Определение № 1637 от 29.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 631/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. В. П. против решение № 250/20.12.2024 г. по гр.д.№ 442/2024 г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено решение № 262/14.06.2024 г. по гр.д.№ 426/2023 г. на Окръжен съд – Плевен. С потвърденото решение е признато за установено, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК по отношение ответницата М. В. П., че същата дължи на „С.Г.Груп„ ЕАД, с предходно наименование „Финансова инвестиционна компания„ ЕАД, следните суми: 15 186,77 евро – главница, 2 2969,66 евро – договорна лихва за периода 17.08.2016 г. – 26.06.2019 г., 643,69 евро – наказателна лихва за периода 17.08.2016 г. 17.07.2019 г., 253,85 евро – такси за периода 17.01.2017 г. – 17.07.2019 г., 19,21 евро – платени в полза на ответницата застрахователни суми за периода 20.09.2017г.- 17.07.2019г., 78 лева – разноски от нотариални такси за периода 15.02.2019г. – 17.07.2019г., ведно със законната лихва върху главницата, на основание договор за кредит № 186-56/10.06.2008г., сключен с „ Алфа банк„ АД – клон България, за които вземания е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.417 ГПК, по ч. гр.д.№ 730/2019г. на Районен съд - Червен бряг. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие със задължителна практика на ВКС, както и с решения на СЕС, досежно извода на съда, че цесията на вземанията – от страна на банката в полза на цесионера – ищец по делото, е надлежно съобщена на длъжника с исковата молба, въпреки че в настоящото производство той не участва лично и не е известен за същото, а се представлява от особен представител адв. Т. В., депозирала касационната жалба. Особеният представител не е оправомощен от закона да получава материално-правните изявления на насрещната в правоотношението с представлявания страна. Връчването на уведомлението за цесията на особения представител не може да се приравни на връчване на адресата, поради обективно неустановима връзка между двамата, нито може да се приравни на уведомяване чрез упълномощен от страната адвокат, какъвто особеният представител не е. Неправилен особеният представител на ответника намира и извода на съда, че изявлението на банката, за обявяване предсрочна изискуемост на кредита, е достигнало до знанието на ответницата, предвид неположени максимално усилия и предприети добросъвестно от страна на кредитора опити за уведомяване на длъжника, макар неуспешни. Ответната страна - „С.Г.Груп“ЕАД, с предходно наименование „Финансова инвестиционна компания„ ЕАД – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, поради липса на самостоятелно изложение на касационни основания по смисъла на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, в обхвата на касационните доводи за неправилност, настоящият състав съобрази следното: Ищецът „С.Г.Груп“ЕАД, с предходно наименование „Финансова инвестиционна компания„ЕАД, е предявил срещу М. В. П. установителни искове, по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, за установяване вземания от ответницата, основани на договор за кредит № 186-56/2008 от 10.06.2008г., сключен между същата, в качеството на кредитополучател, чрез пълномощник А. Т. Ц. и „Алфа Банк“ АД – клон България, с правоприемник „Юробанк България„ АД, в качеството на кредитодател, както и на основание последващ анекс № 1/20.12.2010г...Твърди, че поради неизпълнение от страна на кредитополучателя, кредитът е обявен за предсрочно изискуем, на основание чл. 28.1 и чл. 29.2 от приложимите към договора Общи условия. Заявява, че предсрочната изискуемост е предявена на ответницата с нотариална покана, изпратена на посочен от същата адрес за кореспонденция по договора, известен на кредитодателя и като постоянен и настоящ адрес на лицето, като е връчена на член от домакинството / сестра /, поел задължение да й бъде предадена. За вземанията, основани на извлечение от счетоводните книги на банката, кредиторът се е снабдил със заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 417 ГПК / ч.гр.д.№ 730/2019 г. на РС – Червен бряг /. С договор за цесия от 30.06.2021 г. „Юробанк България„ АД е прехвърлило вземанията си към М. П. на ищеца „ С.Г.Груп“ ЕАД, при дължима към момента на цесията сума от 46 697,19 лева. Съгласно т.4 на договора за цесия цедентът е упълномощил цесионера, в съответствие с чл. 99, ал. 3 ЗЗД, да уведоми ответницата – длъжник за прехвърлянето на вземанията. Представено е и изрично пълномощно, издадено в съответствие с клаузата, в което поименно са посочени и подлежащите на уведомяване длъжници, вкл. ответницата, вземанията срещу които са предмет на цесията. Ответницата М. П., представлявана в процеса от особен представител адв. Т. В., оспорва исковата молба, като в относимост към касационните й доводи за неправилност на въззивното решение са възраженията й за непредявена на длъжника предсрочна изискуемост на кредита и неуведомяването му за цесията, легитимираща материалноправно ищеца. По тези възражения на ответника първоинстанционният съд е приел, че обстоятелството дали и кога длъжникът е уведомен за извършената цесия би имало значение само ако след прехвърляне на вземанията длъжникът бе платил на стария кредитор / цедента /. В този случай плащането му би било с погасителен ефект, ако предходно не е уведомен за новия кредитор. По отношение валидността на договора за цесия и материалноправната легитимация на цесионера да претендира цедираните вземания уведомлението е без каквото и да било значение. Приел е за редовно предявена на ответницата предсрочната изискуемост на кредита, по начина посочен в исковата молба – чрез нотариална покана / лист 28 от заповедното производство /, но адресирана до пълномощника на същата – А. Ц., сключила договора за кредит от името и за сметка на М. П., от постоянния и настоящ адрес на А. Ц., чрез нейна сестра Х. Ц., приподписала поето задължение да предаде уведомлението. Относно валидността на договора за кредит, предпоставките за обявяване предсрочната изискуемост на кредита и размера на задълженията на ответницата, приети за безспорно установени, спорът не е пренесен във въззивна и в настоящата инстанции. За да потвърди първоинстанционното решение, досежно възраженията на ответницата, поддържани в касационната жалба, въззивният съд е споделил решаващите изводи на въззивния съд, както и обосноваващите ги мотиви. Само в допълнение въззивният съд се е позовал, вкл. цитирал, практика на касационна инстанция, според която уведомяването за цесията може да се извърши и от цесионера, по упълномощаване от цедента, със самата искова молба, съобразимо като факт настъпил в хода на производството, на основание чл. 235, ал.3 ГПК. Цитирал е и съдебна практика, че уведомяването на особения представител на длъжника за предсрочната изискуемост е приравнимо на уведомяване на длъжника, защото, като материалноправно изявление по смисъла на чл. 99, ал. 3 ЗЗД, то не е с оглед личността на длъжника и не се свежда до негови лични субективни права. В изложението на касационни основания за допускане на касационното обжалване липсва формулиран конкретен правен въпрос. По същество то съдържа касационните доводи за неправилност на въззивния акт, на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК. Неформулирането на правен въпрос, кореспондиращ на решаващ мотив от въззивното решение, е достатъчно да не се допусне касационно обжалване. Независимо от това, дори да се приеме, че касаторът е формулирал въпроси относно значението на уведомяването на длъжника за извършена цесия и относно начина на предявяване предсрочната изискуемост на кредита на длъжника, то не би бил обоснован допълнителен селективен критерий за допускане на касационното обжалване, в никоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Цитираната казуална практика на инстанции, различни от касационната, не попада в обхвата на преценимата, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК съдебна практика. Относима такава е само посоченото ТР № 6/06.11.2013г. и тълк.дело № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, постановено по въпроси относно разноските в съдебното производство, като касаторът не се позовава на диспозитива на същото, а на изречение от мотивите, със следното съдържание: „Особеният представител …не упражнява свои процесуални права, а тези на страната, която представлява„. Видно е, че цитираното, независимо от несамостоятелния характер на мотивите, като източник на задължителни указания, няма каквото и да било отношение към начина на уведомяване на страната за извършената цесия, чрез особения й представител в процеса, без това да го превръща в упражняване на процесуално право. Преди всичко, обаче, този довод на въззивния съд не е решаващ, а изложен в евентуалност, при това подкрепен от съдебна практика на касационна инстанция, към която следва да се добавят и решения по т.д.№ 193/2018г. и т.д. № 718/2022г. на І т.о. на ВКС – доколкото не би бил подкрепен решаващия мотив за ирелевантност на уведомяването за цесия, ако длъжникът не противопоставя междувременно и преди известяването си за цесията, извършено плащане на стария кредитор. Този извод е в съответствие с формираната и цитирана от въззивния съд практика на касационна инстанция, споделяна от настоящия състав. Касаторът цитира и решение на СЕС по дело С-327/2010 г., което има за предмет преюдициално запитване относно тълкуването на разпоредби от Регламент № 44/2001 на Съвета от 22.12.2000 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела. Обект на тълкуване са неотносими към спора разпоредби, касаещи определянето на съдебната компетентност / компетентността на юрисдикциите на държава – членка /, с оглед местоживеенето на ответник - потребител, докато в случая се касае за известяването между страни по частно материално правоотношение - предявяване на предсрочната изискуемост,чрез връчване на нотариална покана и уведомяване за цесията, без последното да е от каквото и да било значение за правния резултат, с оглед преждеизложеното. Следователно, дори да би бил формулиран конкретен въпрос, относим към решаващ мотив на съда, обосновал извода му за надлежно предявена на ответника предсрочна изискуемост, то посоченото решение на СЕС не съдържа отговор на такъв въпрос и не би обосновало допълнителен селективен критерий в хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение