Определение № 2986 от 23.10.2025 г. на ВКС по т. д. № 1121/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Г. А. А. чрез процесуалния му пълномощник – адв. София Николова, срещу въззивното решение № 278/12.03.2025г. по в.гр.д. № 3384/2023г. на Апелативен съд – София, с което е частично отменено и потвърдено решение № 4678 от 29.08.2023г. по гр. дело № 14653/2021г. по описа на СГС, І-во ГО, 24-и състав, като предявеният от касатора Г. А. иск с правно основание чл. 432, ал.1 КЗ за сумата от 100 000 лв., претендирана като обезщетение за претърпени болки и страдания от смъртта на дядо му - Г. Б. И., настъпила при ПТП на 03.09.2018г., е отхвърлен.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост. Поддържа, че неправилно въззивният съд е приел, че не е активно легитимиран да претендира обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на неговия дядо. Счита, че по делото е доказано, че той е установил с починалия особена близка и надхвърляща общоприетите представи за родствена близост връзка. Жалбоподателят твърди, че постановеното решение е в противоречие с Тълкувателно решение № 1/2018г. на ОСНГТК по т.д. №1/2016г. на ВКС. Сочи, че дядото е заел в живота на внука си ролята на баща, живели са в общо домакинство, взаимоотношенията им са се характеризирали с изключителна близост. По подробно изложените доводи претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение, неговата отмяна и уважаване на иска му в пълен размер.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поставя следните въпроси:

1. „Може ли въззивната инстанция да излиза извън предмета на въззивната проверка по чл. 269 - 271 ГПК, след като съответната страна – въззивник излага голословни твърдения в защита на тезите си и не прави доказателствени искания към въззивната инстанция, като тезите му се възприемат безкритично, необосновано от въззивната инстанция, в разрез с доказателствения материал, събран от първостепенния съд, включително и при положение, че пред въззивната инстанция не са събрани нови доказателства по смисъла на чл. 266, ал. 2 и ал. 3 ГПК?“;

2. „Обосновано ли е решението на въззивния съд, постановено в противоречие със събраните доказателства?“;

3. „Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди защитните тези на страните и да формира самостоятелни правни изводи?“;

4. „Следва ли въззивният съд да постанови решението си въз основа на всички събрани доказателства и след тяхната съвкупна преценка, респ. когато някое доказателство се приема за недостоверно, следва ли съдът да изложи мотиви за това?;

5. „Следва ли при постановяване на решението САС, 10-ти състав да се позове на конкретните разпоредби на материалния закон, въз основа на които гради своите правни изводи?“;

6. „При постановяване на решението си, въззивният съд трябва ли да извърши цялостна преценка на всички събрани по делото доказателства и да изложи подробни мотиви, кои от доказателствата кредитира и кои – не и защо?“;

7. „Може ли съдът да постанови решението си на недоказани и неустановени по делото правнорелевантни факти?“.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е в противоречие с т.1, т.2 и т.3 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по т.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и практиката на ВКС, обективирана в решение № 55/03.04.2014г. по т.д.№1245/2013г. на 1 т.о. на ВКС, решение № 63/17.07.2015г. по т.д. №674/2014г. на 2 т.о. на ВКС, решение № 263/24.06.2015г. по т.д. №3734/2013г. на 1 т.о. на ВКС, решение №111/03.11.2015г. по т.д. №1544/2014г., 2 т.о., решение №222/06.04.2017г. по т.д. №425/2015г. на ВКС, 2 т.о. и др.

Ответникът по касационната жалба – ЗД „БУЛ ИНС“ АД оспорва касационната жалба чрез процесуалния си пълномощник – адв. Я. Д. по съображения, изложени в писмен отговор от 22.05.2025г. Претендира и разноски по списък.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения по чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, срещу подлежащ на обжалване акт, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че не се спори и се установява от присъда по НОХД № 1700/2019г. по описа на СГС, НО, 7-ми състав, влязла в сила на 01.06.2020г., че на 03.09.2018г. в [населено място], на [улица], при управление на л.а.„ Сеат Толедо “, водачката Скейман поради неспазване на правилата за движение по пътищата е предизвикала ПТП, довело до смъртта на пътуващия на задната седалка на л.а. „Пежо 206“ – Г. Б. И.. Апелативният съд е счел, че при ответното застрахователно дружество е сключена застраховка „Гражданска отговорност“ за виновния водач. Приел е, че ищецът Г. А. А. е внук на починалия Г. И., който е баща на неговата майка. По спорния въпрос попада ли ищецът в кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществените вреди, причинени му от смъртта на родственика му, съдът е цитирал ППВС № 4/61г. и ППВС № 5/69г., както и ТР №1/21.06.2018г. по т.д.№1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, като е приел, че нито са изложени обстоятелства по исковата молба за отношения, надхвърлящи и излизащи от границата на обичайните роднински отношения между ищеца и починалия му дядо, нито е установено и доказано съществуването на такива отношения, които могат да бъдат квалифицирани по изключение като дълбоко емоционални, създали трайна и особено близка връзка между ищеца и починалия му дядо, заместваща връзката на ищеца с рождения му баща. Въззивният съд е посочил, че от показанията на лелята на ищеца – П. А., се установяват добрите и позитивно-емоционални отношения между починалия и един по-широк кръг от лица, принадлежащи към разширеното му семейство, но не се доказва тяхната изключителност. Апелативният съд е приел, че не са налице житейски обстоятелства или ситуации, довели до трайна промяна в обичайните отношения между дядо и внук и обусловили тяхната изключителна близост, като само фактът на развод между родителите на ищеца, не доказва автоматично настъпила заместваща отношенията с баща му връзка между ищеца и починалия му дядо. С оглед горните мотиви съдът е приел, че при условията на пълно и главно доказване не е доказана материално - правната легитимация на ищеца, поради което предявеният иск по чл. 432 КЗ е неоснователен и следва да бъде отхвърлен изцяло.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения:

Не е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, поради което няма основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 1 и 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, а не е задължение на съда да го изведе от изложението към касационната жалба, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни.

Първият поставен от касатора въпрос за обхвата на въззивната проверка по чл. 269 - 271 ГПК е процесуален, като доводите на жалбоподателя са, че безкритично и необосновано съдът е възприел тезите на въззивника, въпреки че не били събирани нови доказателства по чл.266, ал.2 и 3 ГПК. Отговорът на този въпрос е фактологично обусловен и той не съставлява правен въпрос по смисъла на чл. 280 ал.1 ГПК, а е от значение за правилността на обжалваното решение и конкретно - за обосноваността и законосъобразността на изводите на съда. Независимо от горното, по отношение на въпроса не е налице нито допълнителното селективно основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, нито основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, като касаторът не е уточнил в изложението на кое от двете общо посочени се позовава. По въпроса за процесуалните задължения на въззивния съд е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС – решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 55 от 3.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о. и мн. др., съгласно която въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В рамките на заявените във въззивната жалба и отговора оплаквания въззивният съд следва да се произнесе по основателността на иска и правилността на първоинстанционното решение, като формира вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на всички събрани по предвидения от ГПК ред доказателства в първата и втората съдебни инстанции. Апелативният съд е процедирал съгласно тази практика, а не противно на същата, като не се установява да се е произнесъл извън доводите на страните по въззивната жалба и отговора, изложил е собствени мотиви, а това, че касаторът не е съгласен с изведените от него фактически и правни изводи, не може да обуслови допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Наличието на практика по поставения въпрос, с която въззивното решение е съобразено, изключва съществуването на допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Поставените от касатора въпроси от втори до четвърти, както и шести и седми въпрос, са свързани с кредитирането и преценката на събраните доказателства от въззивния съд. Преценката на отделните факти и събраните доказателства по делото е въпрос на обоснованост на съдебния акт и касае правилността на обжалваното решение, съответно не би могла да мотивира допускането на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос, с който се аргументира допускането на касационно обжалване, трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В тълкувателното решение е разяснено, че основанията за допускане на касационно обжалване са различни от основанията за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 ГПК/. Подчертано е, че в стадия по селекцията на касационните жалби, касационният съд не може да се произнася относно правилността на обжалваното въззивно решение, тъй като тази проверка се извършва едва след допускане на съдебния акт до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл. 290 ГПК/. Следователно така поставените въпроси не отговорят на общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 ГПК. Независимо от горното, тези въпроси не удовлетворяват и допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Правомощията на въззивната инстанция са подробно разяснени в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в което се сочи, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Съгласно постоянната практика на ВКС, обективирана в цитираните от касатора, както и в служебно известните на настоящия съдебен състав решение №60155/16.08.2021г. по гр.д. №3441/2020г. на ВКС, IV г.о., решение №72/25.06.2018г. по гр. д. №1934/2017г. на ВКС, IV г.о., решение №247/06.01.2020г. по гр. д. №540/2018г. на ВКС, III г.о., решение №52/07.06.2017г. по гр. д. №3463/2016г. на ВКС, I г.о. и други, в решението си съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти. Апелативният съд е процедирал съгласно горепосочената практика, като е обсъдил събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, обосновал е какво възприема от техния анализ, включително и от свидетелските показания на лелята на ищеца / св. П. А./. Предвид горното не се установява поддържаното допълнително селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Петият поставен от касатора въпрос, дали следва САС при постановяване на решението си да се позове на конкретните разпоредби на материалния закон, въз основа на които гради своите правни изводи, е материалноправен и касае активната легитимация на ищеца, претендиращ обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на своя дядо. Въпросът, макар и неконкретизиран относно това кои разпоредби на материалния закон са нарушени според касатора, отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 ГПК, но не удовлетворява допълнителното основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Относно предпоставките за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица извън очертания в ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г. кръг, е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 21. 06. 2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. Съгласно тази практика материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4/1961 г. и Постановление № 5/1969 г., и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му неимуществени вреди. Според Тълкувателното решение възможността за обезщетяване на други лица, извън очертания в двете постановления на Пленума на ВС най-близък семеен и родствен кръг, се допуска по изключение - само за случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и лицето да се породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди. Фактите и обстоятелствата, от които може да се направи извод, че една връзка е трайна и дълбока емоционална връзка по смисъла на тълкувателното решение, са различни за всеки конкретен случай и не могат да бъдат предмет на обобщаване, а следва да се преценяват конкретно по всяко различно дело въз основа на събраните доказателства. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд, след обсъждане на гласните доказателства е приел, че отношенията на починалия и неговия внук – ищеца са били много близки, както и че ищецът е преживял трудно и тежко смъртта на дядо си, но е счел, че се касае до обичайни страдания по повод на смърт на обичан близък човек. САС е изтъкнал, че са налице позитивни и добри емоционални отношения, но не е доказана изключителна близост, като разводът на родителите на ищеца и напускането на семейното жилище от баща му, не обосновава друго. При тези фактически констатации преценката на въззивния съд, че не е налице материалноправна легитимация на ищеца да получи обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на неговия близък родственик, е в съответствие със задължителните указания на Тълкувателно решение № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. Наличието на задължителна практика на ВКС по релевантния материалноправен въпрос, с която актът на въззивния съд е съобразен, изключва предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за достъп до касация.

Предвид гореизложените съображения съдът намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

С оглед изхода на спора, разноски не се следват на касатора. От ответната страна е заявено искане за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение с допълнителна молба от 23.06.2025г., обективираща и списък по чл. 80 ГПК. Ответникът претендира сумата от 10 380 лв. - заплатено адвокатско възнаграждение, като е приложил договор за правна защита и съдействие и извлечение от онлайн банкиране. С молба от 18.07.2025г. касаторът чрез адв. Николова е заявил възражение относно претендираните разноски, като сочи, че нямало отговор на касационната жалба, а единствената активност от представителя на застрахователя е искането за адвокатско възнаграждение. Твърди, че процесуалният представител на ответника не е извършил действия, които да оправдават присъждането на адвокатско възнаграждение в претендирания размер.

Настоящият съдебен състав намира, че с оглед изхода на спора, разноски на ответното застрахователно дружество се следват. Неоснователен е доводът на касатора, че не е постъпил отговор на касационната жалба, тъй като е депозиран такъв, с вх.№13704/22.05.2025г., макар и същият да е лаконичен. Същевременно възражението относно размера на търсеното адвокатско възнаграждение по чл.78, ал.5 ГПК се явява основателно. Делото не се отличава с фактическа и правна сложност, като единственото процесуално действие от страна на ответника е подаването на отговор на касационната жалба. С оглед постановеното задължителното за съдилищата съгласно чл. 633 ГПК, решение от 25.01.2024г. по дело С - 438/22г. на СЕС, приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация, Наредба № 1/09.01.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа / загл. изм. ДВ бр.14/2025г./ е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, което е забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС, и националният съд е длъжен да откаже да я приложи, поради което размерът на възнаграждението не може да бъде определен съобразно разпоредбите на Наредбата. Посочените в Наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне на възнагражденията, като от значение са следните критерии: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и фактическата и правна сложност на делото. С оглед горните съображения и при преценка на посочените критерии, съдът намира, че претендираното възнаграждение за производството пред ВКС в размер на 10 380 лв. се явява прекомерно и следва да бъде намалено, като на ответното застрахователно дружество бъдат присъдени 1000 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство.

Воден от горното Върховният касационен съд, Първо търговско отделение