Определение № 50951 от 15.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1095/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на З. Д. М., със съдебен адрес - [населено място], подадена чрез процесуалния и представител адвокат М. К., срещу въззивно решение №1325 от 10.12.2021 г. по в. гр. д. №2562/2021 г. на Софийския апелативен съд. С него е обезсилено решение № 262532 от 19.04.2021 г. по гр. дело № 14070/2018 г. на Софийския градски съд в частта, в която е прогласена /по иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД на Е. Т. Н. против З. Д. М./ недействителността /нищожността/ на споразумение /сключено при условията на чл. 51 СК между Т. Р. и З. М., одобрено със съдебно решение от 11.07.2016 г. на СРС, 92 състав, по гр. дело № 15127/2016 г./ относно ползването на апартамент № 7, находящ се в [населено място], [жк], [улица], ет., с площ от 95,94 кв. м, заедно с мазе № 7, с площ от 2,9 кв. м, заедно с 3,449 % ид. части от общите части на сградата и 3,159% ид. части от дворното място, предоставено на З. Д. М. за период над една година и производството в тази му част е прекратено; потвърдено е решението в частта, в която З. Д. М. е осъдена да предаде /да върне/ на Е. Т. Н. владението върху описания имот на основание чл. 233, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 56, ал. 3 и чл. 57, ал. 1 СК; потвърдено е решението в частта, в която З. Д. М. е осъдена на основание чл. 232, ал. 2 ЗЗД във връзка с чл. 57 СК/ да плати на Е. Т. Н. сума в размер на общо 3 000 лева /наемна цена за ползването на описания недвижим имот през периода 11.07.2016 г. - 27.02.2018 г./; законната лихва върху тази сума от 27.02.18 г. до цялостното й изплащане. Ответницата по касационната жалба Е. Т. Н., [населено място], чрез пълномощника си адвокат Б. К., оспорва касационната жалба. Претендира деловодни разноски. Въззивният съд е приел, че със съдебно решение от 11.07.2016 год. по гр. дело № 15127/2016 г., Софийският районен съд е одобрил споразумение между З. Д. М. и Т. Р. Р., по силата на което ползването на апартамент № 7, находящ се в [населено място], [жк], [улица], ет. 2, с площ от 95, 94 кв. м, заедно с мазе № 7, с площ от 2,9 кв. м, заедно с 3,449 % ид. части от общите части на сградата и 3,159% ид. части от дворното място е предоставено на З. Д. М. до навършване на пълнолетие на роденото от брака им дете Б. Р.. Не е спорно, че ищцата Е. Т. Н. е майка на Т. Р. Р. и е собственик на описания имот по силата на договор за продажба от 05.03.2008 г., обективиран в нотариален акт № 66, том I, рег. № 4399, дело № 66 от 2008 г. на нотариус рег. № на НК 033. Не е спорно, че този имот е бил семейното жилище на З. М. и Т. Р. преди развода. Спорно е има ли действие споразумението по отношение на ищцата за период над една година от сключването му (11.07.2016 г.) до навършване на пълнолетие на детето, ползва ли се имотът от ответницата и тя дължи ли наем или обезщетение за това ползване от 11.07.2016 г. до подаване на исковата молба, в условията на евентуалност до навършване на пълнолетие на Б.. По повод допустимостта на решението в частта, в която е предявен иск на Е. Т. Н. за нищожност на споразумението между бившата снаха и сина на ищцата, одобрено от брачния съд, предявен срещу З. Д. М., въззивният съд е приел, че искът е недопустим. Ищцата няма правен интерес да води такъв иск, тъй като не е страна по споразумението и не е обвързана от неговото действие. По силата на закона тя е длъжна да търпи имотът и да се ползва от бившата съпруга на сина и, както и ненавършилото пълнолетие дете, родено от брака им, но само в продължение на една година. За периода над една година законът не вменява такова задължение на собственика на имота, поради което последният няма правен интерес да води иск за обявяване на нищожност на споразумението. Ето защо първоинстанционното решение в тази част е недопустимо. По исковете за връщането на вещта и за заплащане на обезщетение за ползване, които са осъдителни по своя характер, въззивният съд е приел, че Т. Р. не е необходим другар, поради което решението е допустимо. Изложените от ищцата факти с оглед твърдяната нищожност следва да се квалифицират като довод за непротивопоставимост на сключеното споразумение по отношение на собственика за периода над една година и да се преценяват във връзка с другите два иска. Съгласно чл. 56, ал. 3 СК, когато от брака има ненавършили пълнолетие деца и семейното жилище е собственост на близки на единия съпруг, съдът може да предостави ползването му на другия, на когото е предоставено упражняването на родителските права, за срок до една година. Ето защо ищцата не е обвързана от споразумението за периода след изтичане на една година от одобряването му от съда. Искът за връщането на вещта е основателен. Приел е, че фактът на ползването за периода от споразумението до подаване на исковата молба е доказан с показанията на свидетеля Б.-С., разпитана в с.з. от 18.03.2021 год., както и от факта, че нотариалната покана от ищцата до ответницата от 14.12.2017 г., представена пред СГС, е получена на адреса на имота от майката на ответницата. За да достигне до този извод, съдът е кредитирал свидетелските показания като последователни и плод на лични възприятия. По повод правилността и обосноваността на решението в частта, в която З. Д. М. е осъдена /на основание чл. 34 от ЗЗД/ да предаде /да върне/ на Е. Т. Н. владението върху имота, въззивният съд е приел, че правната квалификация на предявения иска за предаване на владението е чл. 233, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 56, ал. 3 и чл. 57, ал. 1 СК. Квалификацията по чл. 34 ЗЗД е неправилна, тъй като страните по делото не са страни по споразумението, а СК изрично посочва, че отношенията между собственика и съпруга, на когото е предоставено жилището, е наемно. Погрешната квалификация не се отразява на допустимостта на решението в тази му част. Ответницата следва да върне имота на ищцата. Няма насрещно доказване на твърдението, че имотът не се ползва от ответницата, каквито са доводите във въззивната жалба. По повод иска за осъждане за наем/обезщетение, въззивният съд е приел, че според чл. 57, ал. 1 СК по силата на съдебното решение, с което се предоставя ползването на семейното жилище по чл. 56, ал. 1, 2, 3 и 5 СК, възниква наемно отношение, а съгласно, ал. 2 всяка от страните може да поиска съдът да определи размера на наема с решението за развод. Съгласно чл. 232, ал. 2 ЗЗД наемателят е длъжен да ползва наемната цена. Предявеният иск е за периода от датата на одобряване на споразумението 11.07.2016 г. до подаване на исковата молба на 27.02.2018 г. По делото е приета неоспорена от страните СТЕ за средния пазарен наем за този период. Според заключението за месеците от 11.07.2016 г. до 31.12.2016 г. общият наем е 2953, 81 лева. За периода 01.01.2017 - 30.06.2017 г. е 2945, 48 лева, за 01.01.2017-31.12.2017 г. е 3143, 68 лева. За периода 01.01.2018 г. - 30.06.2018 г. месечният наем е 290,92 евро, следователно за януари и февруари 2018 г. наемът е 581, 84 евро или 1137, 98 лева. От заключението се установява, че вещото лице е определило среднопазарната цена за цялата площ на жилището. Предвид нормата на чл. 57, ал. 2, изр. второ СК, според която не се дължи наем за ползваната от ненавършилите пълнолетие деца жилищна площ, посочените суми следва да се намалят с Ѕ или за исковия период дължимата наемна цена за площта, ползвана от ответницата, е 5090, 47 лева, поради което искът за 3000 лв. е основателен в пълен размер. Дължи се и законната лихва от деня на предявяване на иска до окончателното и плащане като последица от уважаване на иска. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба е поставен следният въпрос в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: Допустимо ли е произнасяне на съда извън определения от страните по спора предмет на делото и превишаване на обхвата на търсената от ищеца защита. Твърди се противоречие по въпроса със задължителната практика на Върховния касационен съд по тълкувателни решения и постановления, обективирана в: ТР № 2 от 29.02.2012 г. по тълк. дело № 2/2011 г. на ОСГТК. В изложението се поддържа и наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК – въззивното решение е вероятно недопустимо. Твърди се, че в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл по иск, с който не е бил сезиран; когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, то и решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на решение №1325 от 10.12.2021 г. по в. гр. д. № 2562/2021 г. на Софийския апелативен съд. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото. След измененията на ГПК с бр. 86 от 2017 г. на ДВ, касационно обжалване може да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради вероятната нищожност или недопустимост на решението или очевидната му неправилност. Не са налице основания, които да водят до извод за вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение. Постановеното съдебно решение е недопустимо, когато съдът е разгледал спор, който не е подведомствен на съдилищата - чл. 14 ГПК, или не е подсъден на съответния съд; когато е разгледал непредявен иск и не е разгледал предявения; или се е произнесъл при липса на право на иск или при ненадлежно упражнено право на иск - по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното му упражняване; при оттегляне или отказ от иска; когато не е направено искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие на страните, и др. /в този смисъл т. 9 от Постановление на Пленума на ВС № 1/10.11.1985 г. по гр. д. № 1/1985 г./. В този смисъл и повдигнатият в изложението въпрос е обусловил изхода на делото, но е разрешен в съответствие със задължителната практика на ВКС. Според нея предметът на спора се определя от посочените от ищеца като основание на иска обстоятелства и от търсената защита. В случаите, когато първоинстанционният съд е разгледал наведените от ищеца като основание на иска факти, но е определил погрешно правната квалификация на иска, той не е разгледал непредявен иск и не се е произнесъл недопустимо, а е допуснал нарушение на материалния закон, което обуславя неправилност на решението му. Въззивният съд в рамките на правомощията си ако установи, че първоинстанционният съд е приложил неправилно материалния закон като е квалифицирал погрешно иска, трябва да разреши материалноправния спор по същество, като определи правилната квалификация на предявения иск и се произнесе по основателността му. Съобразно изхода на спора на ответницата по касационната жалба не трябва да се присъждат деловодни разноски за адвокатско възнаграждение, защото такива не са направени. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІII г.о.