Определение № 949 от 27.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3345/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Ред спрингс“ ЕООД против решение №983 от 11.7.2024 г., постановено по въззивно гражданско дело №1316 по описа за 2024 г. на Пловдивския окръжен съд, V състав, в частите, с които е потвърдено решение №657 от 13.02.2024 г. по гр.д. № 2828 по описа за 2022 г. на Пловдивския районен съд, I граждански състав. С тези части касаторът е осъден да заплати на С. Х. М. 150 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди и 8 592,55 лв. обезщетение за имуществени вреди от ексцес при настъпила на 16.09.2016 г. трудова злополука.

Касаторът твърди, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост-основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 от ГПК. Като основания за допускане на касационно обжалване сочи противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси:

1. За приложение на принципа за справедливост, въведен в чл.52 от ЗЗД, с оглед проверка доколко е налице съответствие с предвидените в ППВС № 4/1968 г. общи критерии при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди.

2. За съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл.52 от ЗЗД.

3. За значението, което има постигнато между увредения работник и работодателя споразумение за обезщетение за вреди и такова споразумение съставлява ли пречка за предявените по делото претенции.

4. По какъв начин следва да се преценява изходящо от страната по спора извънсъдебно признание за факт и следва ли то да бъде кредитирано от съда?

5. За правото на пострадалия работник да получи обезщетение и определяне на това обезщетение съгласно критериите на чл.52 от ЗЗД в хипотеза на спогодба между пострадалия работник и работодателя.

6. За съдържанието на понятието „груба небрежност“ по смисъла на чл.201, ал.2 от КТ и за съпричиняването.

7. За критериите за намаляване на обезщетението, ако пострадалият е допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал груба небрежност.

С. Х. М. застъпва становището, че няма основания за допускане на решението на Пловдивския окръжен съд до касационно обжалване, като оспорва касационната жалба и по същество.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

Ищцата С. М. е претърпяла на 16.09.2016 г. трудова злополука, в разултат на която е счупена лявата петна кост, размазани са били меките тъкани на лявата подбедрица, счупен е левият долен пищял, нарушена е била проводимостта на магистралните нерви на лявата подбедрица и са били увредени кръвоносните съдове. По силата на спогодба от 12.10.2018 г. работодателят и е заплатил 40 000 лв. обезщетение за претърпените вреди. След сключване на спогодбата заради влошаване на състоянието са извършени три операции и в крайна сметка на 2.6.2021 г. лявата подбедрица е била ампутирана. Ето защо ищцата е поискала от съда работодателят да бъде осъден да и заплати 150 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди и 20 969,27 лв. обезщетение за имуществени вреди за лечение, операции, прегледи, консултации, медицински изделия и лекарства, които са претърпени от влошаване на здравословното и състояние в резултат от трудовата злополука.

В отговора на исковата молба работодателят е оспорил исковете, позовавайки се на изтекла погасителна давност и на сключената спогодба, която според него е уредила изцяло дължимото обезщетение за трудовата злополука. Заявил е, че ампутацията не е резултат от злополуката, а от множеството лечебни процедури, на които ищцата безпричинно се е подложила, както и на получената от нея вътрешноболнична инфекция. Освен това е повдигнал възражение за съпричиняване на трудовата злополука, тъй като ищцата се е отклонила от непосредствените си задължения, нарушила е правилата за безопасност, понеже в противовес с длъжностната си характеристика не се е намирала на работното си място, а другаде, където е била ударена от мотокар.

Пловдивският районен съд е уважил изцяло предявените искове, а Пловдивският окръжен съд е потвърдил първоинстанционното решение в частите, с които е присъдено обезщетение в размер на 150 000 лв. за претърпените неимуществени вреди и обезщетение в размер на 8592,55 лв. за имуществените вреди. Въззивният съд е счел за неоснователно възражението на работодателя, че ищцата сама е причинила вредните последици за здравето, тъй като не се касае за последваща травма, предизвикана от лечението. Ищцата е търпяла непрекъснати болки и страдания от момента на първичната травма, имала е деформации и течащи рани на левия крак. Именно това я е принуждавало да търси медицинска помощ. Неоснователно според съда е и възражението, че със спогодбата са били уредени всички правоотношения, свързани с трудовата злополука. Ищцата претендира за обезщетения за вреди, които са настъпили и са се проявили след сключване на споразумението и не се били включени в неговия предмет. Кредитирайки показанията на свидетеля О., директор на производството в дружеството, въззивният съд е приел, че трудовата дейност на ищцата е включвала и пребиваването и на втория етаж, където е настъпила злополуката с мотокар, като не е имало никаква забрана тя да се качва на този етаж. Счел е, че давността за вземанията е започнала да тече от момента на установяването на ексцеса с експертното решение на ТЕЛК, поради което не е изтекла към момента на предявяване на исковата молба. За да определи справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е съобризил, че през целия период след настъпването на трудовата злополука до ампутацията на крака пострадалата е търпяла непрекъснати болки и страдания, налагало се е посещение на различни болнични заведения, претърпени са множество манипулации. За периода от 15.07.2020 г. болките са били с изключително завишен интензитет. В този период се е наложило постъпване на 15.09.2020 г. във ВМА поради наличието на гнойна секреция от раната. Установена е вътреболнична инфекция а на 29.09.2020 г. рентгеновото изследване описва остеопороза. Изписана е на 29.09.2020 г. и след консултация е предложена ампутация на ниво подбедрица поради изчерпан терапевтичен ресурс, но развилата се епидемиологична обстановка не е позволила осъществяването на интервенцията във ВМА. Приета е едва на 1.6.2021 г., а ампутацията е извършена на слеващия ден и в период от няколко месеца ищцата е живеела освен с непрекъснатите болки и страдания, с открита рана, за която непрекъснато са правени превръзки, и с мисълта, че е необходима и неизбежна ампутацията на крайник. Насложили са се и допълнителни усложнения, описани в допълнителната медицинска експертиза-нарушението на функцията на фибуларис и тибиалис води до увреждане на моторика и сетивност дистално от увредата на глезена и ходилото. Дори и след ампутацията болките са продължили, като освен чисто физическите от операцията е имало и фантомни болки. Налице са били и нови емоционални и психически терзания на пострадалата, която е трябвало да вземе изключително тежко решение за живота и здравето си, а и да живее с него в период от няколко месеца. Ищата е била лишена от възможността да върши обикновени домакински дейности, имала е нужда от помощ и подкрепа и е страдала най-вече от това, че не може да полага грижи за внучката си. Наличето на постоянна открита рана и невъзможността от социално придвижване на разстояние е препятствало социалните и контакти и тази невъзможност се е задълбочила след ампутацията. Тя се е притеснявала да отиде на почивка, което е свързано с обезобразяването и най-вече с необратимото осакатяване. Ето защо и с оглед стандарта на живот към момента на увреждането, въззивният съд е счел, че размерът от 150 000 лв. е справедлив и тази сума следва да се присъди като обезщетение за неимуществените вреди от ексцеса на трудовата злополука.

От така изложените мотиви е видно, че при определяне справедливия размер на неимуществените вреди въззивният съд е съобразил всички конкретно установени обстоятелства, подробно ги е анализирал и е обосновал този размер. Взел е предвид непрекъснатите болки на ищцата след злополуката в продължение на пет години, които са я мотивирали да търси медицинска помощ, множеството медицински процедури, по време на които тя също е изпитвала болки и психически страдания, станали изключително интензивни в периода около ампутацията. Обезщетението е обусловено също от причинените физически и психически страдания, причинени от окончателната и безвъзвратна загуба на крайник и е съобразено с жизнения стандарт в страната към момента на увреждането. Следователно по първите два въпроса въззивното решение съответства на указанията на т.II от ППВС № 4/1968 г. и на утвърдената практика на ВКС, поради което по тези въпроси не може да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.

Следващите три въпроса са относими към спора, тъй като са свързани с възражението на работодателя за наличието на извънсъдебна спогодба, уреждаща изцяло възникналите правоотношения, свързани с трудовата злополука, която спогодба работодателят счита за пречка за присъждане на допълнителни обезщетения и извънсъдебно признание на неизгоден факт. Въззивният съд е разрешил тези въпроси в смисъл, че обезщетенията за ексцес са извън предмета на спогодбата, поради което могат да бъдат претендирани от пострадалата. Разрешението е съобразено с приложимата практика на ВКС, включително и с решенията, цитирани от касатора. Така например в решение № 536 от 17.07.2021 г. по гр. д. № 215/2011 г. на IV ГО е посочено, че могат да се търсят обезщетения за вредите, които са извън обема на уговореното в спогодбата обезщетение, в това число и такива вследствие влошаване на здравословното състояние във връзка с трудовата злополука/ексцес/. Същият извод следва и от решение № 578 от 19.10.2010 г. по гр. д. № 603/2009 г. на III ГО, в което е прието, че в предмета на споразумението е недопустимо да се включва или да се извлича по тълкувателен път отказ от обезщетение от страна на правоимащия за онези вреди които ще настъпят и ще бъдат надлежно констатирани впоследствие. Затова по тези въпроси обжалваното решение също съответства на практиката на ВКС, поради което те не могат да обусловят допускане на касационно обжалване.

Останалите въпроси се отнасят до възражението за допусната от ищцата груба небрежност при настъпване на трудовата злополука, която според касатора се състои в присъствието на пострадалата по време на произшествието на втория етаж на предприятието, където тя нямала работа според трудовата характеристика. В посоченото от касатора решение № 291 от 11.07.2012 г. по гр. д. № 951/2011 г. на IV ГО на ВКС грубата небрежност е дефинирана като липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност, неполагане на грижа, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия. Твърдяното от касатора поведение на пострадалата е извън тази характеристика на грубата небрежност. Поначало пребиваването на работника или служителя на територията на предприятието на място, където няма изрична забрана, по никакъв начин не може да се окачестви като проява на груба небрежност.

По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд не следва да се допуска.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение