Определение № 1719 от 20.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1390/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Верен Г. Ч., представляван от адв. И. Д.-Н., срещу определение № 672 от 10.03.2023 г. по ч. гр. д. № 508/2023 г. на Софийския апелативен съд за потвърждаване на определение № 1239 от 22.12.2022 г. по гр. д. № 136/2022 г. на Благоевградския окръжен съд, с което се отхвърля молбата му за връщане на заплатените от него държавни такси по делото. Касаторът аргументира тезата за неправилност на обжалваното определение. Счита, че по исковата му молба с вх. № 4227/21.12.2021 г. не е извършена „услугата“, за която държавната такса е платена. Поддържа становището, че по нея липсвало образувано съдебно производство, както и че бил подал идентични искови молби в същия съд поради това, че първоначално подадената от него искова молба с вх. № 4227/21.12.2021 г. не се администрирала правилно от съда. За неправомерните действия на съда той не следвало да бъде санкциониран, поради което се дължало възстановяване на платените суми по делото. Акцентира върху това, че с молба вх. № 9306/19.08.2022 г. изрично бил направил изявление, с което заявява на съда, че подадената от него искова молба всъщност представлява отговор на исковата молба на Р. К. Ч.. В изложението на основанията по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, при позоваване на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и на съдебна практика, на която според касатора обжалваното определение противоречи, допускане на касационно обжалване се иска по въпроси, обобщени от настоящия състав на ВКС, I-во г. о., съгласно правомощията му по т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, като отнасящи се до задължението на въззивния съд да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба в качеството си на инстанция по съществото на материалноправния спор, както и относно приложението на разпоредбата на чл. 4б ЗДТ и съдържанието на понятието „услуга“, включително и в хипотеза, при която исково производство не е било образувано, и съдът не е извършил каквито и да било процесуални действия. Поддържа се и наличие на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. При преценка настоящият съдебен състав на ВКС, I-во г. о., намира постъпилата жалба за процесуално допустима като подадена в срок и от надлежна страна, срещу въззивен съдебен акт, с който се дава разрешение по същество на друго производство по смисъла на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК /т. I от ТР № 5 от 12.07.2018 г. по тълк. д. № 5/2015 г. на ОСГТК на ВКС /. Относно наличието на основания за допускане на касационно обжалване настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира следното: Въпросът за правомощията на въззивната инстанция в производството по обжалване на определения и разпореждания на първоинстанционния съд е предмет на задължителните разяснения, дадени с ТР № 6 от 15.01.2019 г. по тълк. д. № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС. С него се прие, че в това производство съдът служебно проверява всички правнорелевантни факти, сам преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на производството. По този начин съдът изпълнява своето задължение да осигури прилагането на процесуалния закон, която дейност не е обусловена от волята на страните, обективирана посредством оплакванията за незаконосъобразност, а ако в частната жалба са изложени конкретни оплаквания срещу обжалваното определение, те имат значение единствено да ориентират съда за становището на страната. Дадените указания в случая са изпълнени. От мотивите към обжалваното определение е видно, че съдът е формирал решаващите си изводи по предмета на повдигнатия процесуалноправен спор след всестранно и пълно обсъждане на всички правнорелевантни факти и обстоятелства. Волята му е ясна и разбираема и освен това съответства на трайно установената съдебна практика по приложението на разпоредбата на чл. 4б ЗДТ. Пред Разложкия районен съд по искова молба на Р. К. Ч. срещу жалбоподателя Верен Г. Ч. и други ответници е образувано гр. д. № 1217/2021 г. По същото дело Верен Г. Ч. е подал документ, наименуван „искова молба“, и заведен под вх. № 4227/21.12.2021 г. Същият съдържа ясно и недвусмислено посочване на ответника - В. Т. В., конкретен петитум /да се признае за установено, „че не е собственик на …, както и на основание чл. 76 ЗС … да върне отнетото от владение …“/, придружен е от конкретни писмени доказателства и обективира изрично искане за издаване на съдебни удостоверения за снабдяване с данъчна оценка и заверени копия от документи по дело на частен съдебен изпълнител. С определение № 43 от 01.02.2022 г. производството е прекратено и делото е изпратено по подсъдност на Окръжен съд - Благоевград, пред който е образувано гр. д. № 136/2022 г. С разпореждане № 124 от 11.03.2022 г. исковата молба, заведена под вх. № 4227/21.12.2021 г., е оставена без движение с конкретни указания до ищеца за отстраняване на констатирани нередовности. Всички тези обстоятелства са обсъдени в обжалваното определение. Изтъкнато е, че неколкократно са извършвани действия по администриране на посочената искова молба, като ищецът Верен Г. Ч. е изпълнил указанията за внасяне на държавна такса. Впоследствие е депозирал молба с вх. № 9306/19.08.2022 г., в която е изразил становище за неправилно присъединяване на исковата му молба по това дело и е заявил, че същата следва да се приеме, че има характеристиките на отговор по смисъла на чл. 131 ГПК по исковата молба на Р. К. Ч.. Последното е станало повод за постановяване на определение № 1059 от 01.11.2022 г. по гр. д. № 136/2022 г. на Благоевградския окръжен съд за прекратяване на производството по искова молба с вх. № 4227/21.12.2021 г. поради оттегляне на иска в хипотезата на чл. 232 ГПК. Това определение е съобщено на страната и не е обжалвано и законосъобразността му излиза извън обхвата на настоящото производство, поради което и изложените в тази връзка доводи не са обсъждани от въззивния съд. С молба вх. № 13369 от 23.11.2022 г. Верен Ч. е поискал възстановяване на внесената държавна такса в размер на 959.97 лева и таксата за вписване на исковата молба в размер на 95.50 лева. С определение № 1239 от 22.12.2022 г. по гр. д. № 136/2022 г. на Благоевградския окръжен съд молбата е оставена без уважение, а с обжалваното пред ВКС определение този съдебен акт е потвърден. В практиката си Върховният касационен съд последователно приема, че заплатени държавни такси подлежат на връщане единствено в изрично изброените в чл. 4б ЗДТ хипотези, а именно: когато исково или охранително производство не е било образувано; таксите са били събрани, въпреки че ищецът е бил освободен от заплащането им; както и в хипотезата на надвнасяне на такси. По аргумент от чл. 3 ЗДТ държавната такса се заплаща при предявяване на искането за извършване на действието и/или при издаването на документа, за който се внася, а основанието е самото отправяне на искане до съдилищата за защита на лични или имуществени права, без да е обвързано с очакван от вносителя правен резултат. Понятието „услуга“ следва да се разбира като изпълнение на задължението на съда по чл. 2 ГПК по предвидения в този процесуален закон ред, т. е. чрез образуване на исково производство, в което да бъде извършена преценка за допустимостта и основателността на заявеното от страна на ищеца искане /в този смисъл цитираната от самия касатор практика, напр. определение № 126 от 15.03.2013 г. по ч. гр. д. № 1193/2013 г. на ВКС, ІІ-ро г. о./. При десезиране на съда по молба на страната не е налице хипотеза на недължимо платена такса и същата не подлежи на връщане - така например определение № 289 от 28.10.2013 г. по гр. д. № 6512/2013 г. на ВКС, ІV-то г. о., постановено в хипотеза на оттеглена касационната жалба; определение № 719 от 13.11.2014 г. по ч. т. д. № 3057/2014 г. на ВКС, ІІ-ро т. о. - оттегляне на възражението в производство по чл. 422 ГПК. Неотносимо към хипотеза като разглежданата е тълкуването на понятието „услуга“, дадено с решение № 60108/18.03.2022 г. по т. д. № 914/2020 г. и решение № 60054/15.07.2021 г. по т. д. № 1802/2019 г., двете на ВКС, I-во т. о., тъй като същото е във връзка с установената с чл. 35а, ал. 1 ЗЕВИ такса. При констатацията за прекратено исково производство в частта по подадената искова молба, в това число извършвани множество процесуални действия по администрирането й, даденото от апелативния съд разрешение по повдигнатите въпроси по приложението на чл. 4б ЗДТ е в пълно съответствие с установената съдебна практика. Мотивирането на касационните основания с фактически констатации, каквито не са изведени от съда, не дава повод за положително становище относно наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Посочените доводи изключват и релевираното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК - „очевидна неправилност“, каквато в случая не е налице. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.