Определение № 299 от 23.04.2012 г. на ВКС по т. д. № 1186/2011 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗК [фирма] против постановеното на 1 юни 2011 год. решение на Софийски градски съд, Гражданско отделение – 7 състав, по гр.д.№ 677 / 2011 год., с което е потвърдено решение на Софийски градски съд, Гражданско отделение, І отд. – 12 състав, по гр.д.№ 10432 / 2009 год., уважаващо изцяло предявените срещу касатора активно субективно и обективно съединени искове, за изплащане на обезщетения за неимуществени вреди, в причинна връзка с пътно транспортно произшествие, възникнало по вина на застрахован по задължителна застраховка „ Гражданска отговорност „ при ЗК [фирма] водач на лек автомобил. Касаторът обжалва въззивното решение като неправилно, поради постановяването му в противоречие с материалния закон и необоснованост. Съображенията му се основават главно на сключени с ищците споразумения за изплащане на застрахователно обезщетение, в обезвреда на предявените с настоящите искове вреди, с твърдяна характеристика на спогодби по чл.365 от ЗЗД, поради което се твърди преклудирано претендирането на допълнителна обезвреда, освен в хипотеза на ексцес. В изложението на основанията за допустимост на касационното обжалване, касаторът сочи разрешаването от въззивния съд на материалноправен въпрос от значение за точното прилагане на закона / чл.280 ал.1 т.3 ГПК /, който с оглед правомощието си да конкретизира и уточни, съгласно задължителните указания на т.1 на ТР №1 / 2010 год. по тълк.дело № 1/ 2009 год. на ОСГТК на ВКС, настоящата инстанция възприема в следния смисъл: допустимо ли е разглеждане на искове за заплащане обезщетение за неимуществени вреди, в причинна връзка с непозволено увреждане / ПТП /, когато между пострадалия и застрахователя е сключена спогодба по смисъла на чл.365 от ЗЗД, уреждаща правото на обезщетение на пострадалия, както и допустимо ли е, без да е сезиран с иск за установяване унищожаемост или прогласяване нищожност на клауза на договор за спогодба, съдът да тълкува същата. От изложението по допустимост на касационното обжалване вцялост се установява, че така формулираните въпроси касаят представените по делото, сключени между ищците и ответника, споразумения за заплащане на застрахователно обезщетение, както и включената във всяко от тях изрична уговорка, че „ споразумението не е пречка за предявяване на съдебна претенция и подписването му не ограничава правата на пострадалия в тази насока, с цел претендиране на по-голям размер на обезщетение за претърпените неимуществени вреди „, която уговорка касаторът счита приложима в хипотеза на ексцес. Касаторът се позовава и на недопустимост на съдебното решение, предвид произнасяне по разрешен със спогодбите материално-правен спор, в която част е посочил, без да е необходимо, допълнителен селективен критерий за допустимост на касационното обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Ответните страни оспорват наличието на основание за допускане на касационното обжалване по чл.280 ал.1 от ГПК, като не намират, че е налице ясно формулиран правен въпрос, както и коментирайки, като неприложима, цитираната от касатора съдебна практика, в обосноваване недопустимост на въззивното решение. Върховен касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна, в срока по чл.283 ГПК и съответства на изискванията на чл.284 ГПК, както и че атакуваното решение подлежи на касационно обжалване, намира следното: За да потвърди първоинстанционното решение по предявените искове с правно основание чл.226 ал.1 от КЗ, въззивният съд е споделил извода, че сключените споразумения между ищците и застрахователя - ответник изрично не изключват,напротив – потвърждават правото на пострадалите да претендират обезщетение в по-голям размер, в който смисъл не е уважил и възражението за недопустимост на исковете, поради наличие на валиден материалноправен отказ от спорното право на обезщетение за ищците. Съобразявайки всички доказателства относно релевантните за определяне на дължимото обезщетение факти и обстоятелства, въззивният съд дори е приел, че част от предявените претенции са занижени спрямо действителния размер на обезщетението, позволяващ обезвреда на търпимите неимуществени вреди / за ищците М. С. и Л. И., както в частта по предявени от същите обезщетения за лично търпими неимуществени вреди от увреждания, в причинна връзка с ПТП, така и в частта по претендираното обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на тяхната майка Е. Н., а също и за ищците И. С. и И. С. - родители на починалата, претендиращи обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на детето си /. Въззивният съд не е приел за неясна или противоречива и като такава – за подлежаща на тълкуване клаузата на т.3 от представените споразумения със застрахователя, относно запазено право на съдебно предявяване претенции за обезщетяване в по-висок размер, респ. не е тълкувал същата, нито е излагал мотиви за нейната нищожност. Съгласно Тълкувателно решение № 1 / 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК, правен въпрос от значение за изхода на делото е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Необходимост от тълкуване, поради неясна клауза на договора или спор между страните по приложението на конкретна клауза, изобщо не е възникнала и коментирана от въззивния съд, поради което и така формулирания въпрос във втората му част е напълно неотносим към предмета на спора и решаващите изводи на въззивния съд. В първата си част, поставеният въпрос също се явява ирелевантен, тъй като съдът не е приел, че между страните са сключени спогодби, съдържащи отказ на ищците от материално право на обезщетяване в по-голям размер от доброволно приетия за изплащане от застрахователя. В този смисъл, споразуменията в тази им относима част, са напълно ясни, недвусмислени и като такива - неподлежащи на тълкуване, като липсва каквото и да било основание за възприемане на уговорката като уговорка при ексцес, а и този довод касаторът е заявил за пръв път в касационната си жалба. Следователно, изобщо липсва релевантен правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК, което прави невъзможно произнасянето по допълнителния селективен критерий на чл.280 ал.1 т.3 ГПК ,а и надлежен такъв не е посочен.Формалното позоваване на разрешаването на въпроса от значение за точното прилагане на закона е недостатъчно, като се съобрази и че точното прилагане на закона и развитието на правото формират общо основание за допустимост на касационното обжалване, винаги предпоставяйки наличие на непълна или неясна правна норма, подлежаща на тълкуване, във връзка с което е налице противоречива практика или непротиворечива, но погрешна такава, подлежащи на преодоляване или нуждаещи се от осъвременяване предвид промяна в законодателството или обществените условия. Такава непълна или неясна правна норма или празнота в закона ,както и предпоставки за нуждата от тълкуването им, касаторът не е посочил. Водим от горното, съдът