Определение № 329 от 26.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4791/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Д. И., подадена чрез адв. В. В., срещу въззивно решение № 34/15.07.2021 г., постановено по възз. гр. д. № 155/2021 г. по описа на Окръжен съд – Ямбол. С това решение е потвърдено решение № 260038/22.01.2021 г., постановено по гр. дело № 1252/2020 г. по описа на Районен съд – Ямбол в частта му, с която на основание чл. 216, ал. 1, т. 6 ДОПК съдът е обявил за недействителен по отношение на публичния взискател – държавата, сключения между К. Г. И. и И. Д. И. като продавачи, от една страна, и К. Ж. И. като купувач, от друга страна, договор за продажба на недвижим имот – апартамент, находящ се в [населено място], подробно индивидуализиран в решението, до размера на собствената на длъжника И. Д. И. Ѕ идеална част от правото на собственост върху недвижимия имот. Първоинстанционното решение в частта, в която предявеният по чл. 216, ал. 1, т. 6 ДОПК иск е отхвърлен за разликата над собствената на И. Д. И. Ѕ идеална част от правото на собственост върху недвижимия имот, а именно за другата Ѕ идеална част от правото на собственост, прехвърлено от съпругата-недлъжник К. Г. И., не е обжалвано и е влязло в сила. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на въззивното решение – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна и отхвърляне на предявения иск. В приложеното към жалбата изложение се посочват два правни въпроса, като се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Бланкетно и без обосновка се твърди наличие на основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК. Въпросите, поставени от касатора, са следните: 1/ „Налице ли е основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК относно приложението на чл. 216, ал. 1, т. 6 ДОПК във връзка с установяване намерението за увреждане на публичния взискател като елемент на фактическия състав на посочената норма?“; 2/ „Длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви по изложените във въззивната жалба доводи, като обсъди направените в нея оплаквания за недопустимост и неправилност на първоинстанционното решение?“ Касаторът твърди също, че във връзка с втория въпрос е налице противоречие на въззивното решение с решение № 99/2015 г. по гр.д. № 6817/2014 г. на ВКС, І г.о.; решение № 324/2010 г. по гр.д. № 1413/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение № 335/2015 г. по гр.д. № 3322/2015 г. на ВКС, ІІ г.о. Ответникът по касация – главен публичен изпълнител при ТД на НАП-В., В. Б., в писмен отговор на касационната жалба взема становище за нейната неоснователност. Ответникът по касация – К. Ж. И., не взема становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Според въззивния съд е установено в процеса, че със Заповед от 09.02.2015 г. на началник сектор при ТД на НАП-Б. е била възложена ревизия на И. Д. И., с регистрация като ЕТ „И.-Сервиз-И. И.“, за определяне на задължения – данък върху добавената стойност за периода от 01.07.2014 г. до 31.12.2014 г. Издаден е бил Ревизионен акт от 31.07.2015 г., от ТД на НАП-Б., с който е установен размерът на изискуемите публични задължения на ЕТ. Актът е бил връчен на И. И. на 03.08.2015 г., като след обжалването му е бил потвърден. Установено е още, че с нотариален акт № 134 от 04.11.2016 г., том VI, рег. № 8460, н. д. № 792/2016 г. на нотариус с рег. № 453 на НК, И. Д. и съпругата му К. И. са продали на ответника К. Ж. И. недвижим имот – апартамент, находящ се в [населено място], [улица], с площ 71. 20 кв. м., състоящ се от две стаи, дневна с кухненска ниша и сервизни помещения, заедно с прилежащите му избено помещение, таванско помещение, 7.18% идеални части от общите части на сградата и съответните идеални части от правото на строеж върху поземления имот, със запазено право на продавачите да ползват имота безвъзмездно, докато е жив всеки от тях, за сумата от 9500 лв., при данъчна оценка на имота при сключване на сделката – 34962, 34 лв. От представените пред съда удостоверения и справки за родствени връзки се изяснява, че К. Ж. И. е син на Ж. Д. И., а последният е брат на И. Д. И.. Въззивният състав е приел, че за да бъде уважен предявеният иск с правно основание чл. 216, ал. 2 вр. ал. 1, т. 6 ДОПК и да бъде обявена за недействителна по отношение на държавата сделка с имуществено право на длъжника, следва да бъде установено, че сделката е сключена, след като на длъжника му е връчена заповедта за възлагане на ревизията; в резултат на ревизията е установено публично задължение и сделката е извършена във вреда на публичния взискател, като страна по нея е свързано с длъжника лице. Съдът е посочил, че процесната сделка е извършена на 04.11.2016 г., т. е. след връчване на заповедта за възлагане на данъчна ревизия и след датата на връчване на ревизионния акт. Изложено е, че към момента на постановяване на въззивното решение публичното задължение на И. И., в качеството му на ЕТ, е установено по безспорен начин, като НАП е имал изпълнителен титул, материализиращ годно изпълнително основание, тъй като ревизионният акт е влязъл в сила. Освен това прехвърлителните сделки са осъществени между свързани лица по смисъла на пар. 1, т. 3 б. „а“ от ДР на ДОПК – продавачът И. И. и купувачът К. И. са свързани лица, тъй като са чичо и племенник, т. е роднини по съребрена от трета степен. Според втората инстанция сделката е сключена във вреда на публичния взискател, тъй като намалява възможността за погасяване на потенциално публичното задължение на длъжника, чрез разпореждане с актив от имуществото му и то на цена, значително под данъчната, респ. пазарната стойност на имота. Съдът се е позовал и на разпоредбата на чл. 216, ал. 1, т. 6 ДОПК, в която е установена презумпция, че след като страните по една сделка са свързани по смисъла на закона лица, то те знаят за увреждащото й действие по отношение на кредитора. Цитирал е практика на ВКС, в която е прието, че увреждащото действие при иска по чл. 135 ЗЗД, сходно на това по чл. 216, ал. 1, т. 6 ДОПК, е всеки правен и фактически акт, с който се засягат права, които биха осуетили или затруднили осъществяването на правата на кредитора спрямо длъжника. С тези съображения въззивният съд е приел, че предявеният иск е основателен за собствената на длъжника-продавач Ѕ ид.ч. от имота. При тези мотиви на въззивния съд, настоящият състав счита, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. Първият поставен въпрос не съставлява общо основание по смисъла на чл. 280 ГПК. Така формулиран, той е поставен общотеоретично, а не в контекста на решаващите изводи на съда. Въпросът освен това не е достатъчно прецизен, тъй като от съдържанието му не става ясно дали съдът следва само да тълкува посочената норма на чл. 216, ал. 1, т. 6 ДОПК, да я съпостави с нормата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и изобщо в какво се изразява връзката между двете норми и кое е обусловило според касатора решаващите изводи на съда. Въпреки това следва да се посочи, че за да уважи предявения по делото иск на заявеното с исковата молба основание ( чл. 216, ал. 1, т. 6 ДОПК), въззивният съд е приел, че оспорваната с иска разпоредителна сделка е сключена между свързани лица по смисъла на § 1, т. 3, б. "а" от ДР на ДОПК, след връчване на заповед за извършване на ревизия, приключила с установяване на публични задължения на касатора към държавата, и сделката уврежда публичния взискател, тъй като в резултат на нея се е стигнало до намаляване имуществения патримониум на длъжника, от който публичният взискател следва да удовлетвори установените при ревизията публични вземания. Това правно разрешение не противоречи на създадената трайна и непротиворечива практика на ВКС по приложението на чл. 216, ал. 1, т. 6 ДОПК, което при липса на формулиран правен въпрос и аргументация в изложението, изключва наличието на соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Няма спор в практиката на ВКС досежно това, че с разпоредбата на чл. 216, ал. 1, т.6 ДОПК е уредена правната възможност на държавата да поиска да бъдат обявени за недействителни спрямо нея сделки, сключени от длъжника след връчването на заповедта за възлагане на ревизия, ако в резултат на ревизията са установени публични задължения, с които се уврежда нейния интерес за удовлетворяване при принудително изпълнение спрямо този длъжник, а именно: сделки, извършени във вреда на публичните взискатели, по които страна е свързано с длъжника лице. Според формираната по приложението на чл. 216, ал. 1, т. 6 ДОПК трайна и непротиворечива практика на ВКС, увреждането на публичния взискател е обективен елемент от фактическия състав на уреденото в чл. 216, ал. 1, т. 6 ДОПК основание за относителна недействителност и е налице във всички случаи, при които, в резултат на извършената разпоредителна сделка между свързани лица, се препятства или затруднява възможността на публичния взискател да се удовлетвори от имуществото на длъжника, а намерението за увреждане не е елемент от основанието на предявената искова претенция. Безпротиворечиво ВКС приема и това, че аналогично на иска по чл. 135 ЗЗД в хипотезата на чл. 216, ал. 1, т. 6 ДОПК наличието на друго имущество не променя увреждащия характер на сделката, както и, че увреждащо действие е всеки правен и фактически акт, с който се засягат права, които биха осуетили или затруднили осъществяването на правата на кредитора спрямо длъжника. Обжалваното решение не влиза в противоречие с тези правни разрешения. Самостоятелен аргумент за неоснователност на искането за допускане на обжалването по този въпрос е отсъствието на наведената допълнителна предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, тъй като не е налице неяснота на закона, която да налага отстраняването й по тълкувателен път, нито е налице липса на трайна и последователна практика на ВКС по въпроса. Несъществуването на задължителна съдебна практика на ВКС по поставения от касатора материалноправен въпрос само по себе си не доказва, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. В обстоятелствената част към втория въпрос се посочва, че по него въззивният съд се е произнесъл в противоречие с изброени решения на ВКС. При това уточнение, настоящият състав приема, че касаторът всъщност релевира основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а не по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Този въпрос не притежава правна характеристика, а е твърдение за допуснати процесуални нарушения, чието наличие е извън дължимата преценка, осъществявана на настоящия етап от производството. Паралелно с това, не съответстват на възпроизведените по-горе мотиви на обжалвания акт твърденията на касатора за необсъждане на наведените във въззивната жалба доводи, оплаквания и възражения. Несъгласието на касатора с дадения от въззивния съд отговор не може да послужи като обща предпоставка за допускане на обжалването, след като не е обвързано и подведено под въпрос, отговарящ на критериите, очертани в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК. Въззивното решение е валидно и допустимо. Поставено е от надлежен съдебен състав в кръга на правораздавателната му власт и в предвидената от закона форма; при наличието на всички процесуални предпоставки и липса на процесуални пречки за разрешаването на правния спор по съществото му. Решението не е и очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Предвид изложеното не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Предвид изхода разноски на касатора не се следват, а ответникът по жалбата не е претендирал такива. С оглед гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,