Определение № 58 от 09.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 1762/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. Г. Д. срещу решение № 3686 от 12.06.2025 г. по в. гр. д. № 7543/2024 г. на Софийски градски съд, ГО, ІV-Д въззивен състав, с което е потвърдено решение № 3540 от 27.02.2024 г. по гр. д. № 8026/2023г. на Софийски районен съд, 140 състав, с което е отхвърлен предявеният от касатора срещу „С. Г. Груп“ ЕАД иск по чл. 439, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че П. Г. Д. не дължи на „С. Г. Груп“ ЕАД сумата от 20 100 лв. – частичен иск от общо 1 012 651, 14 лв., поради изтекла погасителна давност, която сума се събира принудително по изпълнително дело № 20238510400001 по описа на ЧСИ М. П. с район на действие СГС, образувано по изпълнителен лист от 04.07.2007 г. по ч. гр. д. № 14614/2007 г. на СРС, 30 състав, издаден в полза на „Първа инвестиционна банка“ АД, и вземането за посочената сума е придобито от „С. Г. Груп“ ЕАД на основание договор за цесия. Касаторът поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Оспорва изводите на съда, че с подадената от „С. Г. Груп“ ЕАД на 03.01.2023 г. молба за образуване на изп. д. № 20238510400001 по описа на ЧСИ М. П. е прекъснат започналият да тече в полза на П. Г. Д. давностен срок. Сочи, че тази молба не би могла да прекъсне давността, тъй като за сключения договор за цесия между „Първа инвестиционна банка“ АД и „С. Г. Груп“ ЕАД Д. не е уведомяван в нито един момент от производството. Излага аргументи, че поисканите изпълнителни действия от взискателя - цесионер не могат да бъдат противопоставени на длъжника, респ. да породят ефекта по чл. 116, б. „в“ ЗЗД, докато цесията не бъде съобщена на длъжника, като се позовава на практика на ВКС. Поради това поддържа, че искането на „С. Г. Груп“ ЕАД за образуване на изпълнително производство и молбите на този взискател за извършване на изпълнителни действия не могат да бъдат приравнени на редовно извършени действия по принудително изпълнение, годни да прекъснат започналия да тече в полза на касатора ищец давностен срок. По изложените съображения касаторът счита, че последното валидно действие за принудителното изпълнение на процесното вземане е подадената молба за предприемане на изпълнителен способ от 16.01.2018 г. по изпълнително дело № 20098440401422 на ЧСИ С. Я., по което взискател е „Първа инвестиционна банка“ ЕАД, и съответно 5-годишният давностен срок е изтекъл на 16.01.2023 г. и процесното вземане е погасено по давност. Моли обжалваното решение да бъде отменено. Допускането на касационно обжалване касаторът основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставя следните въпроси „1. Необходимо ли е молбата на кредитора за образуване на изпълнително дело или за предприемане на изпълнителен способ да е редовна, за да прекъсне започналия да тече давностен срок?; 2. Следва ли да се приеме за валидно изпълнително действие, годно да прекъсне давността на основание чл. 116, б. „в“ ЗЗД, когато това изпълнително действие е извършено преди съобщаване на цесията на длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД?“ Твърди, че по формулираните въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС – Тълкувателно решение № 2 от 04.07.2024 г. по тълк. д. № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 50069 от 03.07.2024 г. по т. д. № 1470/2022 г. на ВКС, ІІ т. о. Ответникът „С. Г. Груп“ ЕАД изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, респ. – че касационната жалба е неоснователна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, Софийски градски съд е приел, че „Първа инвестиционна банка“ АД, чийто частен правоприемник по силата на договор за цесия се явява ответникът „С. Г. Груп“ ЕАД, се е снабдило с изпълнителен лист от 04.07.2007 г., издаден на основание чл. 237 и чл. 242-248 ГПК /отм./, според който следва да му бъде заплатена сумата от 1 012 651, 14 лв., представляваща част от главница по договор за банков кредит, ведно със законната лихва от 22.06.2007 г. до изплащане на вземането, дължима солидарно от кредитополучателя „Спида“ АД и поръчителите И. М. А., Д. Боньова А., С. Й. Д. и П. Г. Д.. Въззивният съд е посочил, че с подаването на молба за издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание на основание чл. 242 ГПК /отм./ се прекъсва погасителната давност и срокът на новата давност по чл. 117, ал. 1 ЗЗД съвпада с давностния срок за погасяване на вземането, предмет на това производство, като разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД не намира приложение, тъй като определението по чл. 242 ГПК /отм./ няма сила на пресъдено нещо. Направил е извод, че по отношение на задължението за главница по договор за кредит, каквото е процесното вземане по изпълнителния лист, приложима е общата 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД и същата е била прекъсната с молбата по чл. 242 ГПК /отм./ В решението е изтъкнато, че съгласно чл. 116, б. „в” ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането, като съобразно мотивите към т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС давността се прекъсва с предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ, независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ. Въз основа на представените по делото писмени доказателства във въззивния акт е прието, че преди изтичане на 5-годишната давност за вземането по изпълнителния лист, с молбата си за образуване на изпълнително дело от 07.07.2009 г. срещу длъжниците по изпълнителния лист взискателят „Първа инвестиционна банка“ АД на основание чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ е възложил на ЧСИ да определи начина на изпълнението, както и е поискал срещу длъжниците да бъдат извършени конкретни изпълнителни действия, в частност спрямо ищеца Д. - взискателят е поискал да бъдат възбранени негови собствени недвижими имоти, както и да бъде наложен запор върху притежаваните от ищеца дялове в търговско дружество. Ето защо съдът е счел, че на 07.07.2009 г. давността за процесното вземане е била прекъсната. Като е взел предвид данните по изп. д. № 20098440401422 на ЧСИ С. Я., съдът е направил извод за извършени по това дело изпълнителни действия срещу длъжниците, в т.ч. и срещу ищеца П. Д., а именно: за наложени през 2009 г. запори и възбрани върху притежавани от Д. леки автомобили, недвижими имоти, дружествени дялове и вземания. Решаващият състав е констатирал, че с молби от 18.01.2010 г., 09.01.2012 г. и 21.10.2013 г. взискателят „Първа инвестиционна банка“ АД е поискал ЧСИ да опише недвижим имот на длъжника Д. и да наложи запор на негови вземания. Съдът е квалифицирал като неоснователно възражението на въззивника, че предприети спрямо другите длъжници изпълнителни действия не пораждат ефект по отношение на Д. с оглед дадените в т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 04.07.2024г. по тълк. д. № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС задължителни указания, че в случаите като настоящия, когато въз основа на един изпълнителен лист е образувано изпълнително производство срещу няколко солидарни длъжници, релевантно за перемпцията е пълното бездействие на взискателя спрямо всички солидарни длъжници. По тези съображения в акта на въззивния съд е отчетено, че на 11.07.2014 г. взискателят „Първа инвестиционна банка“ АД е поискал ЧСИ да наложи възбрана на притежавани от длъжника И. М. А. ид. ч. от недвижим имот в [населено място], както и да извърши опис и публична продан на недвижим имот в същото населено място. Съдът е взел предвид и искането на взискателя от 19.01.2015 г. за налагане на запор върху трудовото възнаграждение на ищеца П. Д., което е осъществено със запорно съобщение от 28.01.2015 г. Като е съобразил гореизложеното и задължителните указания по Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2023 г. по тълк. д. № 2/2020 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е формирал извод, че по обсъжданото изпълнително дело не е настъпила перемпция и новата петгодишна давност за вземането е започнала да тече от 26.06.2015 г. /датата, от която ППВС № 3/1980 г. следва да се счете за загубило сила/. Съдът е намерил за неоснователни поддържаните от въззивника ищец доводи, че изпълнително действие, поискано или извършено в рамките на прекратено изпълнително производство, е негодно да породи правни последици, като се е позовал на т. 3 от Тълкувателно решение № 2 от 04.07.2024 г. по тълк. д. № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС, според която погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция. Решаващият състав на апелативния съд е изтъкнал, че след 26.06.2015 г., преди изтичане на петгодишния давностен срок, с молба от 11.07.2017 г. взискателят „Първа инвестиционна банка“ АД е поискал ЧСИ да насрочи опис, оценка и публична продан на всички възбранени по изпълнителното дело недвижими имоти, находящи се в съдебния район на СГС, а с последваща молба от 16.01.2018 г. – да се извърши опис, оценка и публична продан на притежаваните от ищеца П. Д. ид. ч. от апартамент в [населено място], като тези молби са прекъснали давността. Констатирал е, че с постановление от 21.03.2019 г. на основание чл. 433, ал. 1, т. 2 ГПК по молба на взискателя ЧСИ е прекратил изпълнителното производство и му е върнал изпълнителния лист. Съставът на въззивния съд е констатирал, че след последното прекъсване на давността с молбата от 16.01.2018 г. и преди изтичането на 5-годишната погасителна давност за вземането на 03.01.2023 г. ответникът „С. Г. Груп“ ЕАД е депозирал пред ЧСИ М. П. молба, с която е поискал да бъде образувано ново изпълнително дело срещу длъжниците по изпълнителния лист от 04.07.2007 г., в т.ч. и срещу ищеца П. Г. Д., като е посочил, че е придобил вземането на „Първа инвестиционна банка“ АД по силата на договор за цесия от 19.12.2019 г. Установил е, че по молбата ЧСИ е образувал и. д. № 202338510400001, по което са били извършвани изпълнителни действия, годни по естеството си да прекъснат давността, а именно: със запорни съобщения на ЧСИ от 05.01.2023 г. са наложени запори на вземания на ищеца П. Д. към трети лица; на 26.01.2023 г. е наложен запор на собствено на ищеца МПС; през март и април 2023 г. са възбранени негови недвижими имоти. Съдът е отбелязал, че в случая петгодишният период обхваща и периодът на обявено извънредно положение в РБ със Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, поради което давностният срок в периода от 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г. е спрял да тече. По всички изложени съображения въззивният съд е направил извод, че давността за спорното вземане не е изтекла нито към завеждането на исковата молба в съда на 15.02.2023 г., нито към момента на постановяване на въззивния акт, поради което е отхвърлил предявения иск. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изхода на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Въведените с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касатора въпроси не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като нямат обуславящ решаващите изводи на въззивния съд характер. Въпросите са поставени от касатора във връзка с доводите му, че подадената от „С. Г. Груп“ ЕАД в качеството му на цесионер по договор за прехвърляне на процесното вземане, сключен с „Първа инвестиционна банка“ АД, до ЧСИ М. П. на 03.01.2023 г. молба за образуване на изпълнително дело въз основа на изпълнителен лист, по който солидарно задължени са кредитополучателят „Спида“ АД и поръчителите И. М. А., Д. Боньова А., С. Й. Д. и ищецът П. Г. Д., е нередовна и не би могла да прекъсне давността. Нередовността на молбата и негодността й да прекъсне погасителната давност касаторът извежда от обстоятелството, че не е уведомен за цесията. Посочените доводи са въведени по делото за първи път с касационната жалба и не са били обсъждани от въззивния съд в обжалваното решение. В исковата молба, с която е предявен искът по чл. 439 ГПК, ищецът касатор твърди, че процесното вземане е погасено по давност, тъй като единственото изпълнително действие, което е извършено спрямо длъжника П. Д., е опис и оценка на недвижим имот от 11.02.2010 г., осъществено по изпълнително дело № 20098440401422 на ЧСИ С. Я., поради което на 11.02.2012 г. изпълнителното производство срещу него е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, както и че останалите изпълнителни действия по посоченото изпълнително дело са извършвани срещу другите солидарно задължени лица, поради което не могат да се противопоставят на Д.. В хода на производството пред първоинстанционния и въззивния съд ищецът не е въвеждал доводи, че не е уведомен за прехвърлянето на процесното вземане с договора за цесия от 19.12.2019 г., който е представен и приет като доказателство в настоящия исков процес като част от приложеното в цялост изп. д. № 20098440401422 на ЧСИ С. Я.. Формулировката на втория въпрос не отразява и особеностите на спора, тъй като в случая искът по чл. 439 ГПК е предявен от поръчител, който е длъжник по изпълнението заедно с кредитополучателя по договора за кредит „Спида“ АД и още три лица, отговарящи за задължения на дружеството по банковата сделка в качеството на поръчители. По горепосоченото изпълнително дело са приложени и писмени доказателства за уведомяване на длъжника кредитополучател „Спида“ АД за цесията на 30.03.2020 г. В случая не е обосновано и въведеното допълнително основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Решението, на което касаторът се позовава във връзка с твърдяното противоречие на въззивния акт с практиката на ВКС – решение № 50069 от 03.07.2024 г. по т. д. № 1470/2022 г. на ВКС, ІІ т. о., е постановено при различна фактическа обстановка от процесната. В него е дадено разрешение, че запор срещу длъжник в изпълнително дело, образувано от взискател – цесионер, ще бъде надлежно процесуално действие, само след съобщаване на цесията на длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Изяснено е, че за да има действие изпълнителният запор /да прекъсне давността/ следва да има длъжник, който да е обвързан от правоотношение с взискателя, като при цесия съдебният изпълнител следва да провери наличието на цесия и съобщаването й на длъжника. Произнасянето на ВКС не е извършено в хипотезата на множество солидарни длъжници в изпълнителното производство, както и в хипотезата на главен длъжник и поръчител, които са длъжници по изпълнението. Същевременно, по въпроса относно възможността в производството по иска по чл. 439 ГПК да се реализира защита на длъжника срещу законосъобразността на конституирането от съдебния изпълнител на нов взискател, който се явява частен правоприемник /по договор за цесия/ на първоначалния взискател, е налице практика на ВКС, формирана с решение № 50128 от 20.03.2024 г. по гр. д. № 1106/2021 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 209 от 28.11.2018 г. по т. д. № 2530/2017 г. на ВКС, I т. о. В тази практика е прието, че частните правоприемници на взискателя също могат да упражнят придобитото право, удостоверено като изпълняемо в изпълнителния лист. Валидността и основателността на искането за промяна на взискателя се преценява от съдебния изпълнител и съответно неговата преценка подлежи на контрол, в това число и чрез ангажиране на личната му отговорност за причинени вреди – арг. и от чл. 74 ЗЧСИ, ако органът е частен съдебен изпълнител. След като съдебният изпълнител като орган е натоварен с реализиране на признатото право и носи отговорност за неговото удовлетворяване, то длъжникът не може да реализира защита чрез оспорване на това право, с оглед предприети действия от съдебния изпълнител по изпълнението му. Ако длъжникът изпълни в изпълнителното производство, той се освобождава от дълга. Основателността на иска по чл. 439, ал. 1 ГПК не може да бъде свързана с действията на съдебния изпълнител по осъществяване на принудителното изпълнение, а само с конкретни новонастъпили факти, рефлектиращи пряко към наличието на самото изпълняемо право. По изложените съображения с решение № 209 от 28.11.2018 г. по т. д. № 2530/2017 г. на ВКС, I т. о. е дадено разрешението, че без значение за основателността на иска по чл. 439 ГПК срещу конституирания в изпълнителното производство нов кредитор/цесионер/ е установяване на надлежното уведомяване на длъжника по смисъла на чл. 99, ал. 4 ЗЗД за извършена цесия, тъй като този факт не рефлектира върху дължимостта на вземането - то съществува и следва да бъде удовлетворено принудително от съдебния изпълнител, като не освобождава длъжника от отговорност за погасяването му. Съдебният изпълнител е този, който провежда изпълнението и съответно носи отговорност за своите действия, които освен това подлежат и на съдебен контрол, така че ако изпълни, чрез него в изпълнителното производство, длъжникът се освобождава от дълга. По изложените съображения не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение