Определение № 3538 от 09.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4659/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Й. Г. Ч., Ю. Г. Д. и Е. Г. Д., [населено място], чрез процесуалния им представител адвокат Е. Я., срещу въззивно решение №386/2023г. по гр. дело № 444/2023г. на Окръжен съд - Благоевград. В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са изложени твърдения за наличе основанията по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК и по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение по следните въпроси: 1.Представлява ли релевантен юридически факт и валидно ли е гласното волеизявление на общия наследодател преди да придобие правото на собственост върху земеделски имот, изразено единствено пред наследника, който е направил възражение за придобиване на същия имот по давност, но не и пред останалите му наследници, за да се приеме, че по отношение на претендиращия правото на собственост по давност са налице предпоставките на чл.69 ЗС и последният владее целия имот като свой, без да е необходимо да демонстрира владението пред останалите сънаследници; 2. Следва ли съдът да вземе предвид вида на имота, предназначението му и предвидения начин на обикновено ползване при извършване на преценката дали е необходимо или не манифестиране на намерението за своене на идеалните части на останалите съсобственици, при направено възражение за придобиване на имота по давност; 3. Представлява ли релевантен юридически факт и валидно обстоятелство ли е по отношение на установяване на презумпцията по чл.69 ЗС при претендиране на право на собственост въз основа на придобивна давност, гласното волеизявление на общия наследодател, че предоставя ползването на имота на един от наследниците по отношение на имоти, за които реституционната процедура по ЗСПЗЗ е приключила след смъртта на наследодателя и към момента на извършване на волеизявлението собствеността не е била в патримониума му. Последният въпрос се поставя в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Сочи се противоречие с ТР№1/2013г., ОСГТК, ВКС и решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК. Ответникът по касационната жалба К. С. Д., [населено място], област Б., чрез пълномощника си адвокат Б., оспорва жалбата в становище по чл.287 ГПК. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното: С обжалваното решение е отменено решение №906993/2022г. по гр.д.№1475/2020г. на РС-Благоевград. Постановено е друго, с което са отхвърлени предявените от Й. Г. Ч., Е. Г. Д. и Ю. Г. Д. срещу К. С. Д. искове по ч(л.108 ЗС за признаване за установено, че ищците са собственици на общо 3/16 ид.ч. /по 1/16 ид.ч. за всеки от тях/ на подробно описани земеделски имоти: 1. пасище, мера с площ 3.002 дка, м.“Д.“, имот № * по картата на землището на [населено място]; 2. нива с площ 2.007 дка, м. “Д.“, имот * по картата на землището на [населено място]; 3. пасище, мера с площ 6.003 дка, м. “Д.“, имот № * по картата на землището на [населено място]; 4. Пасище, мера с площ 15.880 дка, м. “Д.“, имот № * по картата на землището на [населено място]; 5.нива с площ 0.330 дка, м. “Д.“, имот № * по картата на землището на [населено място] и за осъждане на ответника да предаде на ищците владението на претендираните от тях идеални части от имотите. Въззивният съд е приел,че в случая ищците заявяват претенциите си за собственост на основание наследствено правоприемство от общия наследодател Й. Г. Д.. Ответникът твърди, че е придобил имотите чрез давностно владение. Установено е по делото, че общият наследодател Й. Д. е починал на 24.06.1994г. и е оставил наследници по закон: Б. Д. /син/; С. Д. /син, починал на 16.08.2013г., оставил наследници: М. Д. /съпруга/, К. Д. /ответник/, М. Д. /син/, М. Ч. /дъщеря/; Е. Б. /дъщеря, починала на 17.06.2018г./,оставила наследници: К. К. /син/, С. Б. /син/, М. Б. /син/; К. Ч. /дъщеря, починала на 12.05.2009г./, оставила наследници: ищците Г. Ч. /съпруг/ Е. Д. /дъщеря/, Й. Ч. /син/, Ю. Д. /дъщеря/; Г. Д. /син, починал на 10.11.2012г./ и Р. К. /дъщеря, починала на 07.11.2018г./, оставила наследници Й. Г. /син/ и В. С. /дъщеря/. Ответникът твърди, че е започнал да владее имотите през 1992 г., когато общият наследодател му предал фактическата власт върху същите. Тя не е била прекъсвана или отнемана, продължила е повече от 10 години и е довела до придобиване на собствеността по силата на давностното владение. В подкрепа на тези твърдения са събрани убедителни гласни доказателства по делото, от които се установява фактът на лично предаване на владението от общия наследодател на ответника, като един от наследниците му, както и осъществяваната от последния фактическа власт върху имотите. Районният съд неправилно е приел, че след като в процесния случай е налице сънаследяване, то ответникът е следвало да манифестира спрямо останалите съсобственици промяна в намерението си и да доведе до знанието им, чрез конкретни фактически действия, факта, че държи и техните идеални части за себе си. Въззивният съд е посочил, че ако наследодателят приживе е изразил воля да предаде владението върху имота на свой родственик, който след смъртта му има качеството на негов наследник по закон, се приема, че още от момента на предаване на владението този наследник е установил самостоятелна фактическа власт с намерение за придобиване на собствеността. В тази хипотеза действа презумпцията на чл. 69 от ЗС и се счита, че имотът се владее от владелеца за себе си, поради което този наследник не е длъжен да демонстрира по отношение на останалите наследници последваща промяна в намерението, с което упражнява фактическата власт след откриване на наследството. Съдът е приел, че в настоящия случай от показанията на свидетелите е установен фактът, че лично общият наследодател на страните приживе заявил, че оставя процесните имоти на ответника К. Д., през 1992 г. е предоставил на същия фактическата власт с уговорката да останат за него. Оттогава ответникът е установил самостоятелна фактическа власт и спрямо него намира приложение презумпцията на чл.69 от ЗС, като отпада необходимостта да е демонстрирал на останалите съсобственици каквато и да е промяна в намерението си. Ето защо и изводите на първоинстанционния съд, че същият не е доказал наведеното от него придобивно основание - давностно владение, са неправилни. Ищците са изгубили правото си на собственост върху претендираните от тях идеални части от процесните недвижими имоти, тъй като ответникът ги е придобил по давност. Установено е, че от предаване на владението през 1992 г. до настоящия момент, само ответната страна ползва имотите за пасища на животни и за люцерна. Ответникът е установил самостоятелна фактическа власт върху имотите, като владението му е било постоянно, непрекъснато, спокойно, явно, несъмнено и с намерение да се държи вещта като собствена. Въззивният съд е приел, че твърденията на ищците, че ответникът дълги години е живял в [населено място] и не е ползвал имотите, са категорично опровергани. В тази връзка се е позовал на показанията на свидетелите С. К. и Д. А.. Допълнително е посочил, че се касае за земеделски имоти, които се ползват като пасища и ливади и по отношение на които фактически действия по ползване за паша или за косене могат да се извършват само в определени периоди от годината, а не всеки ден. Съдът е направил извод от свидетелските показания, че общият наследодател е оставил на ищците друг имот, който те ползват и владеят, а процесните е предал само на К.. Спорните терени са били окончателно реституирани на 18.11.1999 г., когато е влязло в сила решението на ПК – Благоевград. Изтеклата в полза на ответника придобивна давност в периода 1992 - 17.11.1999 г. не може да бъде зачетена. Придобивната давност не тече до момента на приключване на реституционната административна процедура. Ето защо давността е започнала да тече от 18.11.1999 г. и е изтекла на 18.11.2009 г., правейки ответника собственик на имотите. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира следното: Съгласно ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Този въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. ВКС може да доуточни и конкретизира правния въпрос, релевантен за спора. С оглед разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК, независимо от предпоставките по ал.1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. В случая следва да се допусне касационно обжалване на посоченото основание по чл. 280, ал. 2 за проверка правилността на въззивното решение, предвид извода на съда, че владението на земеделските имоти е предадено приживе от правоимащия, с гласно волеизявление, преди приключване на реституцията им по реда на ЗСПЗЗ, която е завършена след смъртта му. Мотивите на въззивния съд по конкретния спор се отнасят до приетото установяване на владение от страна на ответника върху процесните имоти преди приключване на процедурата по възстановяването им по реда на ЗСПЗЗ. Поставените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси следва да бъдат разгледани при обсъждане доводите на страните по съществото на спора. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.