Определение № 50447 от 15.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1839/2022 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Обжалвано е решение №716 от 15.12.2021г. по гр.д. № 2732/2021г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 260138 от 16.07.2021г. по гр.д.№ 1003/2019г. на Карловски районен съд за признаване за установено по отношение на Община Сопот, че К. Н. К. е собственик на основание давностно владение върху поземлен имот с идентификатор *** в [населено място], местност “Я.“, с площ 1004 кв.м., с предназначение на територията - земеделска, начин на трайно ползване - нива, който имот по нотариален акт № 77, т. I, д.№ 279/1992г. представлява лозе с площ 1200 кв.м. в местността “С. Т.“, при съседи: път, И. Б., Х. С. и Х. Х.

Касационната жалба е подадена от Община Сопот Иска се допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.2, пр.2 и 3, чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите: 1/ допустимо ли е съдът да се произнесе по непредявен иск; 2/ възможно ли е имот в територия по §4 ПЗР ЗСПЗЗ за е обект на придобивна давност преди надлежната му индивидуализация с плана на новообразуваните имоти; 3/ очевидно неправилно ли е решение, установяващо придобивна давност въз основа на ненапълно конкретизирани, неясни по време и място гласни доказателства, включително от лице, което не е очевидец, а преразказва обстоятелства, научени от заинтересована страна.

Ответникът по жалбата К. К. поддържа в писмения отговор, изготвен от адв. Р., не следва да се допуска касационно обжалване. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срок срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.

Производството е по установителен иск за собственост на поземлен имот в територия със земеделско предназначение в землището на [населено място]. Ищецът К. К. твърди, че е собственик на основание наследство от баща си и давностно владение, установено от последния около 1946г. и осъществявано от него и от ищеца. Позовава се на издаден в своя полза констативен нотариален акт от 1992г. Правният интерес от водене на иска против общината произтича от извършеното вписване на имота в КККР като такъв „временно стопанисван от общината“, както и от отказа на общината да го признае за собственик и да извършва исканите от него административни услуги по отношение на имота.

Според констативния нотариален акт от 1992г. ищецът е признат за собственик по давностно владение повече от 40 години на два имота в землището на Сопот - вила със застроено и незастроено място овощна градина от 800кв.м., находяща се в местн. “С. Т.“, при посочени съседи и лозе, с площ от 1200кв.м., при съседи: път, И. Б., Х. С. и Х. Х. (предмет на спора е вторият имот - лозето). При издаването на акта в молбата-декларация е отразено, че имотът не одържавяван, нито включван в ТКЗС; приложено е и удостоверение от ТКЗС [населено място], че няма претенции към вилата и лозето на К. Н. К. в местн. “С. Т.“. Съдът се е позовал за задължителната практика по Тълкувателно решение № 11/2013г. на ОСГК на ВКС, но е счел, че в случая материалната доказателствена сила относно принадлежността на правото на собственост не може да бъде зачетена, защото в акта имотът не е индивидуализиран така, че да може да се направи несъмнен извод къде се намира - липсва номер на имота и местност. Липсата на номер на имота е обяснима с липсата на план на местността „С. Т.“ отпреди 1993г., което е видно от приложено писмо на Община Карлово. Затова съдът е счел, че в тежест на ищеца е докаже предпоставките за придобиване на собствеността на основание давностно владение. Първо е изложил съображения, че този способ е приложим за имоти, които не са включвани в ТКЗС, не са одържавявани и не са отнемани фактически, а собствениците са ги владели в реални граници. Такива имоти не подлежат на реституция по ЗСПЗЗ. По-нататък съдът е обсъдил събраните гласни доказателства. Разпитани са четирима свидетели - двама на ищеца и двама на ответника. Първите двама са съседи на имота и установяват, че имотът е бил на бащата на ищеца, не е внасян в ТКЗС и те са си го работили; имотът с вилата е в съседство - дели ги път - свлачище. Свидетелите на ответника са негови служители и сочат, че идентификация на имота била отказана поради липса на местност и номер на имота в нотариалния акт; акт за частна общинска собственост не е съставян.

Приетите основна и допълнителни технически експертизи установяват, че претендираният от ищеца имот съответства на ПИ *** по КККР на [населено място]., м. „Я.”, с площ от 1004кв.м. От огледа на място вещото лице описва как е ограден имота и с какво граничи, прави констатация, че е поддържан, облагороден и обработван. Трайно материализираните граници на имота съответстват на очертанията на имот №. по кадастралния план на земите за земеделско ползване; по помощния план за м. „Я.“ имотът е с № *, а по регистъра на имотите, съществували преди образуване на ТКЗС, е с идентификатор , по план на новообразуваните имоти - и по кадастрална карта - също **. В първия план имот №* е отразен като лозе със съответния условен знак и е записан на името на ищеца, но в следващите планове този знак е пропуснат и имотът е отразен като нива. Вещото лице извършва съпоставка между съседите по нотариалния акт и отразените в кадастралната карта и установява съвпадение на съседа от север - Х. Н., а за останалите съседни имоти е видно, че са записвани като стопанисвани от общината, без установен собственик. Вещото лице идентифицира и имотите на разпитаните двама свидетели на ищеца, като сочи, че те не са непосредствени съседи, но имотите им са наблизо. Според вещото лице процесният имот не е бил обект на процедури по §4 а и 4б ПЗР ЗСПЗЗ. По отношение имената на местностите експертът сочи, че “С. Т.“ и “Я.“ са идентични. Вещото лице е издирило емлячния регистър и е установило, че на Н. Д. К. - баща на ищеца са записани два имота в местн. “С. Т.“ - овощна градина от 4 ара и лозе от 1 дка.

Въз основа на тези фактически обстоятелства въззивният съд е намерил искът за основателен. При съпоставяне на всички доказателства по делото - нотариалния акт, свидетелските показания и заключенията на вещото лице, се налага категоричен извод, че владеният и към момента от К. имот с идентификатор *** по КККР на [населено място] е придобит от баща му назад в годините - в периода 1946-1952. За това свидетелства записването в Емлячния регистър. Установено е упражнявано владение върху имота, което не е загубвано. В този смисъл са показанията на двамата свидетели на ищеца. Липсата на точна идентификация на имота в констативния нотариален акт е преодоляна от изнесеното от свидетелите и констатациите на техническата експертиза. Видно, че в първия план от 1993г. имотът е записан именно като лозе, собственост на К., но при последващите планове тези записвания са отпаднали. Съдът е посочил, че не съществува законова пречка за придобиване по давност, т.к. към момента на установяване на владението – преди 1950г. и изтичане на придобивния срок от 10 г., не са съществували забраните на ЗСПЗЗ, нито имотът е бил общинска собственост, за да действа мораториума по §1 ДР ЗС/ ДВ, бр. 46 от 2006 г./.

При преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване настоящият състав намира, че такива не са налице.

Първият правен въпрос касае допустимостта на акта. Той е базиран на доводите на касатора, че съдът е разгледал непредявен иск, доколкото в исковата молба правото на собственост е основано на нотариалния акт от 1992г., а съдът се е произнесъл на друго придобивно основание - придобивна давност, каквото ищецът не е сочил. Тезата е несъстоятелна. Вярно е, че в исковата молба ищецът сочи, че притежава титул за собственост - нотариален акт за имота, но ясно е посочил, че според този акт имотът е придобит по давност. В първото съдебно заседание е уточнен периодът на давностното владение, както и твърденията, че имотът не е внасян в ТКЗС и се владее и понастоящем. Предвид това, не може да се приеме, че съдът е уважил иска на непредявено основание.

Вторият правен въпрос е за възможността да се придобива по давност имот в територия по §4 ПЗР ЗСПЗЗ преди да е надлежно индивидуализиран с план на новообразуваните имоти /ПНИ/. Този въпрос не е разрешаван от съда, тъй като такива възражения от ответника не са навеждани. Съдът е обосновал, че спорният имот не е внасян в ТКЗС, а е останал във фактическа власт на собственика и владението върху него не е изгубвано, при което правото на собственост е запазено в реални граници; затова имотът не подлежи на реституция по ЗСПЗЗ и неговата индивидуализация не се извършва с плана на новообразуваните имоти. Видно, че имотът е индивидуализиран по стар кадастрален план на земите за земеделско ползване. Затова и посочената от касатора практика, която разглежда спорове между ползватели по §4а и 4б ПЗР ЗСПЗЗ и реституирани собственици, е неотносима за настоящия случай. В соченото Решение № 194 от 08.12.2017г. по гр.д. № 1016/2017г. на І г.о. претенцията за придобиване по давност е основана на владение след 22.11.1997г. и е дадено разрешение, че едва след влизане в сила на ПНИ и издаване заповедите по §4к ПЗР ЗСПЗЗ се обособяват самостоятелни обекти, годни да са обект на вещни права, както и се внася яснота дали правото на собственост се придобива чрез възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, чрез изкупуване по реда на §4а и §4б ПЗР ЗСПЗЗ или посредством други придобивни способи и от правни субекти, различни от лицата, посочени в §4. Фактическите обстоятелства по настоящето дело не са такива и затова соченото разрешение не може да бъде приложено.

Третият формулиран въпрос всъщност навежда основанието очевидна неправилност на съдебния акт. Тя е обоснована с оплакване, че искът е уважен въз основа на гласни доказателства, които са неконкретизирани и неясни по време и място, както и че единият свидетел не е очевидец, а преразказва обстоятелства, научени от заинтересована страна. Тези оплаквания не могат да бъдат подведени под основанието “очевидна неправилност“ по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК. Това основание предполага наличието на тежък порок, установим само от съдържанието на акта, без проверка на процесуалните действия на съда и страните, и без преценка на събраните доказателства. Очевидната неправилност е квалифицирана неправилност, каквато е налице при прилагане на закона в противоположен смисъл, прилагане на отменен закон, нарушаване на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, нарушаване на основни логически, опитни и общоприложими правила в процеса на формиране на правните изводи. Такива тежки нарушения на процесуалния и материалния закон не се съзират в случая. Изводите на съда са обосновани и направени след преценка на събраните доказателства. Несъгласието на касатора с преценката на свидетелските показания няма отношение към основанието „очевидна неправилност” и към предпоставките за допускане на касационен контрол като цяло.

Предвид изложеното следва да бъде отказано допускане на касационно обжалване.

В полза на ответника по жалбата следва да се присъдят направените от него разноски за адвокатско възнаграждение в касационното производство, които възлизат на 800лв.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.