Определение № 5455 от 26.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. М. Н., със съдебен адрес – [населено място], чрез адвокат В. М., против въззивно решение № 789 от 12.06.2023 г. по в.гр.д. № 2932/2022 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 275 от 22.07.2022 г. на Окръжен съд - София по гр.д. № 67/2022 г. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният по реда на чл. 422 ГПК установителен иск от А. М. Н. срещу П. С. С., че последната му дължи 85 000 лв. – главница по договор за паричен заем от 20.02.2007 г., ведно със законната лихва от 23.07.2021 г. до окончателното изплащане на вземането, както и 11 900 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода от 20.02.2007 г. до 15.06.2021 г. С обжалваното решение е обезсилено първоинстанционното в частта му за разликата над 11 900 лв. до 75 044,43 лв., допуснато от първоинстанционния съд увеличение на иска за обезщетение. В касационната жалба се поддържа, че решението на въззивния съд е неправилно – постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и в противоречие с материалния закон. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от П. С. С., със съдебен адрес [населено място], чрез процесуалния ѝ представител адвокат П. П., с който оспорва касационната жалба като неоснователна. Претендира се присъждане на направените разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта ѝ, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е приел за установено, че на 20.02.2007 г. между Д. Ц. Ц. и ответницата е сключен процесният договор за паричен заем за сумата от 85 000 лв. По делото липсва разписка за получаването на сумата, като съдът не е установил и налична в договора клауза, която да служи като такава. Уговорено е, че заемателката се задължава да върне заема, като встъпи в дълга на заемодателя към „ОББ“ АД, произтичащ от договор за ипотечен заем, и погаси задължението към банката. Установено е, че с договор за цесия от 31.05.2021 г. заемодателят е прехвърлил на ищеца в настоящото производство вземанията си към ответницата, като няма доказателства тя да е била уведомена за това обстоятелство по надлежния ред. Съдът е направил извод, че не се установява реалното предаване на заемната сума като основен елемент от фактическия състав, пораждащ заемното правоотношение по чл. 240 ЗЗД. В допълнение, от приетата счетоводна експертиза е установено, че задължението по ипотечния кредит, отпуснат на заемодателя, по който заемателката е следвало да встъпи и погаси, е изцяло погасен на 25.02.2019 год. с направени от осем различни лица вноски – включително ищецът и ответницата. По отношение на иска за обезщетение за забава, съдът е посочил, че заявлението до заповедния съд и издадената Заповед за незабавно изпълнение са за сумата от 11 900 лв. за периода от 20.02.2007 год. до 15.06.2021 г. Приел е, че направеното в съдебно заседание на 10.06.2022 г. пред първоинстанционния съд увеличение на иска до 75044,43 лв. е недопустимо, поради което решението е обезсилено в тази част. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по въпроса във връзка с допустимостта на свидетелски показания с оглед ограничението на чл. 164 ГПК, ако се касае до установяване на обстоятелства, относими към погасяване на задължението, и доказване на факти, извън удостоверените в договора, както и по въпроса дали се дължи лихва за обезщетение по договор за встъпване в дълг между физически лица, при условие, че встъпването в дълг е по договор с кредитна институция. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, поради следните съображения: Първият въпрос, свързан с възможността за допускане на свидетелски показания с оглед ограничението на чл. 164, ал. 1 ГПК, не е обусловил решаващите изводи на съда, поради което не покрива общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК. Аргументите на касатора за наличието на изключение от ограничение са относими към хипотезата на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, докато в конкретния случай доказателственото му искане е оставено без уважение с оглед нормите на чл. 164, ал. 1, т. 5 и т. 6 ГПК. Вторият въпрос също не може да обоснове допускането на касационното обжалване, тъй като противоречи на правните изводи на съда по съществото на спора и в частност характера на сключения между страните договор. В обжалваното решение е прието, че страните са сключили договор за паричен заем по смисъла на чл. 240 ЗЗД, а не договор за встъпване в дълг. Въпросът е относим към правилността на решението по същество, поради което по-нататъшното му разглеждане не е допустимо на предварителния „селективен“ етап от производството пред ВКС. Доколкото и двата въпроса не покриват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК не следва да се преценява и наличието на някоя от специалните по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В допълнение следва да се посочи, че в изложението не се съдържа надлежна аргументация за наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК - в изложението не е посочена неяснота, непълнота или вътрешно противоречие на сочените в него норми, нито пък остаряла, противоречива или погрешна съдебна практика по приложението им. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, касаещи неправилността на обжалвания акт по същество, предмет на проверка в производството по чл. 290 ГПК, следващо евентуалното допускане на обжалването по чл. 288 ГПК. Съобразно изхода на спора на ответника по касационната жалба би следвало да бъдат присъдени направените разноски, съобразно изричното искане, съдържащо се в подадения отговор. Съгласно Тълкувателно решение № 6/2012 г. по тълк.д. № 6/2012 г. на ОСГТК, ВКС, съдебни разноски се присъждат, когато бъде доказано действителното им заплащане в претендирания размер. В настоящия случай, доколкото не са представени доказателства за реално извършени разноски, то такива не следва да се присъждат. Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд