Определение № 2100 от 13.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 268/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Първа инвестиционна банка“ АД срещу определение № 2788 от 24.10.2025 г. по ч. гр. д. № 2371/2025 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 260850 от 20.05.2025 г. по т. д. № 191/2020 г. на Софийски градски съд, в частта му, с която е оставена без уважение молбата на банката за изменение и допълване в частта за разноските на протоколно определение от 25.03.2025 г. по т. д. № 191/2020 г. на Софийски градски съд за прекратяване на производството по делото, като на банката бъдат присъдени направените по делото разноски по списък и исканията на ответниците за присъждане на разноски бъдат отхвърлени или юрисконсултското възнаграждение по чл. 78, ал. 8 ГПК, присъдено на същите, бъде редуцирано до минималния размер, предвиден в чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ от 100 лв. Частният касационен жалбоподател поддържа, че въззивното определение е неправилно поради нарушения на закона и необоснованост. Излага доводи, че не трябва да бъдат присъждани разноски на ответниците, тъй като с поведението си са дали повод за завеждане на иска. Твърди, че въззивният съд не е определил правилно фактическата обстановка, като е пренебрегнал голяма част от обстоятелствата, които са от значение за разпределяне на отговорността за разноски. Навежда доводи, че решаващият съд не е определил правилно предпоставките за разпределяне на отговорността за разноските при отказ от иск. Счита за неправилно становището на съда, че новонастъпилите обстоятелства, обуславящи присъждането на разноски на ищеца в хипотезата на отказ от иск, трябва задължително да се дължат на поведението на ответника. Изтъква, че единственото изискване съобразно ГПК и съдебната практика е да се касае за обстоятелства, независещи от волята и поведението на ищеца. Оспорва извода на решаващия съд, че принципът за защита на оправданите правни очаквания е приложим при административни правоотношения, но не и при търговски спорове, какъвто е този по настоящото дело. Счита, че този принцип се прилага и в областта на обществените поръчки. Навежда доводи, че апелативният съд е следвало да съобрази поведението на ответника, свързано със завеждането на иска, както и че единственият начин за защита на кредитора е бил да депозира този иск. Оспорва извода на апелативния съд, че страната спечелила обуславящото дело няма как да отговаря за разноските по обусловеното дело, като счита, че съдът не е съобразил характера на обуславящото и обусловеното дело, както и незаконосъобразно е отказал да приложи принципа за защита на оправданите очаквания. Навежда доводи, че към датата на депозиране на исковата молба „Първа инвестиционна банка“ АД е имала всички основания да счита, че исковете на „Холдинг БДЖ“ ЕАД по предходното дело ще бъдат отхвърлени, както и че завеждането на този иск е било единствената възможност за защита на правата на банката преди да изтече петгодишната давност. Частният жалбоподател твърди, че Софийски апелативен съд не е съобразил продължителността на преюдициалното производство, която е извън рамките на разумния срок по чл. 13 ГПК - с продължителност от 8 години. В частната касационна жалба се сочи, че изводите на въззивния съд за дължимост на ответниците на юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 ГПК не са съобразени с обстоятелството, че ответниците не са били защитавани от юрисконсулт, тъй като отговорът на исковата молба е подаден от представляващите ги лица. Моли обжалваното определение да бъде отменено. Допускането на касационното обжалване обосновава с предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставя следните въпроси: „1. Длъжен ли е въззивният съд да разгледа и обсъди всички оплаквания и възражения за незаконосъобразността на първоинстанционното определение, посочени в частната жалба? Длъжен ли е въззивният съд да обсъди събраните по делото доказателства, които са от значение за установяване на правнорелевантните за спора факти и направените от страните доводи? 2. Длъжен ли е въззивният съд служебно да проверява всички правнорелевантни факти, да преценява сам всички събрани по делото доказателства и въз основа на тях да решава въпросите, включени в предмета на спора, осигурявайки правилното прилагане на процесуалния закон? При какви предпоставки следва да се присъдят разноски на ищеца при направен отказ от иск? 3. Длъжен ли е съдът да приложи принципа за защита на оправданите правни очаквания в правен спор, свързан с договор за обществена поръчка? Договорът за обществена поръчка единствено частноправен характер ли има или сключването му е резултат на смесен фактически състав с публичноправни и гражданскоправни елементи? Длъжен ли е съдът да приложи основни правни принципи на ЕС и следва ли да направи съответна проверка за тяхната приложимост при постановяване на актовете си? Длъжен ли е съдът да приложи императивна правна норма? 4. При направен отказ от иск поради приключило преюдициално дело налице ли са предпоставките за присъждане на разноски в полза на ищеца? 5. Присъжда ли се юрисконсултско възнаграждение съобразно чл. 78, ал. 8 ГПК, когато юридическо лице - страна в процеса, е представлявано по делото от своя законен представител по чл. 30, ал. 1 ГПК, а не от юрисконсулт съобразно чл. 32, т. 3 ГПК?“ Твърди, че въпросите по т. 1 от изложението са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 6 от 15.01.2019 г. по тълк. д. № 6/2017 г., ОСГТК на ВКС, определение № 959 от 03.11.2023 г. по ч. т. д. № 1638/2023 г. на ВКС, I т. о., определение № 308 от 28.02.2023 г. по ч. гр. д. № 4055/2022 г. на ВКС, IV г. о.; въпросите по т. 2 – в противоречие с Тълкувателно решение № 6 от 15.01.2019 г. по тълк. д. № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение № 7 от 31.07.2017 г. по тълк. д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС, определение № 383 от 13.10.2020 г. по ч. гр. д. № 2647/2020 г. на ВКС, IV г. о., определение № 60228 от 23.06.2021 г. по ч. гр. д. № 1336/2021 г. на ВКС, IV г. о., определение № 50245 от 09.12.2022 г. по ч. гр. д. № 2884/2022 г. на ВКС, II г. о., определение № 3115 от 19.10.2023 г. по ч. гр. д. № 4110/2023 г. на ВКС, IV г. о., определение № 1020 от 05.03.2025 г. по ч. гр. д. № 651/2025 г. на ВКС, IV г. о., определение № 111 от 10.03.2016 г. по ч. гр. д. № 953/2016 г. на ВКС, IV г. о., определение № 843 от 17.11.2014 г. по ч. гр. д. № 6176/2014 г. на ВКС, IV г.о, определение № 300 от 20.04.2012 г. по ч. гр. д. № 245/2012 г. на ВКС, IV г.о., определение № 2927 от 12.06. 2024 г. по ч. гр. д. № 1538/2024 г. на ВКС, III г. о., определение № 973 от 28.02.2025 г. по ч. гр. д. № 543/2025 г. на ВКС, IV г. о., определение № 843 от 17.11.2014 г. по ч. гр. д. № 6176/2014 г. на ВКС, IV г. о., определение № 388 от 11.07.2017 г. по ч. т. д. № 831/2017 г. на ВКС, II т. о., определение № 2843 от 10.06.2024 г. по ч. гр. д. № 1646/2024 г. на ВКС, III г. о., определение № 143 от 18.09.2020 г. по ч. гр. д. № 1975/2020 г. на ВКС, II г. о., определение № 454 от 03.02.2025 г. по ч. гр. д. № 4254/2024 г. на ВКС, III г. о., определение № 277 от 14. 05. 2014 г. по ч. гр. д. № 2432/2014 г. на ВКС, ГК, I г. о., определение № 111 от 10. 03. 2016 г. по ч. гр. д. № 953/2016 г. на ВКС, IV г. о., определение № 143 от 18. 09. 2020 г. по ч. гр. д. № 1975/2020 г. на ВКС, II г. о.; въпросите по т. 3 – в противоречие с решение № 44 от 28.04.2009 г. по т. д. № 509/2007 г. на ВКС, I т. о., решение № 92 от 22.08.2013 г. по т. д. № 1107/2011 г. на ВКС, II т. о., определение № 2015 от 30.06.2025 г. по т. д. № 1025/2025 г. на ВКС, II т. о., решение № 16 от 02.03.2021 г. по гр. д. № 1914/2020 г. на ВКС, IV г. о., Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; въпросът по т. 4 – в противоречие с определение № 277 от 14.05.2014 г. по ч. гр. д. № 2432/2014 г. на ВКС, I г. о.; въпросът по т. 5 – в противоречие с определение № 3352 от 25. 06. 2025 г. по гр. д. № 1043/2025 г. на ВКС, IV г.о. По въпросите по т. 3 се поддържа наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, като се твърди, че определението е постановено в противоречие с актове на Съда на Европейския съюз и на Конституционния съд на Република България – Решение от 03.07.2025 г. по съединени дела С-534/23 и С-539/23, Решение от 15.11.2018 г. по дело Т-207/10, решение № 5 от 06.04.1993 г. по конст. д. № 6/93 г. на КС на РБ, решение № 5 от 14.06.2022 г. по конст. д. № 13/2021 на КС на РБ и решение № 14 от 12. 10. 2021 г. по конст. д. № 14/2020 г. на КС на РБ. Ответниците „Холдинг БДЖ“ ЕАД, „БДЖ-Пътнически превози“ ЕООД и „БДЖ-Товарни Превози“ ЕООД поддържат, че не са налице посочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, респ. – че частната касационна жалба е неоснователна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл. 275, ал. 1 ГПК. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд e приел, че производството по т. д. № 191/2020 г. на Софийски градски съд е образувано по искова молба на „Първа инвестиционна банка“ АД срещу „Холдинг български държавни железници“ ЕАД, „БДЖ-Пътнически превози“ ЕООД и „БДЖ-Товарни превози“ ЕООД за солидарно осъждане на ответниците да заплатят на ищеца 6 вноски за периода от 30.01.2017 г. до 30.06.2017 г. по договор за доставка на второкласни пътнически вагони втора употреба на лизинг от 02.06.2007 г., вземанията по който са прехвърлени на „Първа инвестиционна банка“ АД с договор за цесия от 10.07.2007 г. Съдът е констатирал, че между страните е извършена двойна размяна на книжа, като от ответниците са представени съответно отговор на исковата молба и допълнителен отговор. Установил е, че производството е било спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК до приключване на т. д. № 817/2019 г. на СГС с влязло в сила решение. Посочил е, че след влизане в сила на решението по т. д. № 817/2019 г. на СГС, с което е отхвърлен искът на банката за заплащане на друга неплатена лизингова вноска с падеж 01.05.2014 г. по същия договор, производството по т. д. № 191/2020 г. е възобновено, като впоследствие с протоколно определение на първоинстанционния съд от 25.03.2025 г. е прекратено поради направен от ищеца отказ от исковете. Въззивният съд е изложил, че за да бъде лишен ответникът от правото му на разноски по чл. 78, ал. 4 ГПК, следва да са налице две предпоставки – ответникът да е дал повод за завеждане на иска и след завеждането му да са настъпили факти в резултат от поведението на ответника, представляващи елемент от основанието на иска и свързани с индивидуализацията на спорното право, които да са станали причина за отказа от иска. Посочил е, че влязлото в сила решение по т. д. № 817/2019 г. на СГС и задължението за зачитане на силата на пресъдено нещо по отношение на нищожността на договора за доставка от 02.06.2007 г. не могат да се свържат с действия на „Холдинг БДЖ“ ЕАД и не са обстоятелства, съставляващи елемент от основанието на иска или индивидуализиращи спорното материално право, поради което правото на ответниците да им бъдат присъдени направените разноски не следва да бъде отречено. Счел е, че субективната преценка на ищеца за валидността на договорите, на която основава исковите си претенции, не може да обоснове извод, че ответниците са станали повод за завеждане на делото. Аргументирал е, че нищожността е най-тежкия порок на договора, тя е абсолютна, изначална и не може да бъде санирана, поради което прогласяването й с влязло в сила решение не може да представлява новонастъпил факт. Въззивният съд е приел, че основавайки процесните искове за парични вземания на изначално нищожни договори поради противоречие със закона и липса на предмет, именно ищецът е станал повод за образуването на делото, а не ответниците. Отхвърлил е аргумента на ищеца, че при завеждане на иска е имал оправданото правно очакване, че ще получи положително решение, с което ответниците да бъдат осъдени да му заплатят претендираните вноски, и не е имало как да предполага, че претенцията му ще бъде отхвърлена. Изложил е съображения, че нищожността на процесния договор е била налице още към момента на сключването му, а на ищеца още преди предявяването на иска е било известно, че ответникът „Холдинг БДЖ“ ЕАД оспорва действителността на договора, тъй като на 30.04.2014 г. е бил предявен иск за връщане на платените по договора вноски за периода от 07.05.2009 г. до 06.03.2014 г. в общ размер на 5 523 403 евро, по който е било образувано т. д. № 2763/2014 г. на СГС. Счел е, че обективните и субективните предели на силата на пресъдено нещо на решението по т. д. № 817/2019 г. следва да бъдат зачетени, въпреки че „БДЖ-Пътни превози“ ЕООД е било трето лице помагач по това дело. Изтъкнал е, че принципът за оправданите правни очаквания е приложим към административни правоотношения, но не и към търговски спорове, какъвто е спорът по настоящото дело. По изложените мотиви въззивният съд е приел, че не са настъпили факти в резултат от поведението на ответника, представляващи елемент от основанието на иска или свързани с индивидуализацията на спорното право, които да са станали причина за отказа от иска, поради което разноски следва да се присъдят не на ищеца, а на ответниците. При определянето на дължимото на ответниците юрисконсултско възнаграждение е взел предвид, че отказът от иск е направен след като ответниците са упражнили правото си на защита в пълен обем – подали са отговор на исковата молба и допълнителен отговор, както и молби с доводи относно прекратяването на производството по делото. Наред с това въззивният съд е съобразил фактическата и правна сложност на делото, както и цената на исковете с оглед предписанието на чл. 25 от Наредбата за заплащане на правната помощ. Поради гореизложеното е приел, че определеният размер на юрисконсултските възнаграждения на ответниците, възлизащ на 300 лв. за всеки от тях, не е завишен, а занижен, но ответниците не са го оспорвали. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд. Процесуалните въпроси по т. 1 и първият въпрос по т. 2 от изложението на частния касатор покриват общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК да са обуславящи за изхода на спора, но по тези въпроси не е обоснована въведената допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По поставените въпроси в практиката на ВКС, израз на която са и цитираните от частния жалбоподател актове на ВКС, е прието, че съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и да обсъди събраните по делото доказателства. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. При постановяване на обжалваното определение въззивният съд се е придържал към практиката на ВКС по релевантните процесуални въпроси, тъй като при формиране на изводите си досежно разпределение на отговорността за разноски е извършил самостоятелна преценка на твърденията и доводите на страните и на доказателствата, събрани по делото. Неоснователни са оплакванията на частния касатор, в контекста на които са поставени въпросите, че мотивите на въззивния акт не обективират обсъждане на доводите му за нарушаване на принципа за защита на правните очаквания, както и на свързаните с тях доводи относно поведението на ответниците. В атакуваното определение действително не са обсъдени причините за нищожност на договора от 02.06.2007 г., но това не се дължи на допуснато от съда процесуално нарушение, а на изразеното от него становище, че невалидността на основанието, от което ищецът черпи спорното право, е от значение само доколкото следва да се съобрази силата на пресъдено нещо, формирана по отношение на този правопораждащ факт. Изложил е съображения, че невалидността на договора е самостоятелен факт, свързан с основателността на иска, а не съставлява нито поведение на ответника, последващо предявяването на иска, нито такова, с което той да е дал повод за завеждане на делото, каквото поведение на ответника би обусловило отговорността му за разноски. Поради това въпросът за задължението на съда да извърши преценка на фактите и доказателства по делото, както и да мотивира своя акт, не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Вторият въпрос по т. 2 от изложението относно предпоставките, при които следва да се присъдят разноски на ищеца при направен отказ от иск, е формулиран хипотетично и не се явява обуславящ за изхода на спора. Той не е съобразен с конкретните обстоятелства по спора и поведението на страните в производството, които подлежат на преценка във всеки отделен случай при определяне на отговорността за разноски при прекратяване на делото поради отказ от иска. Касационното обжалване не може да бъде допуснато и по поставените от касатора въпроси по т. 3 от изложението относно приложението на принципа за защита на оправданите правни очаквания в правни спорове, свързани с договори за обществена поръчка и в хипотезите, в които държавни дружества встъпват в търговски и граждански правоотношения. В практиката на СЕС, обективирана в Решение от 4 февруари 2009 г. по дело T-145/06, Omya срещу Комисията, ECLI:EU:T:2009:27, т. 117; Решение от 9 септември 2011 г. по дело Т-12/06, Deltafina срещу Комисията, EU:T:2011:441, т. 190; Решение от 15 юли 2015 г. по съединени дела Т-413/10 и Т-414/10, Socitrel и Companhia Previdente срещу Комисията, т. 174 са установени няколко критерия за проверка на спазването на принципа на защита на оправданите правни очаквания: публичният орган трябва да е предоставил на заинтересованото лице конкретни, безусловни и непротиворечиви уверения, произтичащи от оправомощени и достоверни източници; тези уверения трябва да са от естество да породят оправдано очакване в съзнанието на този, до когото са адресирани; дадените уверения трябва да бъдат съобразени с приложимите норми. Когато посочените условия не са налице, не съществуват и правни очаквания, на които да се предостави защита. В случая макар и да е приел, че принципът на оправданите правни очаквания е приложим само при административни правоотношения, въззивният съд е изложил и допълнителни аргументи за неоснователност на тезата на ищеца, че преди завеждането на иска той е имал оправданото правно очакване да получи положително решение за присъждане на претендираните по настоящото дело вноски и не е имало как да предполага, че претенцията му ще бъде отхвърлена. Както е изтъкнато в мотивите на атакуваното определение, преди завеждането на настоящото дело – още през 2014 г. банката е била известена за оспорването на действителността на договора, от който се извежда спорното материално право, с оглед предявения иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на платени въз основа на същия договор вноски поради нищожност на договора за лизинг от 02.06.2007 г. и договора за цесия от 10.07.2007 г., по който е образувано т. д. № 2763/2014 г. на СГС. Подчертано е, че оспорването на действителността на договора за лизинг е на същото основание, на което по т. д. № 817/2019 г. на СГС съдът е приел, че договорът е нищожен. Изтъкнато е, че въпреки знанието за оспорване валидността на договора, от който се извежда спорното материално право, „Първа инвестиционна банка“ АД е извършила преценка, че в неин интерес е да предяви искове за заплащане на вноски по силата на оспорен договор. Именно с оглед посоченото развитие на споровете относно действителността на договора и знанието на ищеца за тези спорове, съдът е счел за несъстоятелно разбирането на „Първа инвестиционна банка“ АД, че е имало оправдано правно очакване да получи претендираните плащания по договора. В този смисъл изводът на съда за осъществени обстоятелства, изключващи наличието на оправдани правни очаквания, не се явява в отклонение от цитираната практика на Съда на ЕС. По четвъртия поставен в изложението правен въпрос е формирана непротиворечива съдебна практика с опредение № 843 по ч. гр. д. № 6176/2014 г. на ВКС, IV г. о., определение № 300 по ч. гр. д. № 245/2012 г. на ВКС, IV г. о., определение № 626 по ч. гр. д. № 275/2010 г. на ВКС, IV г. о., определение № 277 по ч. гр. д. №2432/2014 г. на ВКС, I г. о., определение № 388 по ч. т. д. №831/2017 г. на ВКС, II т. о. и др., към която настоящият състав се присъединява. Според тази практика, когато ответникът е дал повод за завеждане на делото и този повод отпадне в хода на висящия процес, на ищеца се дължат разноски, дори когато той е направил отказ или е оттеглил предявения иск, т. е. релевантно за правото на ищеца на разноски при прекратяване на производството по делото е поведението на ответника и причината, поради която искът е бил предявен. Определение № 277 от 14.05.2014 г. по ч. гр. д. № 2432/2014г. на ВКС, I г. о., на което касаторът се позовава, е постановено по спор между страните по чл. 74 ЗС за присъждане на стойността на извършени подобрения в недвижим имот, който спор е предизвикан от предявен преди това от ответниците ревандикационен иск за същия имот. Съставът на ВКС е приел, че ответниците по иска с правно основание чл. 74 ЗС са дали повод за завеждане на делото, като поводът е отпаднал в хода на висящия процес, тъй като обуславящият иск по чл. 108 ЗС е бил отхвърлен с влязло в сила решение. Следователно в разгледания от ВКС случай претендираното от ответниците по иска право на собственост е било отречено с влязло в сила решение в друго съдебно производство. В настоящата хипотеза становището на ответните дружества, оспорващи съществуването на претендираното от ищеца „Първа инвестиционна банка“ АД вземане, не се опровергава, а се подкрепя от решението по т. д. № 817/2019 г. на СГС, по което е приет за нищожен договорът, от който ищецът извежда своите права. Макар и в двата случая да се касае за едно и също обстоятелство, настъпило след предявяването на иска - влязло в сила решение по друго производство, то не се отразява по идентичен начин на правното положение на страните по спора. Водещият принцип, установен в разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК, е че отговорността за заплащане на разноски се поражда от неоснователно предизвикан правен спор. В настоящата хипотеза изходът на производството по т. д. № 817/2019 г. на СГС - отхвърляне на иска за присъждане на лизингови вноски по същия договор, но за друг период, с оглед преценката за нищожност на договора, не позволява да се формира извод за неоснователно предизвикан правен спор от страна на ответниците по настоящото производство. По изложените съображения по поставения въпрос не е обоснована допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Касационното обжалване не може да бъде допуснато и по последния въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, тъй като той не отговаря на изискването по чл. 280, ал. 1 ГПК да е с обуславящ изводите на въззивния съд характер, доколкото не е обсъждан в атакуваното определение. По изложените съображения касационното обжалване на определение № 2788 от 24.10.2025 г. по ч. гр. д. № 2371/2025 г. на Софийски апелативен съд не се допуска. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение