Определение № 361 от 27.07.2016 г. на ВКС по т. д. № 1397/2016 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.2 ГПК. Подадена е частна жалба от „У. Т Е. Г. и Ко. КГ”, чрез пълномощника адв.Г. Я. срещу определение № 147/17.03.2016г. по ч.т.д. № 438/2016г. на ВКС, II т.о., с което е оставена без разглеждане частна жалба на дружеството против определение № 3679/17.12.2015г. по ч.гр.д. № 5365/2015г. на Софийски апелативен съд, ГК, 7 състав. В частната жалба се излагат съображения за неправилност на обжалваното определение, тъй като с определението на САС е потвърдено определение на първоинстанционния съд за оставяне без разглеждане на молба за отмяна на обезпечение, допуснато с определение от 21.12.2013г. по т.д. № 401/2013г. на ОС-Благоевград. Следователно е налице хипотеза по чл.274, ал.3, т.1 ГПК, което обуславя извод за допустимост на частната жалба срещу определението на САС. Моли се за отмяна на атакувания съдебен акт. В писмения си отговор ответникът по частната жалба М. М. С. оспорва основателността й. Настоящият състав на ВКС намира, че частната жалба е допустима – подадена от надлежна страна в срока по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт по чл.274, ал.2 ГПК. Разгледана по същество същата е неоснователна. С определение от 21.12.2013г. по т.д. № 401/2013г. на ОС-Благоевград е било допуснато обезпечение по иска на М. М. С. срещу [фирма]. С определение № 2520/10.06.2015г. по т.д. № 401/2013г. Б. е оставил без разглеждане молбата на „У. Е. Г. и Ко. КГ” за отмяна на допуснатото обезпечение по същото дело, на осн. чл.402 ГПК. „У. Т Е. Г. и Ко. КГ” е подал частна жалба срещу последното определение на Б., по която САС е постановено определение № 3679/17.12.2015г. по ч.гр.д. № 5365/2015г. на Софийски апелативен съд, ГК, 7 състав за потвърждаване на обжалвания съдебен акт на Б.. Горната установеност налага следните правни изводи: Касае се до постановени определения в обезпечително производство. Процесуалното право на жалба срещу определения на съда във връзка с молба за отмяна на обезпечение по чл.402 ГПК не може да се различава от предвиденото такова по отношение на определенията във връзка с молба за допускане на обезпечение по висящ, респ. по бъдещ иск. Режимът на обжалване на последните изрично е уреден от процесуалния закон като двуинстанционен, като само в хипотезата на чл.396, ал.2, изр.3 ГПК – когато след отмяна на определение на първоинстанционния съд за отказ да се допусне обезпечение въззивният съд го допуска, последният акт подлежи на обжалване пред ВКС по реда на чл.280, ал.1 ГПК. В същия смисъл са и задължителните указания в ТР №1/21.07.2010г. на ОСГТК на ВКС, с което е прието, че обезпечителното производство е двуинстанционно и постановените от въззивните съдилища, в това им качество, определения по обезпечение на иска не подлежат на касационно обжалване. Не е налице и поддържаната от частния жалбоподател хипотеза на чл.274, ал.3, т.1 ГПК. Независимо дали се касае до постановено от първоинстанционния съд определение по чл.402 ГПК по същество на молбата или за оставянето й без разглеждане поради недопустимост, този акт на първоинстационния съд подлежи на двуинстанционен контрол. Допълнителен аргумент извън изложените по-горе е и правилото по чл.274, ал.4 ГПК, според което не подлежат на касационно обжалване определенията от категориите визирани в чл.274, ал.3 ГПК по дела, решенията /т.е. съдебният акт по съществото на спора /, по които не подлежат на касационно обжалване. С оглед на гореизложеното обжалваното определение на ВКС, ІІ т.о. следва да се потвърди. Водим от горното, Върховният касационен съд