Определение № 3295 от 17.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2002/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. Й. С., чрез адв. Д. К., срещу въззивно решение № 18 от 28.01.2026 г., постановено по в. гр. д. № 924/2025 г. по описа на Окръжен съд – Русе, с което е потвърдено решение № 1551 от 31.10.2025 г., постановено по гр. д. № 837/2025 г. по описа на Районен съд – Русе, за отхвърляне на предявените от Р. Й. С. иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за отмяна на заповед № 157/25.07.2024 г., с която на ищцата е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ трудовото правоотношение между страните е прекратено, считано от датата на връчване на заповедта – 26.07.2024 г., поради погасяването му по давност, както и иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ за заплащане на обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ в размер на 6277 лева. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 1/ „Прекъсва ли давността по чл. 116 ЗЗД подаването на иск, когато съдът не е извършил разглеждане на иска по същество, а е прекратил производството поради нередовност на исковата молба?“; 2/ „Допустимо ли е съдът да приеме, че първоначално подадената в срока искова молба е без правно значение за спора по чл. 358 КТ и следва ли да се приеме, че е налице надлежно предявяване на иск и спазване на срока по чл. 358 КТ, когато в подадена в срок искова молба ответникът е неточно наименован, но е индивидуализиран чрез други достатъчни белези – ЕИК, седалище, адрес на управление и представител и длъжен ли е съдът в този случай да изследва дали е налице действително различен правен субект или неточно посочване на същия работодател, когато от съдържанието на исковата молба може да се установи кой е ответникът?“; 3/ „Следва ли при преценката за спазване на срока по чл. 358 КТ съдът да обсъди в съвкупност всички данни от първото дело – първоначалната искова молба, уточняващата молба, посочения БУЛСТАТ, адреса, представляващото лице, предмета на спора и естеството на търсената защита, или може да основе решението си единствено на формална разлика в наименованието на ответника?“. В касационната жалба касаторът поддържа и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на обжалваното решение. Ответната страна по жалбата Д. я. *** със седалище в [населено място], чрез адв. С. Р., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. В обжалваното решение въззивният състав е установил, че основният спорен въпрос е изтекла ли е давността за предявяването на исковете от Р. Й. С.. Посочил е от фактическа страна, че на 26.07.2024 г. на ищцата е била връчена Заповед № 157/25.07.2024 г. за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ и трудовото й правоотношение е било прекратено, считано от датата на връчване на заповедта; че с определение № 444/29.01.2025 г. е било прекратено производството по гр. д. № 5283/2024 г. по описа на Районен съд – Русе, образувано по предявена от Р. Й. С. искова молба с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 3 от КТ поради неотстраняване на нередовности – на ищцата са били дадени указания да посочи надлежен ответник и да представи нова искова молба, която да е насочена срещу надлежния ответник; че в прекратителното определение е отразено обстоятелството, че ищцата е посочила нов ответник, но не е представила нова искова молба, насочена срещу новия ответник, и за това първоинстанционният съд е счел, че указанията му не са изпълнени и е прекратил производството; че Р. Й. С. не е обжалвала прекратителното определение по гр. д. № 5283/2024 г. по описа на Районен съд – Русе, вместо което е депозирала нова искова молба на 12.02.2025 г. със сходно съдържание, в която е посочила като ответник: Д. я. ***, със седалище [населено място], [улица], по която искова молба е било образувано настоящото производство. От правна страна решаващият състав е съобразил разпоредбите на чл. 115 – чл. 117 ЗЗД, от които е установил, че давността може да бъде спирана и прекъсвана. Съобразил е още, че предявяването на иск е юридически факт, който на първо място прекъсва давността, а след това при образуването на съдебно дело по този иск, води и до спиране на давността, докато трае съдебния процес; че законът изрично разпорежда, че ако искът не бъде уважен, давността не се смята за прекъсната, а искът не е уважен когато е отхвърлен, но също така и когато производството по него е прекратено. При тези съображения е обобщил, че тълкуването на приложимите разпоредби от ищцата – че давността не се смята за прекъсната само в случаите, в които искът не е уважен с акт по същество, тоест само когато искът бъде отхвърлен, е неправилно. Второинстанционният съд е намерил, че в случая точният смисъл на чл. 116, б. „б“ ЗЗД е напълно ясен, не се налага нормата да бъде тълкувана и следва да се прилага в смисъл, че когато един иск не е уважен (независимо дали е отхвърлен с акт по същество или с определение делото е прекратено), то тогава давността не се счита за прекъсната. Именно като такава е посочил и процесната хипотеза – с предявяването на иска по гр. д. № 5283/2024 г. по описа на Районен съд – Русе, давността е прекъсната, като след това производството по делото е прекратено, поради което прекъсването е отпаднало с обратна сила, съответно давността не се счита за прекъсната съгласно формулировката на закона. По отношение на спирането на давността, въззивната инстанция е изложила съображения, че законът не го обвързва изрично с това дали искът е уважен или не; че предявяването на иска (което прекъсва давността) и съдебният процес относно вземането (по време на който давността се спира) са тясно свързани, тъй като предявяването на иска поставя началото на съдебния процес; че след като прекъсването на давността е отпаднало с обратна сила (тъй като искът не е уважен) то и спирането на давността е отпаднало с обратна сила по същата причина, тъй като спирането и прекъсването на давността във връзка с предявяване на иск и последващия съдебен процес са неразривно свързани; че ако давността не е била прекъсната с предявяване на иск, то тя не може и да е била спряна, тъй като в разглежданата хипотеза именно прекъсването поставя началото на периода на спирането. Съобразила е и практиката на ВКС, съгласно която когато предявеният иск не е уважен, то спирането се заличава с обратна сила – решение № 170 от 11.04.2012 г. по гр. д. № 961/2011 г., I г. о.; решение № 401 от 12.01.2012 г. по гр. д. № 895/2010 г., I г. о. и др. В обжалваното решение решаващият състав е обобщил, че в процесния случай е предявен иск, производството по който е прекратено, поради което както прекъсването, така и спирането на давността, са били заличени с обратна сила. По тези съображения е приел, че давността за предявяване на иска не се счита нито да е спирана, нито да е прекъсвана и същата е изтекла на 26.09.2024г., а исковата молба, е депозирана на 12.02.2025г., след изтичане на двумесечния давностен срок, поради което правилно искът е отхвърлен като погасен по давност. В допълнение второинстаннционният съд е посочил, че другите доводи на ищцата са неотносими към резултата от делото – дали искът по гр. д. № 5283/2024 г. по описа на Районен съд – Русе е бил надлежно предявен или не. Застъпил е становището, че дори и този иск да е бил надлежно предявен, дори и прекратяването на предходното дело да е било незаконосъобразно, то тези въпроси не могат да се изследват в настоящото производство. Констатирал е, че прекратяването на гр. д. № 5283/2024 г. по описа на Районен съд – Русе е факт, който не е оспорен от Р. Й. С., поради което този факт е стабилизиран и е довел до правни последици – отпадане с обратна сила на прекъсването и спирането на давността по време на предходното дело. Установил е още, че ако според ищцата, претенцията й по цитираното дело е била надлежно предявена или че нередовностите на исковата молба са били отстранени, то тогава е следвало в срок да оспори прекратителното определение, но в настоящото производство не може да бъде обсъждана законосъобразността на актове, постановени в друго производство. Съобразно изхода по иска по чл.344 ,л.1 т.1 КТ, е обосновал извод за неоснователност и на обусловения иск по чл.344 ал.1 т.3 КТ. При тези мотиви на въззивната инстанция се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Повдигнатият в изложението първи въпрос относно прекъсването на давността по смисъла на чл. 116 ЗЗД, в случаите когато съдът не е извършил разглеждане на иска по същество, а е прекратил производството поради нередовност на исковата молба, е обуславящ крайните решаващи изводи на въззивния съд. Не се установява обаче допълнителната предпоставка на поддържаното от жалбоподателя основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По поставения въпрос е налице трайна съдебната практика на ВКС, съгласно която на основание чл. 115, б. „ж“ ЗЗД, докато трае съдебния процес за спорното право, течението на давността е спряно. При отхвърляне на иска с обратна сила се заличава прекъсването на течението на давността - чл. 116, ал. 1, б. „б“ ЗЗД, а това означава и спирането на течението на давността. Приема се още, че същите последици настъпват и при прекратяване на производството, защото и в този случай искът не е уважен /пр. решение № 50082 от 02.08.2024 г. по гр. д. № 1664/2022 г. на I г.о., решение № 201 от 26.09.2013 г. по гр. д. № 2840/2013 г. на I г.о., решение № 170 от 11.04.2012 г. по гр. д. № 961/2011 г. на I г.о., решение № 705 от 29.10.2010 г. по гр. д. № 1744/2009 г. на І г.о. и решение № 401 от 12.01.2012 г. по гр. д. № 895/2010 г. на І г.о./. В настоящия случай в съответствие с тази практика, въззивният съд е направил извод за неоснователност на иска, приемайки, че с прекратяването на производството по гр. д. № 5283/2024 г. по описа на Районен съд – Русе, прекъсването на давността, което е настъпило с предявяването на иска, е отпаднало с обратна сила, съответно давността за исковите претенции на ищцата не се счита за прекъсната. В този смисъл съдът се е съобразил изцяло с цитираната практика на касационната инстанция, поради което решението не може да бъде допуснато до касационно обжалване по този въпрос. Наличието на съдебна практика, която е съобразена от въззивния състав, от друга страна изключва приложното поле на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване и по останалите два въпроса. Същите касаят произнасянето на съда по друго исково производство, а именно гр. д. № 5283/2024 г. по описа на Районен съд – Русе, което е било прекратено поради неотстраняване на нередовности на исковата молба. Въпросите са привързани към оплакванията на жалбоподателя, че това друго дело неправилно е било прекратено поради надлежното според страната предявяване на исковата молба, съответно същите не са релевантни към настоящото дело и неговия предмет и не следва да се обсъждат. При тези мотиви формулираните въпроси, касаещи твърдяното незаконосъобразно прекратяване на друго исково производство, са неотносими, не кореспондират с установеното по делото и изводите на въззивния съд в атакуваното решение относно погасяването по давност на исковите претенции, а представляват интерпретация на страната за осъществилите се и то по друго дело факти и обстоятелства. Предвид изложеното, поставените въпроси не могат да обосноват общо основание за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 1 ГПК, респ. съдът не дължи произнасяне по поддържаните допълнителни основания. Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното й съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в явно и грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая касаторът не сочи, а и обективно въззивното решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок. Към него са изложени подробни мотиви, като не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правната или формалната логика, за да се приеме очевидна неправилност на съдебния акт. В тази връзка следва да се отбележи, че несъгласието на касатора с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, респ. – общите касационни оплаквания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК, сами по себе си не съставляват основание за допускане на касационното обжалване. В обобщение не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна своевременно поисканите и надлежно удостоверени по делото такива за настоящото производство – заплатено адвокатско възнаграждение, в размер на 1000 евро. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,