция не може да доведе до съществено нарушение на процесуалните права на ищеца и да е основание за отмяна на обжалваното решение при положение, че е налице съвпадане в крайните изводи на двете съдебни инстанции.

Намерено е за неоснователно и оплакваното на въззивника относно възражението му за задържане на суми от застрахователното обезщетение от страна на ответника за погасяване на вземания, които били погасени по давност към момента на изплащане на обезщетението. От приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, която не е оспорена от ищеца, се установява наличието на задължения на лизингополучателя по договора за финансов лизинг към датата на застрахователното събитие – 17.11.2010 г., съответно към датата на развалянето на договора – 17.04.2012 г., и към изплащането на обезщетението – 02.03.2016 г., възлизащи общо на 149 392,31 лева (без включени разноски за водените между страните съдебни производства), а полученото застрахователно обезщетение е в размер на 96 700 лева и лихва за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД от 30 847,47 лева. С получената сума са погасени падежирала непогасена главница, падежирали възнаградителна лихва и неустойки за забава, както и други разходи за застраховки, данъци и такси, законна лихва, начислена след датата на разваляне на договора. Отбелязано е, че съгласно уговорено в договора за лизинг (чл. 15, ал. 2), при получаване на застрахователно обезщетение лизингодателят може да го задържи до размера на неплатените задължения по договора, а погасеното по давност задължение не представлява изплатено такова. Давността не отрича правото на застрахования да задържи обезщетението за своята погинала вещ. Решаващият състав е приел, че ищецът неправилно определя задържаните от “УНИКРЕДИТ ЛИЗИНГ” ЕАД суми за погасяване на задължения по договора за лизинг като прихващане по смисъла на чл. 103 ЗЗД, тъй като се касае за самостоятелно и валидно упражнено от собственика на погиналата вещ право дали да отнесе застрахователното обезщетение за погасяване на пасиви на свой контрагент (в случая ползвателя на вещта) или да отчете същото като личен актив. Заключил е, че не може да има прихващане, след като ищецът няма насрещно ликвидно и изискуемо вземане от ответника.

По отношение на предявения при условията на евентуалност иск с правно основание чл. 59 ЗЗД апелативният съд е преценил, че ищецът не е доказал обедняването си и неговия размер, което да е в резултат на изплатеното от застрахователя обезщетение и погасяване от страна на “УНИКРЕДИТ ЛИЗИНГ” ЕАД на възникнали задължения по процесния договор за финансов лизинг. С плащане на застрахователното обезщетение и погасяване на задълженията на лизингополучателя по договора за лизинг ищецът се освобождава от същите, т.е. имуществото му се е увеличило с отпадане като пасив на едно задължение, без при това от неговия патримониум да са излезли парични средства или други имуществени права за погасяване на дълга.

По тези съображения е потвърдил решението на първата инстанция.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационна проверка на въззивното решение.

Поставеният от касатора първи въпрос е фактологичен, тъй като предпоставя извършване на преценка на конкретния фактически и доказателствен материал по делото, съответно на правилността на въззивното решение. Формулировката на питането съдържа доводите на страната за погасяване по давност на неплатените вземания по лизинговия договор към датата на получаване на застрахователното обезщетение, както и относно “ извършено от лизингодателя задържане” на полученото застрахователно обезщетение в тази хипотеза. Така формулираният въпрос не може да се приеме, че кореспондира и с решаващите изводи на въззивния съд, който не е дал отговор дали с получено от лизингодателя застрахователно обезщетение може да се покрият погасени по давност лизингови вноски, дължими от лизингополучателя, а е счел, че задържането на сумите от лизингодателя неправилно се определя от ищеца като прихващане по смисъла на чл. 103 ЗЗД. Преценил е, че в случая се касае за самостоятелно и валидно упражнено от собственика на погиналата вещ право за погасяване със застрахователното обезщетение на пасиви на свой контрагент (в случая ползвателя на вещта). С оглед на горното така формулираното питане няма характер на правен въпрос по смисъла на чл.280, ал. 1 ГПК, разяснен с т. 1 на Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т.е. не е налице общата селективна предпоставка за допуск до касация. Липсата на обосноваването й изключва необходимостта от обсъждане на сочените от страната допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК.

Поставеният от касатора втори въпрос е материалноправен и отговаря на общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е обусловил крайните изводи на въззивния съд за отхвърляне на кондикционната претенция по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Доводите обаче за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са неоснователни. Съгласно задължителните разяснения, дадени в т. 5 на Постановление № 1/28.05.1979 г. на Пленума на ВС, необходимото изискване за уважаване на иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД е връзката между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника от един или от няколко общи факти. В решение № 79/07.07.2020 г. по гр.д. № 2688/2019 г. на ВКС, ГК, III г.о., е прието, че връзката между обогатяването и обедняването е винаги конкретна и подлежи на установяване във всеки конкретен случай. Съгласно цитираното от касатора решение № 272/17.10.2012 г. по гр.д. № 49/2012 г. на ВКС, ГК, II г.о., за да е налице елементът “за чужда сметка”, не е необходимо да съществува пряко преминаване на актив от имуществото на обеднялото лице в имуществото на получателя, а последният може да се обогати, като получи нещо направо от трето лице или като отпадне/намали се негов пасив поради това, че трето лице даде нещо на другиго. В този смисъл правната възможност на ищеца да се защити с иск на друго основание спрямо третото лице, не го лишава от правото да иска от неоснователно обогатилия се връщане на полученото от него.

В случая въззивният съд не се отклонил от така формираната практика на касацията. Решаващият състав на САС, след преценка на конкретните факти и обстоятелства по делото, е намерил, че ищецът лизингополучател не е доказал обедняването си и неговия размер, нито е доказал обогатяването на ответника “УНИКРЕДИТ ЛИЗИНГ” ЕАД, в резултат на изплатеното от застрахователя обезщетение и погасяване на възникналите задължения по процесния договор за финансов лизинг. Изтъкнал е, че с плащане на обезщетението и погасяване на задълженията по договора за лизинг ищецът се е освободил от свое задължение, т.е. имуществото му се е увеличило с отпадане на този пасив, без при това от патримониума му да са излезли парични средства или други имуществени права за погасяване на този дълг. Добавил е, че обедняване от факта на плащането на обезщетението няма как да е настъпило за ищеца, тъй като плащането не е и направено от него, а е погасено негово задължение. При тези данни е намерил, че не се установява фактическият състав на иска по чл. 59 ЗЗД. Поради горното по така формулирания правен въпрос не може да бъде обоснован достъп до касация на поддържаното от страната допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Поставеният от касатора трети въпрос е процесуалноправен и е относим най-общо към задължението на въззивния съд като втора инстанция по същество и с оглед правомощията си по чл. 269 ГПК да обсъди доводите на страните, които имат отношение към предмет на спора, да извърши собствена преценка на всички доказателства в тяхната съвкупност. Същият е релевантен и отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Относно правомощията на въззивния съд е налице задължителна практика на касационната инстанция - Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т.19 от Тълкувателно решение от 04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и константна такава, обективирана в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (така в решение № 55/03.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013 г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 263/24.06.2015 г. по т.д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 180/11.01.2016 г. по т.д. № 1618/2014 г. на ВКС, ТК, ІI т.о., решение № 142/30.03.2020 г. по т.д. № 2970/2018 г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 50026/26.06.2023 г. по т.д. № 2705/2021 г. на ВКС, ТК, ІI т.о., решение № 50075/21.02.2024 г. по т.д. № 843/2022 г. на ВКС, ТК, ІI т.о., и др.). Приема се, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет, след като подложи на самостоятелна преценка поотделно и в съвкупност събраните доказателства, които носят информация за релевантните по делото факти, и обсъди защитните тези на страните съобразно оплакванията в жалбата и отговора към нея.

В разглеждания случай апелативният съд, в съответствие с константната практика на ВКС, е очертал спорните въпроси по делото и е преценил приетите за относими факти, доказателства и доводи на страните. Касателно отхвърлените претенции на ищеца – предмет на подадената от него въззивна жалба, решаващият състав е изложил подробни съображения, за да стигне до заключението за тяхната неоснователност. След анализ на събраните по делото доказателства решаващият състав на САС е приел, че процесният договор за лизинг не попада в темпоралния обхват на разпоредбата на чл. 384, ал. 3 КЗ (в сила от 01.01.2016 г.), предвид момента на сключване на процесния договор за финансов лизинг № 83099/12.05.2008 г., съответно датите на настъпване на застрахователното събитие – 17.11.2010 г., и на прекратяване на договора – считано от 17.04.2012 г. Изложени са съображения, че моментът на изплащане на застрахователното обезщетение е ирелевантен, доколкото се касае за изпълнение на вече възникнало задължение, при което не моментът на изпълнението определя приложимия закон, а този на настъпването на застрахователното събитие. За неприложима е приета и нормата на чл. 199а КЗ (отм.), на която също се позовава ищецът, тъй като тя урежда застраховката в полза на кредитор, каквато не е разглежданата, при която застрахованото имущество (автомобил) принадлежи на лизингодателя, застраховано е от самия него и в негова полза. Добавил е, че тази хипотеза предполага получаване на част от застрахователното обезщетение, надвишаваща задълженията на лицето към кредитора, каквито твърдения не са наведени от ищеца. Въззивният съд е счел за неоснователен и предявения иск по чл. 59 ЗЗД поради недоказване от ищеца на обедняването му и съответно обогатяването на ответното дружество. Споделил е мотивите на първата инстанция и е препратил към тях на основание чл. 272 ГПК. Поради горното по формулирания от касатора процесуалноправен въпрос не се обуславя противоречие на въззивното решение с горецитираната практика на ВКС, а конкретните оплаквания на страната за неправилност на изводите на апелативния съд не могат да бъдат разглеждани в селективната фаза на касационното производство по чл. 288 ГПК. С оглед на горното и по това питане не се обосновава хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационен контрол на въззивното решение на Апелативен съд – София.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,