Определение № 132 от 04.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2344/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от С. Б. М., подадена чрез адв. Б. З., против въззивно решение № 260275/14.01.2021 г., постановено по в. гр. д. № 3155/2016 г. на Софийски градски съд, в частта му с която е потвърдено решение № III-88-71/05.11.2015 г., постановено по гр. д. № 18609/2014 г. на Софийски районен съд в частта, с която на основание чл. 61, ал. 1, във вр. ал. 2 ЗЗД С. Б. М. е осъден да заплати на Г. Б. Г. сумата 10 247,15 лева, представляваща обезщетение за водене на чужда работа без пълномощие за периода от м. 05.2011 г. до м. 04.2012 г., за извършване на ремонтни дейности и закупуване на материали за това, в апартамент № 3, находящ се в [населено място],[жк]1А, [жилищен адрес] ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 08.04.2014 г. до окончателното изплащане. В касационната жалба се релевират оплаквания за нищожност, недопустимост и неправилност на атакуваното решение, иска се отмяната му и отхвърляне на предявения иск. В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване жалбоподателят се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „Представени по делото частни свидетелстващи документи ползват ли се с обвързваща съда доказателствена сила, респективно ако не, допустимо ли е както заключението, така и съдебните инстанции да основават своите изводи и констатации на частни документи, които не се ползват с доказателствена обвързваща сила?”; 2. „Кои са правилата за оценка на свидетелските показания, които от съдилищата по същество на възникналия материално правен спор следва да се ръководят?”; 3. „Длъжен ли е ищецът по предявен иск да проведе пълно и главно доказване на фактите, от които черпи право да предяви иска си?”; 4. „Какви са правилата за преценка на заключението на вещото лице, които съдилищата са длъжни да съобразяват?”; 5. „Допустимо ли е вещото лице по предявен иск с правно основание чл. 61, ал. 1 от ЗЗД да основава своето заключение единствено и само на частни свидетелстващи документи, без да извърши оглед на имота?” и 6. „Длъжен ли е въззивният съд да допусне по реда на чл. 266, ал. 3 ГПК доказателства, които не са допуснати в първата инстанция, поради процесуални нарушения?“. Сочи, че първият въпрос е решен в противоречие с решение № 800/22.03.2011 г. по гр. д. № 776/2009 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 51/21.07.2010 г. по т. д № 528/2009 г. на ВКС, I т. о., вторият с решение № 800/22.03.2011 г. по гр. д. № 776/2009 г. на ВКС, IV г. о., третият с решение № 837/13.12.2010 г. по гр. д. № 1729/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 147/19.06.2012 г. по гр. д. № 582/2011 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 223/16.11.2016 г. по гр. д. № 1626/2016 г. на ВКС, I г. о., четвъртият решение № 241/23.10.2013 г. по гр. д. № 3194/2013 г. на ВКС, I г. о., решение № 108/16.05.2011 г. по гр. д. № 1814/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 762/20.07.2011 г. по гр. д. № 1371/2009 г. на ВКС, I г. о. и решение № 60/25.03.2013 г. по т. д. № 475/2012 г. на ВКС, II т. о., шестият с ТР № 1 от 19.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 306/09.10.2013 г. по гр. д. № 1851/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 147/08.05.2014 г. по гр. д. № 5659/2013 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 92/03.04.2013 г. по гр. д. № 1147/2012 г. на ВКС, IV г. о., а петият е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответната страна по касационната жалба Г. Б. Г., подаден чрез адв. Т. П., в който излага съображения, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване, а по същество жалбата е неоснователна. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е подаденa в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна с правен интерес да обжалва постановения съдебен акт, срещу въззивно решение, което съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК е с допустим предмет на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима. С обжалваното решение е отменено частично решение № III-88-71/05.11.2015 г., постановено по гр. д. № 18609/2014 г. на Софийски районен съд и е отхвърлен предявеният от Г. Б. Г. срещу С. Б. М. иск с правно основание чл. 61, ал. 1, във вр. ал. 2 ЗЗД за разликата над сумата от 10 247,15 лева до пълния присъден размер от 11 897,15 лева, представляваща обезщетение за водене на чужда работа без пълномощие, за периода от м. 05.2011 г. до м. 04.2012 г., за извършване на ремонтни дейности и закупуване на материали за това в апартамент № 3, находящ се в [населено място],[жк]1А, [жилищен адрес]; решението е потвърдено в останалата обжалвана част и са присъдени съдебни разноски. Въззивният съд е изложил, че с нотариален акт за продажба на недвижим имот от 28.03.2011 г., № 47, том 1, pег. № 1383, нот. д. № 40/2011 г. по описа на нотариус З. Т., peг. №***на НК С. Б. М. е закупил следния недвижим имот: апартамент № 3, находящ се в [населено място],[жк]1А, [жилищен адрес] състоящ се от две стаи, кухня и сервизни помещения, с площ от 65,20 кв. м. От свидетелските показания на разпитаните по делото свидетели е установено, че е извършен цялостен ремонт и преустройство на процесното жилище, който включва промяна в предназначението на стаите на апартамента, включително преместване на кухнята, както и основен ремонт на банята, съпроводени по необходимост с основно преизграждане на ВиК и Ел. системите, за който е заплатила ищцата. Между страните не се спори, че с нотариален акт за продажба на недвижим имот от 08.02.2013 г., № 56, том I, peг. № 02023, нот. д. № 53/2013 г. по описа на нотариус В. Б., peг. № *** на НК ответникът е продал апартамента на трето за спора лице, като и, че е върнал на ищцата сумата от 720 лева за извършения ремонт на жилището. Въззивният съд е приел, че независимо от прехвърлянето на имота искът е допустим, а от представените многобройни писмени доказателства и от приетата СТЕ по делото се установява, че ответникът дължи да заплати на ищцата още сумата от 10 247,15 лева за извършените подобрения на имота. Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК.Независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. /чл. 280, ал. 2 ГПК/ Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси. Поставените първи, четвърти и пети въпроси, касаят значението на частните свидетелстващи документи при преценката на съда относно приетата съдебно - техническа експертиза, относими са към решаващите изводи на съда за основателността на претенцията на ищцата, но са разрешени изцяло в съответствие с практиката на ВКС – решение № 50/21.07.2017 г. по гр. д. № 4880/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 315/09.11.2011 г. по гр. д. № 1216/2010 г. на ВКС, I г. о. и др. Въззивният съд е приел, че частните свидетелстващи документи не се ползват с формална доказателствена сила по отношение на установените в тях факти, но имат доказателствена стойност и се преценяват съвкупно с всички събрани по делото доказателства. Съдът е съобразил представените от ищцата касови бонове и фактури в съвкупност с останалите писмени доказателства, свидетелските показания на разпитаните по делото свидетели, заключението на вещото лице и предвид твърденията на страните за постигнатото помежду им извънсъдебно споразумение е достигнал до извод за частична основателност на иска. По втория въпрос следва да се посочи, че съгласно приетото в практиката на ВКС, включително посочената от жалбоподателя свидетелските показания се преценяват от съда при съобразяване на разпоредбата на чл. 172 ГПК, като съдът излага мотиви кои свидетелски показания приема за достоверни, в коя тяхна част и защо, защо не дава вяра на показанията на свидетел, защо приема, че свидетелят не е безпристрастен или по други причини не възпроизвежда вярно възприетите факти. Преценката за достоверност на свидетелските показания съдът извършва, съпоставяйки ги помежду им и с всички доказателства по делото и обосновавайки изводите си чрез логически издържани съждения. В случая въззивният съд е изложил мотивирани съобразения и е изложил, коя част от показанията на свидетелите приема за достоверна и в коя не, посочил е, че показанията на свидетелите Г. Б. М. /брат на ответника/ и М. Г. Б. не са в резултат на преки, непосредствени впечатления, тъй като не са присъствали по време на целия ремонт. Приел е, че показанията на свидетелките М. Г. Й. и Д. Д. Г. са достоверни. Показанията на М. Г. Й., преценени по правилата на чл. 172 ГПК, са последователни, житейски и правно логични, като въпреки, че е налице роднинска връзка по права линия /майка на ищцата/, не може изначално да изключи възможността този свидетел да дава достоверни показания. Казаното от свидетеля кореспондира с показанията на други разпитани по делото свидетели, които нямат дела и родство със страните, а отделно от това кореспондират със събраните по делото писмени доказателства. По отношение казаното от свидетелите Г. Б. М. и М. Г. Б., съдът е приел, че при преценка показанията им следва да се даде частично вяра – само по отношение на обстоятелствата, свързани с това какви ремонти са извършени в имота. В останалата си част показанията на свидетелите са схематични, непоследователни, включително се съобщават детайли за отношенията между страните, но други съществени детайли са избледнели от съзнанието на свидетелите по техни твърдения. Друга част от съобщеното от тях не кореспондира с останалите събрани по делото доказателства. Нещо повече самите свидетели признават, че не са присъствали на разговори между страните във връзка с уреждането на отношенията помежду им. Третият въпрос е неотносим, зададен е твърде общо и не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване. Жалбоподателят го навежда във връзка с оплаквания за неправилно разпределение на доказателствената тежест на страните в процеса и, че решението е мотивирано въз основа на частните свидетелстващи документи, за които твърди, че не са годни доказателства, което не кореспондира с данните по делото. Въззивният съд е коригирал претендираната непълнота в доклада и е дал възможност на ответника да ангажира съответните доказателства във връзка със своите твърдения. Поставеният шести въпрос за служебното задължение на въззивния съд да събира служебно доказателства, които поради процесуално нарушение не са били допуснати от първоинстанционния съд също не е разрешен в противоречие с посочената в изложението практика. Съгласно приетото в т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК това правомощие на въззивния съд се проявява при въведено с въззивната жалба оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако допълнителното изслушване на експерт е необходимо във връзка със служебно прилагане на императивна материалноправна норма. При наличието на някоя от тези предпоставки въззивният съд служебно /дори при отсъствие на изрично искане и формулирани задачи в тази насока/ назначава експертиза и определя задачата й на разноски на страната, която носи тежестта да докаже съответния факт. В случая въззивният съд не се е отклонил от това принципно разрешение. Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението. При този изход на спора в тежест на жалбоподателя следва да бъдат възложени сторените и доказани от ответната страна по касация разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1000 /хиляда/ лева. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.