Определение № 50208 от 26.04.2023 г. на ВКС по т. д. № 815/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. Н. Д. от [населено място], обл. Варна срещу решение № 115 от 15.11.2021 г. по в. гр. д. № 394/2021 г. на Бургаски апелативен съд в частта, потвърждаваща постановеното от Ямболски окръжен съд решение № 260017 от 08.03.2021 г. по гр. д. № 113/2019 г., с която предявеният от настоящата касаторка срещу „Дженерали Застраховане“ АД, [населено място] иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ е отхвърлен за разликата от 80 000 лв. до претендирания размер от 160 000 лв. Касаторката поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост. Релевира подробни оплаквания срещу извода на съда за съпричиняване на вредите от страна на починалия при произшествието нейн наследодател, изразяващо се в шофиране през кръстовището, на което е реализирано процесното произшествие, с превишена за съответния пътен участък скорост. Счита този извод за произволен и хипотетичен, тъй като по делото не се съдържат никакви доказателства, обосноваващи наличието на причинна връзка между допуснатото от пострадалия нарушение на закона досежно изискуемата скорост и настъпилия инцидент. При условията на евентуалност касаторката поддържа, че съдът неправилно е преценил обема на съпричиняването, като е приел равен принос на всеки от двамата водачи. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК, инкорпорирано в самата касационна жалба, са поставени въпросите: „ 1. Несъответствието на фактическите и правни изводи на съда относно конкретните обстоятелства, от които се извежда извод за съпричиняване и причинна връзка на задължението на съда да приеме съпричиняване при доказана причинна връзка, установено по реда на задължителната съдебна практика, представлява ли нарушение на съществени процесуални правила; 2. Длъжен ли е съдът да обсъди в съвкупност и логическа връзка всички налични по делото доказателства и да изведе правилни правни изводи, въз основа на обосновано и логическо обсъждане на фактите и обстоятелствата; 3. Липсата на обсъждане в пълнота и при съвкупна и логическа последователност на налични по делото доказателства представлява ли съществено нарушение; 4. Може ли съдът да основава изводите си за съпричиняване при недоказана причинна връзка; 5. Дали всяко нарушение на правилата за движение има релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат, или само това, което има доказана пряка причинна връзка с вредоносните последици; 6. Само по себе си нарушението на установените правила за движение по пътищата (в случая попътно, а не срещуположно движение) основание ли е да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото обезщетение или е необходимо доказано нарушение в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат и доказано поведение на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на увреждането; 7. Трябва ли приносът да е конкретен - да се изразява в извършването на определени действия или бездействия от пострадалото лице, в резултат на което да е настъпил вредоносният резултат, както и да е доказан, а не хипотетично предполагаем; 8. За да се приеме съпричиняване на осн. чл. 21 ЗДвП – движение с превишена за пътния участък скорост, трябва ли да е доказано, че движението с разрешената скорост ще даде възможност на пострадалия да реагира и да спре преди мястото на удара, а не само фактът на превишена скорост и присъствието му на траекторията на движение на увреждащия автомобил; 9. За да се приеме съпричиняване поради движение с превишена скорост, достатъчно ли е да се установи фактът на превишаване на скоростта или трябва да се докаже причинна връзка с настъпване на последиците, като се установи, че при движение с разрешената скорост има обективна възможност за предотвратяване на ПТП; 10. Ако е доказано, че при движение с разрешената скорост ПТП може да бъде предотвратено, може ли да се приеме съпричиняване; 11. Какви са предпоставките при които е налице съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД за настъпилото ПТП и може ли да се отчете съпричиняване при недоказан факт, че при движение на пострадалия с разрешената скорост ПТП може да бъде предотвратено от който и да е от двамата участници, респ. пострадалият може да спре на мястото на удара; 12. При отчитане на съпричиняване следва ли съдът да отчете степента на вина на всеки от участниците и с оглед на това да определи размера на обезщетението“. По отношение на така поставените въпроси се поддържа, че са разрешени в противоречие със задължителната съдебна практика – Тълкувателно решение № 1 от 2001 г. на ОСГК на ВКС, т. 12 и т. 19, Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 2, а също и в противоречие с формираната по реда на чл. 290 ГПК на ВКС (конкретно цитирана и приложена към изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК). За част от въпросите е релевирано и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Доколкото обаче това основание е заявено бланкетно, същото не подлежи на обсъждане. Искането за допускане на касационния контрол се поддържа също и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение по съображенията, изложени в самата касационна жалба. Ответникът – „Дженерали Застраховане“ АД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна по съображения в писмен отговор от 18.03.2022 г. Претендира присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. С обжалваното решение въззивният съд, препращайки към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 ГПК и съобразявайки, че същото е влязло в сила в частта за присъденото обезщетение в размер на сумата 60 000 лв., е приел за безспорно установено наличието на деликт, на застрахователно правоотношение, на вземане на ищцата за обезщетение за неимуществени вреди и на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на делинквента. Като спорни във въззивното производство са счетени единствено въпросът за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди и за обема на съпричиняването на същите. По първия спорен въпрос решаващият състав не е споделил извода на окръжния съд. Преценил е, че с оглед събраните по делото доказателства за отношенията между ищцата и починалия й съпруг, продължителността на брака им, интензивността на страданията на ищцата, както и предвид конкретните социално-икономически условия в страната към датата на произшествието, справедливото обезщетение е в размер на сумата 160 000 лв., а не на сумата 140 000 лв., както е приела първата инстанция. Изцяло е споделил обаче извода за равен принос на починалия за настъпването на процесния инцидент, мотивирайки се със заключението на автотехническата експертиза, според което смъртта на съпруга на ищцата се дължи на комбинираното действие на два фактора: от една страна – противоправното поведение на деликвента, който управлявайки л. а. „Мицубиши“ не е спрял на знак “Стоп”, не е осигурил предимство на движещия се по главния път л. а. „Ситроен“, управляван от пострадалия, и е навлязъл в кръстовището със скорост от 35 км/час, и от друга страна – противоправното поведение на пострадалия, който не се е съобразил с поставения преди кръстовището ограничителен пътен знак, не е намалил скоростта до или под максимално разрешената от 50 км/час и е навлязъл в кръстовището със скорост от 92 км/час. Въззивният съд е преценил, че тези два фактора имат еднакво влияние за крайния трагичен резултат и че липсата на който и да е от тях би предотвратил сблъсъка между автомобилите и съответно смъртта на единия водач. Предвид увеличения размер на обезщетението на 160 000 лв. и съобразно обема на съпричиняването, след частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение, предявеният иск е уважен за сумата 80 000 лв. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Процесуалноправните въпроси от изложението (№ 1 - № 3) не могат да бъдат определени като обуславящи за изхода на конкретното дело по смисъла на разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК. Този извод следва от обстоятелството, че въпросите съдържат твърдението на касаторката за немотивираност на обжалвания акт, което обаче е неоснователно. Решаващият състав е изложил подробни съображения по двата спорни във въззивното производство въпроси, в т. ч. и по заявените в жалбите на страните оплаквания, като е анализирал преценените от него за относими към предмета на делото доказателства (включително и чрез препращане към подробните мотиви на първоинстанционния акт). Несъгласието на ищцата с направените в резултат от това обсъждане изводи, обективирано в посочените въпроси, представлява по своето естество оплакване за допуснати процесуални нарушения, което обаче е относимо към основанията за самия касационен контрол, а не към основанията за допускането му. Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по останалите въпроси, свързани с приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, независимо че същите покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. По отношение на тези въпроси не може да се счете за доказано поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС. За да приеме съпричиняване на вредоносния резултат от страна на наследодателя на ищцата, въззивният съд е взел предвид събраните по делото доказателства за механизма на процесното пътно-транспортно произшествие и нарушението на правилата за движение, допуснато от починалото лице, като именно в съответствие с формираната по реда на чл. 290 ГПК съдебна практика е извършил преценка доколко конкретното поведение на пострадалия е съпричинило вредоносния резултат и как всеки от двамата от участниците в произшествието е допринесъл за настъпването му. На последно място, касационният контрол не може да бъде допуснат и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на атакуваното решение. В случая касаторката е аргументирала твърдението си за очевидна неправилност с оплакванията за допуснато нарушение на материалния и процесуалния закон и с необоснованост на акта, което обаче не покрива критериите за „очевидна неправилност“, изведени в практиката на Върховен касационен съд, а именно – ако съдебният акт страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта, какъвто би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон; когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл; когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. С оглед изложеното, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, на ответника по касация следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв., определено съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК