Определение № 100 от 11.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2936/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 265088/21.05.2021 г. на „А.“ ООД, чрез адв. Ц. М., срещу въззивно решение № 260150/19.04.2021 г., постановено по възз. гр. д. № 132/2021 г. на Окръжен съд – Пазарджик, с което е потвърдено решение № 1280/08.11.2018 г. по гр. д. № 3230/2014 г. на Районен съд – Пазарджик в частта, с която касаторът е осъден, на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, да заплати на Е. А. П. сумата 8 666 лв., представляваща обезщетение за периода от 01.11.2009 г. до 01.11.2014 г. за неоснователно ползвания недвижим имот на ищеца – 432 кв. м., съставляващи 1/4 ид. част от недвижим имот с пл. № 54 по плана на [населено място]. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си касаторът сочи, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол по следните въпроси: 1) приложим ли е в настоящия случай субсидиарният състав на чл.59 ЗЗД в хипотезата, в която юридическият факт, довел до обедняването на ищеца, е решение за признаване за установено спрямо трето неучастващо в делото лице, че ищецът е собственик на 1/4 идеална, а не реална част от недвижимия имот и допустимо ли е в случая да бъде окачествена връзката между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника при изясняването на спора от въззивния съд по реда на чл. 59, ал. 1 ЗЗД, като обедняването и обогатяването да се намира във връзка на конекситет и/или на причинна – сочи се противоречие с приетото в установената съдебна практика - ППВС № 1/1979 г., решение № 293/30.09.2015 г. по гр. д. № 119/2015 г., IV г. о., решение № 80/22.02.2015 г. по гр. д. № 941/2010 г., II г.о. и решение № 291/02.08.2011 г. по гр. д. № 959/2010 г., IV г.о.; 2) за допустимостта и основателността на иска по чл. 59 ЗЗД в хипотезата при невписване на това решение по партидата на недвижимия имот в имотния регистър в службата по вписванията, за да бъде противопоставено на ответника като собственик на имота, описан в титула му за собственост и следва ли съдът да изследва възможностите на ищеца за предявяване на други искове, извън този по чл. 59 ЗЗД; 3) за задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, да изложи мотиви защо приема едни доказателства, а отхвърля други и да обсъди всички доводи на страните по предмета на спора; 4) допустимо ли е приетото от Окръжен съд – Пазарджик обогатяване в случая да е в следствие на обедняването и обратно; 5) допустимо ли е формално съдът да изложи мотиви, без преценяване адекватно и в съвкупност на обективно съществуващите и конкретни обстоятелства по делото, при прилагане на техники на игнориране и изключване с твърдение за противоречие, при грубо нарушение на правилата на формалната логика, в нарушение на съдопроизводствените правила на исковия процес и на закона. Поддържа, че по втория и четвъртия въпрос обжалваното решение е постановено в противоречие с т. 5 от ППВС № 1/79 г., както и с решение № 293/30.09.2015 г. по гр. д. № 119/2015 г., IV г. о., решение № 80/22.02.2015 г. по гр. д. № 941/2010 г., II г.о. и решение № 291/02.08.2011 г. по гр. д. № 959/2010 г., IV г.о. Сочи, че третият въпрос е решен в противоречие с решение № 3/ 15.03.2016 г. по гр. д. № 2526/2015 г., III г. о., решение № 548/06.12.2010 г. по гр. д. № 1119/2009 г., III г. о. и решение № 37/29.03.2012 г. по гр.д. № 241/2011 г., I г. о. Касаторът се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по жалбата – Е. А. П., чрез адв. В. Ц., в писмен отговор изразява становище за становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационно обжалване намира следното: С решение № 81/04.02.2021 г. по гр. д. № 3382/2019 г. по описа на ВКС, II г. о. е отменено предходното въззивно решение № 156/10.05.2019 г. по възз. гр. д. № 190/2019 г. по описа на Окръжен съд – Пазарджик и делото е върнато за ново разглеждане на друг съдебен състав с указания, че при извод за неправилно възприета от първоинстанционния съд правна квалификация, въззивният съд няма правомощия да обезсилва решението, а следва да разгледа спора по същество и сам да определи вярната квалификация на иска (ако намира за неправилна дадената от първата инстанция). При повторното разглеждане на делото въззивният съд е приел, че с решение № 395/07.06.2006 г. по гр. д. № 3188/2004 г. по описа на ВКС е признато за установено по отношение на „О.-К“ АД - [населено място], че Е. А. П. е собственик на 432 кв. м., представляващи 1/4 ид. част от имот пл. № 54 по плана на [населено място], целия с площ от 2003 кв. м. Правото на собственост по отношение на процесната част от имота е призната на основание настъпила в негова полза реституция на основание чл. 2 ЗВСОНИ. Междувременно (в хода на висящия процес), с договор за продажба от 05.06.2003 г. по нотариален акт № 53, т. ІІ, рег. № 2940, дело № 215/2003г на нотариус И., рег. № 423, „О.-К“ АД е продало на „А.“ ООД недвижим имот, представляващ ремонтно-механичен цех - едноетажна сграда, изградена от метална конструкция и стоманобетонни панели със застроена площ 720 кв. м., канцеларии и склад, представляващи масивна едноетажна сграда с обща застроена площ 56 кв.м. и работилница, представляваща масивна едноетажна сграда със застроена площ от 377 кв. м., ведно с дворното място, в което са изградени сградите, представляващо поземлен имот с № 000239, в землището на [населено място], местността „П. нива“. С влязло в сила решение № 482/15.11.2016 г. по възз.гр. д. № 691/2016 г. на Окръжен съд – Пазарджик е отхвърлен иска на касатора да се приеме за установено по отношение на ответника Е. П., че „А.“ ООД е собственик на 1/4 ид. ч. от недвижим имот с идентификатор 55155.89.1, с площ от 2003 кв. м. с номер по предходен план 000239. При тези данни въззивният съд е приел, че е налице влязло в сила съдебно решение, с което е разрешен спорът относно собствеността за процесните 432 кв.м. и ищецът се легитимира като техен собственик. Същите представляват 1/4 ид. част от имот пл. № 54 по плана на [населено място], целия с площ от 2003 кв. м., идентичен с поземлен имот 000239 по картата на възстановената собственост. Установено е, че за периода от 01.11.2009 г. до 01.11.2014 г. ответното дружество е упражнявало фактическа власт и е ползвало имота на ищеца без наличие на годно правно основание. Според приетото по делото експертно заключение, месечната наемна пазарна цена на процесните 432 кв. м. е в размер на 146,88 лв.; а общо за претендирания период от 01.12.2009 г. до 27.10.2014 г. (за 59 месеца) обезщетението възлиза на сумата - 8 666 лв. С оглед на изложеното, въззивният съд е приел, че ответникът като държател, дължи на ищеца заплащане на обезщетение за неоснователното ползване на имота за изследвания период. Отговорността му се изразява в спестен наем, който би плащал за ползването, като обедняването на собственика и обогатяването на ползвателя/държателя са една и съща сума и се измерват с пазарния наем на вещта за посоченото време. Прието е, че в случая са налице всички предпоставки от фактическия състав на чл.59 ЗЗД – ищецът е собственик на имота и неоснователно е бил лишен от ползването му; за периода, за който се търси обезщетението ответникът е упражнявал фактическа власт върху вещта без правно основание; между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника е налице връзка, тъй като произтичат от общи факти. В заключение е направен извод, че предявеният иск за обезщетение е основателен и доказан до размера на сумата 8 666 лв. При тези решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС, Трето гражданско отделение, намира, че предпоставки за допускане на касационния контрол не са налице. Първият формулиран в изложението въпрос, касаещ приложението на чл.59 ЗЗД, няма претендираното от касатора значение. Въззивното решение не противоречи, а съответства на установената съдебна практика, включително и цитираната от касатора. Съгласно приетото с ППВС №1/79 г., ищецът разполага с иска по чл.59 ЗЗД, когато не са налице фактическите състави на чл.55, ал.1 ЗЗД, липсва друг път за правна защита, но е увеличено без основание имуществото на едно лице за сметка на имуществото на друго лице. Обогатяването може да се изразява не само в увеличение на имуществото на лицето, но и когато са му спестени средства за сметка на имуществото на друг правен субект. Съгласно чл.59, ал.2 ЗЗД правото на иск по този текст възниква, когато страната не разполага с друг иск, с който да може да се защити. По този начин се осуетява чрез законна норма всяко неоснователно преминаване на блага от едно имущество в друго и този, който твърди, че се е обеднил за сметка на лице, което не е имало основание за получаване на съответната имуществена облага, разполага със защитата по чл.59 ЗЗД. Връзката между обогатяването и обедняването е винаги конкретна, подлежи на установяване във всеки отделен случай, като следва да се изясни дали обедняването на ищеца и обогатяването на ответника произтичат от един общ факт или от обща група факти (вж. - т.1 и т.5 от ППВС №1/1979 г.). В тежест на ищеца по иска по чл.59, ал.1 ЗЗД е да докаже както своето обедняване, така и обогатяването на ответника, също и общите факти, от които произтичат обедняването и обогатяването (връзката между тях). В практиката по приложението на чл.59 ЗЗД е изяснено още, че когато собственикът на една вещ е лишен от ползването й, той пропуска ползи, но тези ползи се реализират от владелеца/държателя на вещта независимо от това, по какъв начин той си служи с вещта - лично или чрез другиго ( вж. – реш. № 190/12.12.2017 г. по т. д. № 512/2017 г., I т. о., реш. № 67/05.04.2016 г. по гр. д. № 4147/ 2015г., IV г. о.; реш. № 190/12.12.2017 г. по т. д. № 512/2017 г., I т. о., реш. № 88/28.08.2017 г. по т. д. № 834/2016 г., II т.о., реш. № 262/ 22.02.2013 г. по гр. д. № 1480/2011 г., III г. о., реш. № 73/07.06.2017 г. по гр. д. № 3034/ 2016 г., III г. о., реш. № 79/07.07.2020 г. по гр.д.№ 2688/2019 г., III г.о. на ВКС и др.). В случая, след обсъждане и анализ на доказателствата, като се е съобразил със силата на пресъдено нещо на влезлите в сила решения по споровете за собственост на процесните 432 кв.м., въззивният съд е направил извод, че ответникът – държател е ползвал без правно основание чужд имот, за което дължи обезщетение на собственика-ищец. В случая, както е посочил и въззивният съд страните не са съсобственици на вещта, поради което за защитата на ищеца приложение намира субсидиарният иск по чл.59 ЗЗД. Вторият поставен въпрос също не обуславя селектирането на жалбата. Въззивният съд е посочил, че договорът за покупко-продажба между „О.-К“ АД и „А.“ ООД е сключен в хода на процеса по предявения от Е. П. срещу „О.-К“ АД иск за собственост за спорния имот. Съгласно разпоредбата на чл.121, ал.3 ГПК – отм., респ. чл.226 ГПК, ако в хода на производството спорното право бъде прехвърлено върху другиго, делото следва своя ход между първоначалните страни, но постановеното решение във всички случаи съставлява пресъдено нещо и спрямо приобретателя. С оглед на това, решението, с което ответникът по касацията е признат за собственик на спорните 432 кв.м., е противопоставимо на касатора, а вписването му в имотния регистър няма отношение за облигационния спор по чл.59 ЗЗД. По третия и петия въпрос в изложението, касаещи правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото, обжалваното решение не противоречи на създадената задължителна и трайно установена практика на ВКС (вж. - т. 1 и т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК, решение № 331/19.05.2010 г. по гр. д. № 257/2009 г., ІV г. о., решение № 217/09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г., ІV г. о. и решение № 27/02.02.2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г., ІV г. о. и др.). В тази практика безпротиворечиво се приема, че при постановяване на решението си въззивният съд следва да обсъди и вземе предвид всички относими за спора доказателства, да обсъди становищата и доводите на страните, да формира въз основа на тях изводи за установеността на релевантните за спора обстоятелства в рамките на предмета на проверката по чл. 269 ГПК. Въззивната инстанция е съобразила тези основни положения. Обсъдени са в съвкупност релевантните за спора писмени и гласни доказателства, посочено е кои и защо се кредитират, респ. на кои от тях и защо съдът не дава вяра, установените факти са субсумирани под приложимата материалноправна норма. Следователно, въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и доказателства по делото, както и да мотивира своя акт, като обсъди всички доводи на страните, не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС на РБ. Несъгласието на страната с изводите на съда и аргументацията й в изложението са относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които обаче се проверяват в производството по чл. 290 и сл. ГПК, след допуснато касационно обжалване на въззивното решение. Четвъртият поставен въпрос няма характеристиката на правен въпрос, обусловил решаващата воля на съда в обжалвания акт. По отношение на него не е осъществена общата предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като същият е абстрактно и общо теоретично зададен, без връзка с правните изводи на съда по предмета на спора и без да е конкретизирано в какъв контекст се формулира, респ. в какво се изразява противоречието на решението с практиката на ВКС, която е следвало да се съобрази. Поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, поради противоречието му с материалния и процесуалния закон – не се констатира. Във фазата по допускане на жалбата Върховният касационен съд, без да проверява действително съществуващите пороци на обжалвания въззивен съдебен акт, може да направи извод за възможната му очевидна му неправилност само въз основа на достатъчна аргументираност на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В случая, изложените от жалбоподателя аргументи не сочат за наличие на такъв тежък порок на решението, който да може да се установи от самото него. А по формулираните в изложението правни въпроси обжалваният акт не може да бъде оценен като очевидно неправилен, след като при постановяването му е съобразен точния смисъл на приложимия закон и относимата съдебна практика на ВС и ВКС. Ответната страна е направила искане за присъждане на разноски, което е основателно и доказано за сумата от 800 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение