Определение № 3490 от 09.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 1879/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК във вр. с чл. 295,ал.1 ГПК. Образувано е по касационна жаба на ищеца Предприятие за управление на дейностите по опазване на природната среда (ПУДООС) срещу решение № 325 от 06.06.2025г. по в.т.д. № 307/2025г. на Апелативен съд София, 5-ти търговски състав, постановено след отмяна на предходното въззивно решение (с акта по чл.290 ГПК по т.д.№ 884/2023г. на ВКС, Първо т.о.) и връщане на спора за ново разглеждане. С обжалваното решение е отменено решението по т.д.№ 2427/2020г. на СГС и е отхвърлен искът на ПУДООС срещу „Триера Комюникейшънс“ ЕООД, София за заплащане на сумата 66 000лв. – неустойка, дължима на основание чл.10,ал.3 от договор № 11856/21.08.2017г. с предмет извършване на медийна и информационна кампания по проект: Проучване и разработване на пилотни модели за екологосъобразно събиране и временно съхранение на опасни битови отпадъци, сключен в резултат проведена обществена поръчка, прекратен едностранно от ищеца на 28.12.2017г. с позоваване на констатирано пълно неизпълнение на възложените дейности. В касационната жалба са изложени оплаквания за допуснати от въззивната инстанция нарушения на съдопроизводствените правила, водещи до необоснованост на възприетите правни изводи с искане за отмяната му и връщане на делото за ново разглеждане. Като релевантна за настоящото производство се сочи проблематиката „за значението на съдържанието на обезщетението по чл.88 ЗЗД“, който въпрос не бил обсъден задълбочено от въззивната инстанция, която не зачела действителната воля на страните, обективирана в сключения по реда на ЗОП договор. Възразява се, че не са отчетени спецификите на ЗОП, които се отклоняват в стриктността си от общите условия по ЗЗД. Акцентира се, че договорът е прекратен едностранно от възложителя-касатор, който е упражнил правата си да прекрати договора за обществена поръчка на основание, предвидено в договора поради виновното му неизпълнение от насрещната страна. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на касационното обжалване по въпросите „разгледани и решени в разрез с изискването за точно прилагане на закона, поради което са основание по смисъла на чл.280,ал.1,т.3 ГПК за касационно обжалване“: 1/ „ Доколкото въз основа на същия договор в настоящото производство се претендира договорна неустойка и делата са между същите страни, не следва ли обезщетението, което следва да е дължимо на възложителя, да е тъждествено с размера на предвидената неустойка?“ Като мотивировка към въпроса е посочено, че съдът не е обсъдил прецизно наличните по делото доказателства, което е довело до необоснованост на решението; че разрешаването на спора по същество предполага самостоятелна преценка на събраните пред двете инстанции доказателства и на заявените от страните доводи и възражения, тъй като без извършването на такива, съдът не би могъл да формира свои собствени фактически и правни изводи по основателността на предявените искове. Посочва, че в този смисъл е решението по гр.д.№ 64/2020г. на Четвърто г.о. на ВКС. 2/ „ Допустимо ли е съдът да се произнася извън задължителните указания, дадени по делото от ВКС?“, поставянето на който е обосновано с довода, че „чл.4,ал.1 ГПК вменява в задължение на съда точното прилагане на закона, а разпоредбата на чл.218з,ал.1,изр. последно, предвижда задължителност на указанията на ВКС при новото разглеждане на делото, в който смисъл е Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001г. на ОСГК на ВКС“. 3/ „ При договорена клауза за пълно неизпълнение - чл.10,ал.3 от договора и договорена клауза за прекратяване на договора поради неизпълнение – чл.11,ал.3,т.3, следва ли да се прилага по аналогия служебно редът за разваляне на договора по ЗЗД. Страните в чл.11,ал.5 от договора са предвидили ред за разваляне, който е различен от този за прекратяване“ с изразено становище на касатора, че „въззивната инстанция не е определила обема на дължимия от изпълнителя резултат към момента на достигане на волеизявлението за разваляне до адресата му, не е посочила какво конкретно съдействие следва да се осъществи, което обезсмисля въобще наличието на договора, при който очевидно е налице пълно неизпълнение, в който смисъл е решението по т.д.№ 2804/2015г. на Първо т.о. на ВКС“. В изложението се посочва, че „произнасянето по всички релевантни за спора въпроси е необходимо и с оглед касационното разглеждане на делото, в който смисъл е решението по т.д.№ 1040/2019г. на Второ т.о. на ВКС“. В писмен отговор ответникът оспорва основателността на касационната жалба. Разноски не са претендирани. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: В обжалвания акт съставът на САС прецизно е изложил вменените му с отменителното решение на ВКС задължения при повторното разглеждане на спора: да бъдат изложени мотиви за формираните фактически и правни изводи при съобразяване на всички наведени от страните доводи; да бъде обсъдено значението на нововъзникналото обстоятелство, за което в касационното производство е представено доказателство - влязлото в сила решение по в.гр.д. 2339/2020г. на СГС като бъде осигурена възможност на страните за изразяване на становища и при съобразяване на този нов факт, въззивният съд да направи преценка, дали с това решение действително е формирана сила на пресъдено нещо по отношение на обстоятелства, обуславящи изхода на настоящия правен спор. Въззивната инстанция е съобразила, че ищецът е основал претенцията си на пълно неизпълнение на поетите от ответника по договора задължения, на твърденията за пълно неизпълнение на конкретните задачи по дейност „Разработване на програма“, която не е изготвена нито в определения срок - 21.09.2017 г., нито след изтичането му; Представените документи били с толкова лошо качество, че били безполезни за възложителя, поради което с писмо изх. № Д-214/20.12.2017г., на основание чл. 118, ал.1 ЗОП вр. чл. 11, ал.3, т.2 от договора, едностранно и без предизвестие ищецът го прекратил, задържайки гаранцията за изпълнение в размер на 11 000 лева, а на основание уговорената в чл. 10, ал. 3 неустойка за неизпълнение в размер на 25% от цената му, е предявил преценцията си за заплащането й в размер на 66 000 лева. Съставът е обсъдил, че с влязлото в сила на 21.07.2023г. решение по в.гр.д.№ 2339/2020г. на СГС, след частична отмяна и потвърждаване на решението по гр.д. №79954/2018 г. на СРС, ответникът по това дело ПУДООС е осъден да заплати на „Триера комюникейшънс“ ЕООД, на основание чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД сума в размер на 11 000 лв., предоставена на отпаднало основание като гаранция за добро изпълнение, ведно със законната лихва от 19.12.2018г., както и сумата от 18 499 лв., представляваща направени разноски поради забава на кредитора, като сумите са присъдени във връзка с прекратяването по идентичен начин (с писмо изх. № Д-214/20.12.2017г.) на правоотношението по процесния договор №11856/21.08.2017г. Излагайки подробни мотиви в изпълнение на указанията в отменителното решение на ВКС за преценка налице ли е формирана сила на пресъдено нещо, която да бъде зачетена във висящия спор, е изведено, че с влязлото в сила решение е прието, че процесният договор е прекратен едностранно от възложителя с писмо изх.№ Д-214/20.12.2017г. и е отпаднало основанието за задържане от негова страна на сумата 11 000 лева, платена му от изпълнителя като гаранция за добро изпълнение. Обосновано е, че е формирана сила на пресъдено нещо по отношение на правопораждащия факт - наличието на валиден договор между страните и неговото прекратяване и доколкото въз основа на същия договор в настоящото производство се претендира договорна неустойка и делата са между същите страни, то е налице задължението по чл. 297 ГПК да бъде зачетено установеното с влязло в сила решение относно общите правопораждащи факти (сключване и прекратяване на договора) и същите да бъдат съобразени при условията на чл. 235, ал. 3 ГПК. При преценката за основателността на претенцията за неустойка съставът е подложил на обсъждане установените в съдебната практика предпоставки: неустойка е дължима само в случаите и при условията, за които е договорена, като задължението за неустойка се поражда от факта на неизпълнение на договорното задължение, чието изпълнение тя обезпечава и обезщетява - решенията по т. д. № 714/2008г. и по т.д. № 959/2012г. и двете на II т.о. на ВКС, както и обективираното в тълкувателно дело № 7/2013г. на ОСГТК на ВКС задължително разрешение, че дължима в хипотезата на двустранен договор, развален с обратно действие поради виновно неизпълнение на длъжника, е единствено неустойка за разваляне на договора, ако такава е била уговорена. В приложение на съдебната практика спрямо конкретните факти по спора е анализирано, че след като процесният договор е прекратен, то, както е прието и в решението по т. д. № 414/2009г. на ВКС, І т.о., развалящият не може да иска да бъде обезщетен за вредите от неизпълнението с уговорената в разваления договор неустойка. Основанието да се претендира неустойка е договорът и по тази причина претенцията за заплащането й е съвместима само с договорната отговорност за неизпълнение по чл.79 ЗЗД, но не и с развалянето на договора. Обвързването на неизправната страна със задължение за плащане на неустойка по развален двустранен договор е възможно само в хипотезата, когато неустойката е уговорена за случай на разваляне на договора с цел да обезщети изправната страна за вредите от развалянето, които не са тъждествени с вредите от договорното неизпълнение. За вредите от неизпълнението, послужило като основание за разваляне на договора, изправната страна може да търси обезщетение по общия ред - чл. 88, ал.1, изр.2 ЗЗД. С тези съображения съставът на САС е извел, че доколкото е отпаднало основанието за търсене на договорна неустойка за пълно неизпълнение, а неустойка при разваляне нито е уговорена, нито се претендира, то искът за заплащане на неустойка за пълно неизпълнение е неоснователен и подлежи на отхвърляне, и с оглед на приетото, ирелевантен за изхода от спора е въпросът дали е налице пълно неизпълнение и дали то може да се вмени във вина на ответника. Искането за допускане на касационното обжалване по поставените от касатора въпроси не може да бъде уважено: По първия въпрос: Питането в него е хипотетично. В настоящия процес ищецът не претендира обезщетение по чл.88,ал.1, изр. второ ЗЗД, поради което питането, дали „обезщетението, което следва да му е дължимо“ може да бъде тъждествено на уговорената в прекратения договор неустойка за неизпълнение, е изцяло хипотетично, извън предмета на спора и извън сезирането и произнасянето на въззивната инстанция. Въпрос, който не е обуславящ изхода на спора, а е зададен при условни предпоставки като настоящия, не може да послужи като общо основание по чл.280,ал.1 ГПК за осъществяване на факултативния касационен контрол, съобразно критериите, очертани в ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, тъй като даването на отговор на такъв въпрос няма как да доведе до различен резултат на спора. Същевременно мотивировката към въпроса, в която се съдържат доводи за процесуални нарушения, не кореспондира на поставеното питане, което макар и предположително/предполагаемо, е във връзка с материалния закон. На второ място, при наличие на влязло в сила решение, по силата на което е прието, че виновно неизпълнение от страна на изпълнителя по процесния договор не е налице, а възложителят по него е изпаднал в забава, като не е оказал необходимото съдействие да предостави необходимата информация за качествено изпълнение на възложените дейности, и поради това следва да върне гаранцията за добро изпълнение, няма как, с оглед формираната сила на присъдено нещо, дори хипотетично да бъде разсъждавано дали възложителят е изправната страна, легитимирана да получи обезщетение по общия ред за вредите от неизпълнението, като от решаващо значение е и обстоятелството, че предмет на настоящия спор не е търсено заплащане на обезщетение за вреди от неизпълнение. Не следва касационно обжалване да бъде допуснато и по пункт втори от изложението. Касаторът дори не посочва по кои въпроси, по кои спорни обстоятелства въззивната инстанция се е произнесла „извън“ задължителните указания, дадени в отменителното решение на ВКС. Такава констатация не може да бъде направена и въз основа на съображенията в атакуваното решение. Вече се посочи, че в обжалвания акт подробно са посочени задълженията, вменени за изпълнение при връщане на делото за повторно разглеждане, дадени в решението по т.д.№ 884/2023г. на Първо т.о. на ВКС. От съществено значение е, че указанията по чл. 294,ал.1, изр. второ ГПК (а не по чл.218з,ал.1,изр. последно ГПК, както сочи страната), са за излагане при новото произнасяне на собствени фактически и правни изводи по всички спорни между страните въпроси. Формирането на собствени изводи по фактите и по правото е основно начало в гражданския процес - чл.12 ГПК. В основата на преценката на съда по доказателствата и доводите на страните е неговото вътрешно убеждение. Задължението на съда при връщане на делото за повторно разглеждане е да изпълни указанията на ВКС по прилагането и тълкуването на закона, но не лишава инстанцията по същество от правомощието и компетентността да даде собственото си разрешение по въпросите, необхванати от (извън) дадените задължителни указания. Следва да се има предвид, че в конкретния случай с отменителното решение на ВКС, на състава, повторно разглеждащ спора, е възложена преценката дали с влязлото в сила решение по в.гр.д.№ 2339/2020г. на СГС, е формирана сила на пресъдено нещо по отношение на обстоятелства, обуславящи изхода на настоящия спор, каквато е осъществена в обжалвания акт. Третият въпрос е също негоден да обуслови допускане на касационния контрол. Той е неясен и в пълно противоречие с позицията на касатора- ищец в процеса. По делото е безспорен начинът на преустановяване на договорната връзка между страните. Именно ищецът касатор се е позовал на факта, че е отправил писмо изх. № Д-214/20.12.2017г., с което едностранно и без предизвестие е прекратил договора. Това твърдение, този факт, не е оспорен от ответника. Съдилищата не са сезирани с иск по чл.88,ал.1,изр. второ ЗЗД за заплащане на обезщетение за вредите, които търпи кредиторът, развалил договора поради неизпълнение на насрещната страна, а с иск по чл.92,ал.1 ЗЗД, и извън дължимото от тях произнасяне е обсъждането на въпроса за възможността договорът да бъде развален на предвидено в него основание. Именно „служебното прилагане по аналогия на реда за разваляне на договора“ съобразно правилата на ЗЗД, както счита посредством въпроса си касаторът, би било в разрез с принципа на диспозитивното начало в процеса. Поради това оплакването, че този въпрос не бил обсъден задълбочено от въззивната инстанция, която не зачела действителната воля на страните, обективирана в сключения по реда на ЗОП договор, е изцяло несъстоятелно. Сам по себе си въпросът е нелогичен, без каквато и да е връзка с обуславящите изхода на спора правни аргументи на въззивната инстанция. Обосновката към него също не внася яснота какво цели касаторът посредством този въпрос. Тя е цитат от предпоследния абзац от мотивите към решението по т.д.№ 2804/2016г. на Първо т.о. на ВКС и е без логическа връзка с питането. В решението на ВКС по посоченото търговско дело проблематиката е съвсем различна и обосновката на последния въпрос с него е неуместна. В касационната жалба не са изложени доводи и възражения срещу решаващия извод на въззивната инстанция, предопределил изхода на спора – че неоснователността на претенцията за неустойка пряко произтича от обстоятелството, че двустранният договор е прекратен с обратно действие и неустойка за неизпълнение на договорното основание не може да се търси, след като такава при едностранно прекратяване, не е уговорена между страните. Съответно касаторът не поставя и под формата на правен въпрос този единствено обуславящ изхода на делото правен аргумент. Незасягането му е резултат или от неразбиране на съображенията на въззивната инстанция за неоснователност на претенцията по чл.92 ЗЗД или от възприемането им като правилни. При необосноваване на общата предпоставка по чл.280,ал.1 ГПК, безпредметно е обсъждане на посочените от касатора допълнителни предпоставки като е налице и смесване на основанието по т.1 и по т.3 на чл.280,ал.1 ГПК. Ответникът в касационното производство не претендира разноски за изготвянето на отговора на касационната жалба. По изложените съображения ВКС, състав на Първо т.о.