Определение № 3374 от 01.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 2011/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответницата Е. Г. Д. против решение № 267/18.06.2025 г. по в.гр.д. № 99/2025 г. по описа на Окръжен съд – Пазарджик, II граждански състав в частта, с която е потвърдено решение № 1295/30.10.2024 г. по гр.д. № 4427/2023 г. на Районен съд – Пазарджик за признаване за установено, че ответницата дължи на “АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, ЕИК[ЕИК], следните суми: 17 000 лева - главница, и 238,95 лева - обезщетение за забава за периода 16.10.2022 г. до 26.09.2023 г. (датата на подаване на заявлението в съда), ведно със законната лихва върху главницата, считано от 26.09.2023 г. до окончателното й изплащане - дължими на основание договор за потребителски кредит № PLUS-19505935/19.09.2022 г. г., сключен с “БНП Париба Пърсънъл Файненс” - клон България, които вземания са цедирани на ищцовото дружество с приложение № 1/10.02.2023 г. към рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 15.02.2022 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 1732/28.09.2023 г. по ч.гр.д. № 3465/2023 г. на Районен съд – Пазарджик. Въззивното решение в останалата част не е обжалвано и е влязло в сила. С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт поради нарушения на материалния закон и на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3, предл.1 и 2 ГПК. Касаторът оспорва извода на окръжния съд за дължимост на претендираната сума. Развива тезата, че не е получила нито лев от банката, тъй като е попаднала в схема за измама, извършена със съдействието на банкови посредници. Сочи, че във връзка с това е образувано ДП № 5070/2023 г. по описа на СДВР за престъпление по чл.209, ал. 1 НК, за което по делото е представила протокол и е направила искане за снабдяване с информация. Претендира да бъде отменено обжалваното въззивно решение и да бъдат отхвърлени предявените искове. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът иска допускане на касационна проверка на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следния въпрос: “Следва ли при наличие на твърдения и доказателства за извършено престъпно деяние във връзка със спора по делото, делото да бъде спряно до установяване на твърденията на страните?”. Ответникът по касация “АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД в подадения отговор изразява становище за неоснователност на искането за допускане на касационен контрол и на подадената жалба. Подчертава, че правилно е прието от съдилищата, че ответницата не е направила възражения по отношение на сключването на договора, а напротив – признава, че такъв е сключен, но твърди, че не е получила сумата по него. Счита, че за тези твърдения не е проведено пълно доказване, а и те са неотносими към предмета на спора. Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение. Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното: Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационна проверка съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. Въззивният съд, сезиран с жалба на ответницата, е приел за установено от доказателствата по делото, че Е. Г. Д. и третото за спора лице - “БНП Париба Пърсънъл Файненс” - клон България (праводател на ищеца), са били обвързани от валидно договорно правоотношение, възникнало по силата на договор за потребителски кредит № PLUS-19505935/19.09.2022 г., представляващ по същество договор за заем (чл. 240 ЗЗД), регламентиран от Закона за потребителския кредит (в сила от 12.05.2010 г.). Съгласно цитираното съглашение дружеството заемодател предоставило на ответницата заемател паричен заем в размер на 17 000 лева срещу задължение на последната да върне сумата, ведно с възнаградителна лихва, на 60 равни месечни вноски от по 435,75 лева всяка, с крайна падежна дата - 15.09.2027 г., договорен фиксиран годишен лихвен процент (ГЛП) от 11,09% и годишен процент на разходите (ГПР) в размер на 12,92%, като общият дълг, включващ възнаградителната лихва и “такса ангажимент” от 425 лева, е определен на 26 145 лева. Съставът на окръжния съд е акцентирал, че ответницата не е оспорила процесния кредитен договор, условията към него и погасителния план, а от заключението на допуснатата по делото съдебно-почеркова експертиза безспорно се установява, че подписите в графа “Подпис на клиента” на всяка от страниците на договора от 19.09.2022 г. са изпълнени от нея. Пред районния съд тя изрично е заявила, че не прави възражение за унищожаване на договора поради измама, а поддържа само, че такава измама е извършена не от страна на заемодателя, а от трети лица, които взели кредитната сума, без да й дадат нищо. Въззивният съд изцяло е споделил извода на първата инстанция, че тези възражения излизат извън предметния обхват на разглеждания правен спор и биха имали значение в друго гражданско или наказателно производство против евентуалните извършители на измамата, но не могат да изключат отговорността й по договора. Посочил е, че единственият аргумент във въззивната жалба е, че тя е била измамена. Като е съобразил, че Д. не е поискала от съда да установи факта на измамата в рамките на настоящото производство и не е поискала унищожаването на договора на това основание, е приел, че дори и да е налице твърдяната от нея измама, това не може да я освободи от договорната й отговорност. Вземайки предвид, че процесният договор е сключен в изискуемите от чл. 9, чл. 10 и чл. 11 ЗПК форма (писмена) и съдържание, и че е установено получаването на заемната сума по декларирана в договора за кредит банкова сметка на името на ответницата Д., окръжният съд е стигнал до извода, че съглашението е породило правни последици, в т.ч. задължение за жалбоподателката да върне заетата сума. Развил е съображения, че клаузите относно основното съдържание на договора съдържат ясна воля на страните и конкретен фиксиран размер на лихвата и ГПР, като потребителят се е съгласил с тях при подписването му. Спазено е изискването на чл. 10, ал. 1 ЗПК, според който договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12. Уговореният годишен процент на разходите (ГПР) не противоречи на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като не надвишава петкратния размер на законната лихва, поради което и в тази част не е налице недействителност на договора. Липсва основание за формиране на извод за нищожност на договорната клауза относно лихвената конвенция между страните, за която съдът следи служебно, доколкото договореният годишен лихвен процент (ГЛП) на възнаградителната лихва е в размер 11,09 % и не надвишава трикратния размер на законната лихва (към датата на сключване на процесния договор общо 30 %). Добавил е, че клаузата за възнаградителна лихва не противоречи и на добрите нрави и не е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Не се касае и за искане, основаващо се на неравноправна клауза, за наличието на каквато при договори за потребителски кредит, включени в обхвата на ЗПК, съдът е длъжен да следи служебно, съгласно изричната разпоредба на чл. 7, ал. 3 ГПК. При тези данни е приел, че за жалбоподателката е възникнало задължението да погасява месечните парични вноски по кредита. След анализ на събраните по делото доказателства окръжният съд е направил заключението, че ответницата Д. е неизправна страна по сключения с “БНП Париба Пърсънъл Файненс” - клон България договор, тъй като не е заплащала дължимите месечни вноски, поради което дължи плащане на неизплатената част от дълга, възлизаща на 17 000 лева падежирала главница, възнаградителна лихва от 1 610,79 лева за периода от 15.10.2022 г. до 12.09.2023 г. (датата на обявяване на договора за предсрочно изискуем) и сума от 238,95 лева - обезщетение за забава за периода от 16.10.2022 г. до 26.09.2023 г. (датата на подаване на заявлението в съда) съгласно чл. 5 от Условията към договора за кредит. Ответницата не е навела фактически твърдения, нито е установила в процеса погасяването на посочената част от претендирания по делото дълг, както преди подаване на заявлението по чл. 410 ГПК, така и в хода на процеса, вкл. пред въззивната инстанция, поради което въззивният съд е намерил за основателен искът за признаване за установено, че същата дължи на ищеца посочената сума на основание чл. 422 ГПК вр. с чл. 99 ЗЗД вр. с чл. 9 ЗПК вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД. Въззивният състав е отбелязал, че ищецът е претендирал главница в посочения размер, позовавайки се на предсрочна изискуемост на целия дълг по кредита, като е твърдял, че ответницата е била уведомена за обявяване на предсрочната изискуемост преди подаване на заявлението в съда (с писмо № УПЦ/УПИ-С/PLUS 19505935/13.09.2023 г.), а в случай, че не бъде установено това обстоятелство, е поддържал, че уведомяването за предсрочната изискуемост е осъществено чрез връчването й на препис от исковата молба, ведно с приложенията, вкл. цитираното писмо. Преценил е, че от писмените доказателства по делото е безспорно установено, че дружеството кредитор чрез надлежно упълномощения цесионер е изпратило нарочно уведомление до ответницата за обявяване на целия кредит за предсрочно изискуем поради неплащането на две последователни погасителни вноски. Писмото съдържа и съобщение до длъжника за промяната на неговия кредитор с оглед прехвърлянето на вземанията на основание чл. 99 ЗЗД. При тези данни окръжният съд е счел, че последиците от уведомлението до длъжника са настъпили преди образуване на заповедното производство. Ищецът цесионер се легитимира като надлежен носител на вземанията по кредита и поради това е активно легитимиран да ги претендира. Счел е за правилни и изводите на районния съд за неоснователност на установителните искови претенции над 17 000 лева до претендираните 17 063,16 лева - главница, над 1 610,79 лева до претендираните 5 097,60 лева - възнаградителна лихва и обезщетение за забава над размера 238,95 лева до търсените 2 112,44 лева, считано от 16.10.2022 г. до датата на подаване на исковата молба в съда, тъй като по делото е доказано настъпването на предсрочната изискуемост на целия дълг по кредита преди подаване на заявлението в съда. Настоящият състав намира, че не се обосновава достъп до касация. Допускането на факултативна касационна проверка по чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивната инстанция по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е значим за решаване на възникналия между страните спор и отговаря на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Поставеното от касатора питане не отговаря на посочените изисквания. Съдържанието му предпоставя да се приеме наличие на друго образувано дело за установяване на престъпно обстоятелство, а иск по чл.124, ал. 5 ГПК не се твърди и няма данни да е предявен от Д.. Ответницата в настоящото производство в молба от 12.02.2024 г., депозирана пред районния съд, е направила изрично изявление, че “банката няма вина за измамата, която претърпях. В този смисъл заявявам, че не правя възражение за унищожаване на договора за банков кредит поради измама”. При тези данни поставеното питане не е коректно зададено, поради което не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационен контрол. Дори хипотетично да се приеме наличие на общия критерий, то не се обосновава допълнителният такъв по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По въпроса за предпоставките за спиране на гражданско дело при наличие на данни за извършено престъпно деяние е формирана изобилна практика на касационната инстанция (решение № 116/15.05.2013 г. по гр.д. № 745/2012 г. на ВКС, IV г.о., решение № 38/03.09.2019 г. по гр.д. № 1438/2018 г. на ВКС, II г.о., определение № 634/17.11.2015 г. по ч.гр.д. № 5418/2015 г. на ВКС, III г.о., определение № 614/29.09.2015 г. по гр.д. № 4512/2015 г. на ВКС, IV г.о., определение № 2151/09.07.2025 г. по ч.т.д. № 813/2025 г. на ВКС, II т.о., др.). Приема се, че съдът спира производството в хипотезата на чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК, когато при разглеждане на едно гражданско дело се разкрият престъпни обстоятелства, от установяването на които зависи изходът на гражданския спор. Гражданското дело подлежи на спиране до приключване на наказателното производство, когато същото е в досъдебна фаза с привлечен към наказателната отговорност обвиняем (основание по чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК), или когато е в съдебна фаза (основание по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК). Осъществяването на проверка от прокуратурата или органите на МВР дали е извършено престъпление, дори при образувано досъдебно производство, сам по себе си не предопределя извод за наличие на процесуална пречка за развитие на исковото производство. Наличието на така формираната практика на ВКС и липсата на аргументиране от страната на необходимостта от нейното осъвременяване изключват приложението на релевираното от жалбоподателката допълнително селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В обжалваното решение окръжният съд е споделил мотивите на първата инстанция, че ответницата Д. не е поискала от съда да установи факта на измамата в рамките на настоящото производство, нито е претендирала унищожаването на договора на това основание, поради което тези й твърдения не могат да я освободят от договорната й отговорност по кредита. При това положение по формулираното от страната питане не се обосновава и хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за осъществяване на касационна проверка. По тези съображения следва да бъде отказано допускането на касационен контрол на въззивното решение на Окръжен съд – Пазарджик в обжалваната част. При това положение право на разноски има ответникът по касация, който претендира юрисконсултско възнаграждение. Предвид фактическата и правна сложност на делото и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. с чл. 25а, ал. 3 НЗПП, настоящият състав определя и присъжда същото в размер на 150 лева. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,