Определение № 769 от 11.10.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1714/2018 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на частния съдебен изпълнител А. М. Б., с адрес в [населено място], представляван от адв. М. А., против решение № 294 от 1 февруари 2018 г., постановено по в.гр.д. № 2912/2017 г. по описа на апелативния съд в [населено място] в частта му, с която се потвърждава решение № 2047 от 30 март 2017 г., постановено по гр.д. № 10800/2014 г. по описа на Софийския градски съд в частта му, с която Б. е осъден на основание чл. 441 ГПК, вр. чл. 45 ЗЗД да заплати на К. И. З., с адрес в [населено място], сумата от 58119 лева обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва от 18.07.2017 г. до окончателното й изплащане по предявения като частичен иск за 150000 лева от общо дължимите 479000 евро, и в частта, с която Б. е осъден да заплати на З. сумата от 17881,95 лева обезщетение за забавено плащане по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за периода 11.07.2011 г.-11.07.2014 г. В касационната жалба се поддържа, че решението в обжалваните му части е недопустимо и неправилно по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Подчертава се, че в нарушение на чл. 146 ГПК по делото липсва изобщо доклад и указания за разпределение на страните на доказателствената тежест, която те носят – в единственото определение по подготовка на делото, делото само е насрочено и е конституирано трето лице-помагач, като на страните и в частност на ответника, не са дадени никакви указания относно подлежащите на доказване от него факти; въззивната инстанция, въпреки направеното изрично искане в тази насока в жалбата, отново не разпределя доказателствената тежест, не указва на страните кои факти и обстоятелства следва да бъдат надлежно установени от тях, не допуска изслушването на съдебно-техническа експертиза, като формално приема, че ответникът е имал възможност да направи своето искане и че оспорването на заключението от негова страна е формално. Твърди се, че съдът е пренебрегнал оспорването на техническата експертиза и изцяло е възприел доводите на първата инстанция, и се излагат подробни доводи в тази връзка. За неправилен се сочи изводът на съда, че бил налице „изначално незаконосъобразен” изпълнителен процес, предвид факта, че са присъдени разноски в рамките на обезпечителното производство, защото съдебният изпълнител няма правомощия да проверява редовността на представения му изпълнителен титул и предхождащата го обезпечителна заповед, поради което се поддържа, че изцяло липсва противоправност, както и пасивна материалноправна легитимация за отговорност на ответника, тъй като тяхното издаване не зависи по никакъв начин от правомощията и действията на съдебния изпълнител. Съдът е направил необоснован извод за незаконосъобразност на изпълнението. Въззивният съд се твърди и да не е отстранил пропуска в първоинстанционното решение за наличие на произнасяне по непредявен иск досежно претенцията за имуществени вреди, тъй като с исковата молба се търси разликата между договорената с взискателя по изпълнителното дело и получената в резултат на неправомерната продажба на имота сума, като ищецът никъде не е твърдял, че претендира разликата между продажната стойност на имота, оценен по време на принудителното изпълнение, и оценката, дадена съобразно съдебно-техническата експертиза по изпълнителното дело, като няма и твърдения, че цената, посочена в експертизата, не отговаря на пазарната стойност на имота. Независимо от това първата инстанция е уважила частично претенцията за имуществени вреди, равняваща се на разликата между получената по изпълнителното дело сума и пазарната цена, която би могла да бъде получена за имота, без да е била сезирана с такова искане. Според касатора, липсват доказателства за противоправността като елемент от фактическия състав на вземането за обезщетение, защото не е установена процесуална незаконосъобразност на действие или бездействие на съдебния изпълнител – ползвани са специални знания на вещо лице, което да определи пазарната стойност на имота и въз основа на която е извършена публичната продан, като са взети предвид всички специфични характеристики на имота. Така изводът на съда, че съдебният изпълнител следва да носи отговорност, независимо, че експерт е извършил оценката на имота, е в разрез със закона. Освен това липсва и твърдение, че оценката на имота, определена от вещото лице в изпълнителното производство, е неправилно определена, или че това не е пазарната стойност на имота. Оспорен е изводът на съда, че не може за дълг от 11540 лева да се блокира на практика целия имотен актив на длъжника, като противоречащ на чл. 133 ЗЗД, въвеждащ пълна секвестируемост на имуществото на длъжника чрез предприемането на различни изпълнителни действия. В разрез с изискванията на чл. 458 ГПК въззивният съд бил приел, че съдебният изпълнител „поддържал неоснователно” висящността на изпълнителното производство. Допуснато било грубо нарушение, като е вменено във вина на съдебния изпълнител обстоятелство, укрито умишлено от ищеца по делото, който едва на 01.07.2010 г. е представил определение на апелативния съд от 25.08.2010 г. за обезсилване на издадената обезпечителна заповед. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се твърди, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 3 и ал. 2 ГПК. Въззивният съд е отрекъл твърдението на касатора в качеството му на въззивник, че е налице недопустимо произнасяне, защото съдът е властен да квалифицира вида на имуществената вреда в рамките на посочената сума (с исковата молба се търси имуществена вреда, изразяваща се в разликата между договорената цена на имота и продажната му цена на публичната продан, определена като пряка щета и пропусната полза), и така определянето на параметрите на пряката имуществена вреда в рамките на тези на общата имуществена вреда и съответно присъждането на обезщетение за нея, което по размер не надвишава общо посоченото, не води до недопустимо произнасяне. В случая първата инстанция е приела, че ищецът е понесъл единствено пряка имуществена вреда и тя се изразява в разликата между средната пазарна цена на имота и цената му на публичната продан, докато разликата между средната пазарна цена на имота и цената по предварителния договор представлява пропусната полза и такава вреда не е причинена на ищеца. Предвид установените по делото факти: сключен през 2008 г. между ищеца и търговско дружество предварителен договор за продажба на идеални части от недвижим имот в [населено място] за сумата 518000 евро, наложена възбрана върху имота като обезпечение по бъдещ иск по чл. 93, ал. 2 ЗЗД от купувача по предварителния договор, издаден в полза на търговското дружество изпълнителен лист за 11540 лева разноски за обезпечителното производство преди определението в обезпечителното производство да е влязло в сила (нарушение на съда), уведомяване на ищеца от страна на съдебния изпълнител за наложената възбрана в нарушение на правилото на чл. 47 ГПК, образуването на изпълнителното дело от съдебния изпълнител по редовен от външна страна изпълнителен лист, чиято законосъобразност не може да се преценява от него, изпълнен в срока за доброволно изпълнение запор върху банкови сметки, като задължението на ищеца е покрито изцяло и сумата е постъпила по сметката на съдебния изпълнител, обявена преди изтичане на срока за доброволно изпълнение публична продан, като съдебният изпълнител е бил уведомен за събирането на сумата, преценено от съда като нарушение на закона и превратно упражняване на процесуални правомощия, спряно на 10.06.10 г. изпълнително производство със съдебно определение, следствие от което е незаконосъобразност на всички действия, извършени след тази дата, независимо дали съдебният изпълнител е знаел за него, между които са изпращане на нова покана за доброволно изпълнение на други задължения, извършването на публичната продан на 23.06.2010 г. за сумата от 77181 лева, преведена по сметката на ищеца на 18.04.2011 г., и издаването на деня след публичната продан на постановление за възлагане на имота на обявения купувач, отмененото на 25.08.2010 г. определение за присъждане на разноски в обезпечителното производство с обезсилване на изпълнителния лист, прекратяване на изпълнителното производство от съдебния изпълнител на 28.09.2010 г., съдът приема действията на съдебния изпълнител във връзка и с първата, и с втората покана за доброволно изпълнение за незаконосъобразни, в резултат на което ищецът незаконосъобразно е бил лишен от право на собственост. Получената срещу неправомерно отчуждения имот цена е под средната пазарна цена за имота към съответния момент. Отречено е заключението на вещото лице да е оспорено, защото в съдебното заседание е изразено единствено несъгласие с него, без да се излагат възражения и да се иска повторна експертиза. Съдът приема, че пряката имуществена вреда се изразява в разликата между покупната цена по публичната продан и средната пазарна цена, наложена от принудителното отчуждаване на имота в резултат на противоправни действия. За ирелевантно за отговорността е счетено обстоятелството, че началната цена на публичната продан не е определена произволно от него, а с помощта на вещо лице, защото противоправността на поведението на съдебния изпълнител касае извършване на проданта като изпълнително действие, а не определяне на цената на предложения на публична продан имот. Презумпцията на чл. 45, ал. 2 ЗЗД е счетена за необорена, елементите от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД за доказани, и искът за присъждане на обезщетение за имуществени вреди за доказан до сумата 58119 лева. Вредите, представляващи разликата над средната пазарна цена на имота до уговорената в предварителния договор, са приети за пропуснати ползи, но по делото не било установено те да са настъпили, тъй като липсват доказателства, че реализирането на пропуснатия доход е било сигурно, тъй като е щял да бъде сключен окончателен договор, за което е попречила единствено публичната продан на имота. В тази връзка е съобразено служебно известно на съда обстоятелство, че обезпеченият като бъдещ иск по чл. 93, ал. 2 ЗЗД, е отхвърлен с влязло в сила решение, като в мотивите е прието, че ищецът е отказал да сключи окончателен договор по причина личността на купувача и този отказ е удостоверен от нотариус, и така е отречено несключването на окончателния договор да се дължи на изпълнителното дело или действията на съдебния изпълнител, като пропускът да се получи уговорената в предварителния договор цена не е в причинна връзка с противоправното поведение на съдебния изпълнител. Ответникът К. И. З., с адрес в [населено място], приподписал отговора адв. Д. М., в отговор на касационната жалба оспорва наличието на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата. Неоснователно е твърдението на касатора за недопустимост на въззивното решение в обжалваната му част като постановено по непредявен иск. В касационната жалба се твърди, че въззивният съд не е отстранил пропуск в първоинстанционното решение за наличие на произнасяне по непредявен иск по претенцията за имуществени вреди. Такова произнасяне не се установява. Въззивният съд, преценявайки искането, приема, че то е основателно само за пряката имуществена вреда, изразяваща се в разликата между покупната цена по публичната продан и средната пазарна цена на имота, като пряката имуществена вреда е част от общата имуществена вреда, претендирана от ищеца, докато пропуснатата полза – разликата над средната пазарна цена до договорената по предварителния договор цена на имота, е счетена за неустановена. Ето защо не може да се приеме, че е извършено произнасяне по непредявен иск. К. съд приема, че следва да допусне касационното обжалване по обусловилия изхода на спора въпрос длъжен ли е въззивният съд да даде указания и възможност на страните да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Касационната проверка се допуска, за да се установи дали даденото от въззивния съд разрешение противоречи с практиката на ВКС, намерила израз в т. 2 ТР № 1/2013 г., ОСГТК, решение № 304 по гр.д. № 2460/2015 г., ІV г.о., решение № 307 по гр.д. № 284/2011 г., ІІ г.о., решение № 104 по гр.д. № 60061/2016 г., І г.о. Следващите два въпроса не обосновават допускането на касационното обжалване, тъй като не са обуславящи изхода на спора. Пита се допустимо ли е оценката на недвижим имот, надлежно назначена и приета в хода на провеждано принудително изпълнение, да бъде ревизирана чрез изслушване на ново заключение от вещо лице, и виновни ли са действията на частния съдебен изпълнител, когато извършва публична продан на имот съобразно цена, определена от вещо лице, назначена от него. Извод на съда, че съдебният изпълнител следва да ревизира дадена в изпълнителното производство оценка от вещо лице, както и че съобразяването на определена от вещото лице цена на имот е основание да се приеме наличие на виновно поведение от страна на съдебния изпълнител, не е правен. Съображенията във връзка със заключението на вещото лице в изпълнителното производство са свързани с относимостта на начина на определяне на началната цена на публичната продан към установено противоправно поведение на съдебния изпълнител, като е счетено, че това поведение касае извършването на проданта като изпълнително действие, а не определянето на цената на предложения на публична продан имот. Съдът приема, че получената срещу неправомерно отчуждения имот цена е под средната пазарна цена за имота към съответния момент, но аргумент за това не е черпен от задължението или свободата на съдебния изпълнител да се съобразява с дадено експертно заключение, в каквато насока са поставените от касатора въпроси. Накрая се твърди, че решението е очевидно неправилно, защото изводите са до такава степен формални и незаконосъобразни, че не изискват задълбочен анализ, което обуславя очевидната им неправилност. Не се обосновават обаче хипотезите, предполагащи очевидна неправилност – законът да е приложен в неговия обратен, противоположен от вложения от законодателя, смисъл, или делото да е решено въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, или въззивният съдебен акт да е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Видно от заявените в изложението на основанията за допускане на касационното обжалване доводи на касатора, всъщност поддържаното основание е това по чл. 281, т. 3, предл. трето ГПК – необоснованост на въззивното решение, което не съставлява основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280 ГПК. За касационното обжалване касаторът дължи държавна такса от 1520,02 лева. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,