Определение № 269 от 19.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 1593/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗД „Бул Инс“ АД против решение № 833/21.04.2020г. по в. т. д. № 4814/2019г. на Апелативен съд – София, с което след частична отмяна на решение № 56/27.03.2019г. по т. д. № 111/2018г. на Окръжен съд – Враца е уважен предявеният от П. П. Б. осъдителен иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ против застрахователното дружество за сумата от 40 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на неговия внук К. С. П. при ПТП на 27.07.2015г. Касаторът твърди, че в тази част въззивното решение е неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Претендира присъждане на направените разноски пред трите инстанции. На основание чл.78, ал.5 ГПК отправя възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна. Ответникът по жалбата и ищец по делото, П. П. Б., [населено място], общ. О., обл. В., в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба. Претендира присъждане на разноски по представен списък по чл.80 ГПК в размер на 2076 лева адвокатско възнаграждение, като представя договор за правна защита и съдействие от 14.02.2019г. за оказване на безплатна правна защита на основание чл.38, ал.1, т.2 ЗА. Също така отправя искане за съобразяване на претендираното от дружеството адвокатско възнаграждение с Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения и Н.. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Апелативният състав е намерил за установено осъществяването на елементите от фактическия състав по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ за ангажиране отговорността на ответника-застраховател на делинквента спрямо увредения ищец. Произшествието, при което е настъпила смъртта на К. П., е причинено виновно и противоправно от водач на лек автомобил - третото лице помагач, с когото ответното дружество е имало сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, налице е причинна връзка между посоченото поведение на делинквента и смъртта на внука на ищеца. Съдът се е позовал на влязлата в сила присъда, която е задължителна за гражданския съд, разглеждащ последиците от деянието, относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца /чл. 300 ГПК/, като с тази присъда застрахованият водач на автомобила В. М. В. е признат за виновен в това, че на 27.07.2015г., около 22, 50 часа в [населено място], в пияно състояние е нарушил правилата за движение по чл. 21, ал. 1 ЗДвП, като е превишил разрешената за движение в населеното място скорост от 50 км/ч, в резултат на което е блъснал спрелия в покой плътно вдясно на пътното платно мотопед и седящия на седалката на същия К. П., с което по непредпазливост е причинил смъртта на последния, като по този начин е осъществил състава на престъплението по чл. 343, ал. 3, пр. 1, б. „б“, пр. 1 вр. ал. 1, б. „в“ вр. чл. 342, ал. 1 НК /влязла в сила на 9.03.2017г. присъда по НОХД № 47/2016 г. на Врачански окръжен съд/. Решаващият съд е определил за спорен въпросът дали ищецът - дядо на починалия при деликт К. П., е материано легитимиран да получи обезщетение за неимуществени вреди от причинената смърт. За да се произнесе, съдът се е позовал на приетото с Тълкувателно решение № 1 от 21. 06. 2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, че материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.У.1961 г. и Постановление № 5 от 24.Х1.1969 г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му неимуществени вреди. В съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че възможността за обезщетяване на други лица, извън очертания в Постановление № 4/61 г. и Постановление № 5/69 г. най-близък семеен и родствен кръг, се допуска по изключение - само за случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и лицето да се породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди (наред с най-близките на починалия или вместо тях - ако те не докажат, че са претърпели вреди от неговата смърт). По отношение на бабите/дядовците и внуците е прието, че само формалната връзка на родство с починалия не е достатъчна, за да им бъде признато право на обезщетение. За да получат обезщетение, бабите/дядовците следва да докажат, че поради конкретни житейски обстоятелства привързаността между тях и починалия е станала толкова силна, че те търпят от неговата смърт морални болки и страдания, които надхвърлят по интензитет и времетраене нормално присъщите за отношенията между бабите/дядовците и внуците страдания и от гледна точка на справедливостта обосновават в достатъчна степен основание да се направи изключение от ограничението на ППВС № 4/61 г. и ППВС № 5/69 г. за обезщетяване само на най-близките на починалия. За доказване на неимуществените вреди, съдът е обсъдил ангажираните от ищеца гласни доказателствени средства и съдебнопсихиатрична експертиза. От показанията на разпитания в първоинстанционното производство свидетел Г. Б., съсед на ищеца, е установено, че починалият при катастрофа К. живял в дома на ищеца близо шест години преди да тръгне на училище, а след това се преместил с родителите си в друга къща. Ищецът се държал с внука си обичливо, по цял ден се разхождал с него и полагал грижи за детето. Контактите между дядото и внука били всекидневни. Ищецът изживял загубата на внука си при катастрофата много тежко, затворил се в себе си. При споменаване на името на детето започвал да плаче. На мястото на катастрофата ищецът поставил паметник на внука си, на който всяка сутрин и вечер поставял цветя. Към момента ищецът живеел при сина си - баща на починалия му внук. От показанията на свидетелката Г. П., дъщеря на ищеца, съдът е установил, че бащата на загиналия К. е полицай и работи на смени, детето често оставало при дядо си, който се грижел за него, приготвял му храна, ходели заедно за риба и на футболни мачове. К. помагал на дядо си в стопанството и в грижите за пчелните му кошери. Ищецът бил силно привързан към детето, защото бил живял с него. След катастрофата ищецът не бил на себе си и се наложило да бъде закаран в дома на своя син. Към момента на депозиране на показанията на свидетелката състоянието на ищеца е непроменено - той плаче, приема успокоителни, нощем не може да спи, неспокоен е. След смъртта на внука си ищецът избягва контакти с други хора, тъй като очите му се насълзяват, а той не иска да ги разстройва с мъката си. След смъртта на детето ищецът продал всичко в стопанството си, тъй като нямал желание да се занимава с нищо. Съгласно кредитираните от съда показания на С. П., син на ищеца и баща на починалия, свидетелят и П. Б. отгледали починалия К., тъй като майка му заминала в чужбина, когато той бил в първи клас. Когато свидетелят, работещ като полицай, бил на смяна за К. се грижел дядо му П. В., който го гледал и възпитавал. Те били неразделни, ходели заедно на риба и внукът помагал на дядо си и бил неотлъчно до него. След смъртта на К. ищецът изпаднал в шок, сринал се физически и психически, плачел непрекъснато и трябвало да приема успокоителни средства. Имало период, в който не можел да се движи, падал и бил в много тежко състояние. Съгласно показанията на свидетеля и към момента на свидетелстване ищецът, който живее при сина си С. П., плаче, когато види снимки на внука си или други деца и има проблеми със съня, заради което приема лекарства. Въззивният съд е посочил, че при извършената преценка на показанията на разпитаните свидетели Г. П. и С. П. съобразно чл. 172 ГПК предвид родствената им връзка с ищеца и възможната им заинтересованост, ги кредитира, тъй като същите съответстват на останалите събрани по делото доказателства, в частност на показанията на свидетеля Б. и на заключението на психиатричната експертиза. От заключението на съдебнопсихиатричната експертиза съдът е установил, че ищецът е в състояние на трайна промяна на личността - диагноза, отговаряща на Международната класификация на болестите след преживяване на катастрофата и това състояние е с хроничен ход и е довело до социална инвалидизация на ищеца. Това състояние е в причинна връзка със загубата на внука на ищеца К. П. при катастрофата. В заключението е отразено, че състоянието на ищеца не търпи обратно развитие, а постепенно преминава в посттравматично стресово разстройство. Последното се манифестира в епизоди на повтарящи се изживявания на травмата, с оживяване на спомените, кошмарни сънища, емоционална и социална отчужденост, тревожност, депресивност, анхедония /липса на удоволствие/ и агорафобия. Това състояние с времето приема хроничен ход и се оформя като трайна личностна промяна. Съгласно обясненията на експерта д-р К., дадени в съдебно заседание при приемане на заключението, ищецът е в сенилна /старческа/ възраст, която обаче сама по себе си не може да провокира състояние като това, в което той се намира. Последното може да бъде причинено само от психотравма. При ищеца заболяването протича, както и при хора на друга, по-млада възраст, тъй като при В. няма възрастови промени като паметови и интелектуални нарушения, които биха направили по-лек начина на протичане на заболяването. След преценка на доказателствата решаващият състав е намерил, че е проведено пълно и главно доказване на съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка между ищеца и неговия внук К. и са понесени от ищеца сериозни с оглед интензитета и продължителността им морални болки и страдания от смъртта на внука му. Приел е, че в случая е налице особена житейска ситуация, а именно ангажираност на родителите на починалия с работа в чужбина /за майката/ и с работа на смени /за бащата - полицай/, която е основа за породената между ищеца и починалия му внук особено близка връзка, излизаща извън обичайната за този вид родствени отношения. Установил е, че ищецът е полагал непосредствените грижи за отглеждането и възпитанието на внука си К. от момента, в който детето е било първи клас, предвид трайното отсъствие на майката и работата на смени на бащата. Намира, че създалите се отношения на емоционална близост и силна привързаност на ищеца и внука му са се запазили и след порастването на К., като контактите им били ежедневни. Възприел е, че силната привързаност между двамата обусловила и доказаната психична и физическа реакция на смъртта на младежа от страна на ищеца, съответно установената му трайна промяна на личността, след преживяване на катастрофата. С оглед установените по делото факти, е приел, че се касае до продължително търпени неимуществени вреди, тъй като и към момента на събиране на гласните доказателства и представяне на заключението на психиатричната експертиза ищецът продължава да страда за внука си. Съответно е достигнал до извода, че е справедливо да се направи изключение от ограничението на ППВС № 4/61 и ППВС № 5/69 г. и ищецът да получи обезщетение за претърпените неимуществени вреди, тъй като е налице хипотезата по ТР № 1 от 21. 06. 2018г. на ОСГТК на ВКС. Въззивният съд е намерил за неоснователно възражението, че ТР № 1 от 21. 06. 2018г. има действие само занапред, съответно задължителните постановки по същото не могат да намерят приложение в настоящия случай, в който се претендира обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на К. П., настъпила при ПТП на 27. 07. 2015г. Аргументирал се е, че тълкувателните решения на ВКС не са нормативни актове, чието действие по правило да е само за в бъдеще. Тълкувателната дейност не е дейност по създаване на ново правило, а дейност по изясняване смисъла на конкретна правна норма с цел уеднаквяване на съдебната практика или преодоляване на неправилна практика за съдилищата. Тълкувателните решения са задължителни за субектите по чл. 130, ал. 2 ЗСВ по казусите, до които се отнасят, независимо от това кога са се осъществили юридическите факти, релевантни за казуса. Само в хипотезата на влязло в сила съдебно решение по приключило исково производство не би могло да се приложи разрешението по дадено тълкувателно решение. Съгласно т. 1 на ТР № 7/2017г. на ОСГТК на ВКС липсва основание за отмяна на влязло в сила решение по реда на чл. 303 ГПК при прието последващо тълкувателно решение, с което е дадено задължително тълкуване на приложим по делото закон. За да определи обезщетението за неимуществени вреди на основание чл.52 ЗЗД съдът е съобразил възрастта на починалия К. П. към момента на произшествието /17 години/, обстоятелствата, при които е настъпила смъртта, съдържанието на съществуващата между него и ищеца емоционална връзка, характера и интензитета на моралните страдания на ищеца, възрастта на последния към момента на увреждането /84 години/ и обществено-икономическите условия в страната към момента на произшествието, включително с отчитане лимита на застрахователните суми по § 27 КЗ /отм./ и е намерил, че необходимо и достатъчно за обезщетяване на неимуществените вреди на ищеца е обезщетение в размер на 40 000 лева. Посочил е, че правилото на § 96 и нормата на чл.493а от новия КЗ, в сила от 01.01.2016г., не могат да намерят приложение в настоящия случай, тъй като същите нямат обратно действие. Същевременно е счел, че не е налице основанието на чл.51, ал.2 ЗЗД за намаляване на обезщетението, тъй като по делото ответникът не установява при условията на пълно и главно доказване твърдяния принос на пострадалия, свързан с непоставяне на защитна каска в нарушение на чл.137е ЗДвП. По делото не са ангажирани доказателства, че към момента на настъпване на ПТП седящият на спрелия вдясно на пътното платно мотопед К. С. е бил без защитна каска, както и че смъртта му не би настъпила, ако е носил такава. В инкорпорираното в касационната жалба изложение по чл.280 ГПК са посочени следните правни въпроса, за които се поддържа, че са значими за изхода на спора, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ Дължи ли се обезщетение на ищеца като наследник от съответен кръг наследници /внук на покойния/ и при събраните доказателства по делото, предвид и разясненията, дадени в ТР №1/21.06.2018г. на ОСНГТК, че е необходимо да се касае за „особено близка връзка с починалия“ и че обезщетение се дължи по „изключение“?; При какви установени обстоятелства се счита за доказано, с надлежни доказателствени средства в процеса, правото на обезщетение по „изключение“ и „особено близка връзка с починалия“?; От значение ли е, че покойният и ищецът не са живели в едно домакинство и са имали отделни семейства?; Какво се разбира под „особено близка връзка с починалия“ и „по изключение“, посочено в ТР № 1/21.06.2018г. на ОСНГТК и покрива ли се този критерий с установените по делото факти, в този смисъл подлежат ли на репариране вредите на ищеца?; 2/ Разпоредбите на §96 и чл.493а КЗ, противоречат ли на практиката на СЕС и Директива 2009/103/ЕО?; 3/ Определяне на обезщетението като „справедливо“ по смисъла на 52 ЗЗД“. Касаторът се позовава на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, предл. последно ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното: На въпросите в сегмент № 1 е даден отговор с Тълкувателно решение № 1/ 2016г. от 21.06.2018г. по тълк. д. № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, който е задължителен за съдилищата, на основание чл.130 ЗСВ. С него е прието, че материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.V.1961г. и Постановление № 5 от 24.ХІ.1969 г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. В съобразителната част на тълкувателното решение е посочено, че особено близка привързаност може да съществува между починалия и негови братя и сестри, баби/дядовци и внуци. Когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в постановления № 4/61 г. и № 5/69 г. на Пленума на ВС - че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия. При произнасянето си апелативният състав въз основа на конкретните установени по делото факти се е съобразил с дадените задължителни указания. Въпрос № 2 не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като не е обусловил решаващите изводи на съда за уважаване на иска, които са свързани с отричане приложението на§ 96, ал.1 от ПЗР ЗИД на КЗ (ДВ. бр. 101/2018 г) и чл.493а КЗ при исковете с правно основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.); и с наличието в случая на предпоставките за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/21.06.2018г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. На въпрос № 3 е даден отговор с ППВС №4/68г., че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. В съобразителната му част е посочено, че понятието "справедливост" по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. При причиняването на смърт от значение са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. При произнасянето си апелативният състав се е съобразил с дадените задължителни указания. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК. Очевидно неправилно пък би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивното решение и не е постановено, нито в явно нарушение на закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. С оглед горното, въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол. При този изход на делото, на адвоката на ответника по касация се дължи адвокатско възнаграждение в размер на 2076 лева с вкл. ДДС /1730 лева без ДДС/, на основание чл. 38, ал.1, т.2 ЗА и чл. 7, ал.2, т.4 Наредба №1/2004г. Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд