Определение № 1690 от 16.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4790/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Л.“ АД- [населено място] срещу решение № 100 от 22.06.2022 г. по в.гр.д.№ 211 от 2022 г. на Пловдивския апелативен съд, 3-ти граждански състав за потвърждаване на решение № 260029 от 28.02.2022 г. по гр.д.№ 321 от 2021 г. на Пловдивския окръжен съд, с което са отхвърлени:

1. предявеният от „Л.“ АД- [населено място] срещу [община] иск с правно основание чл.108 ЗС за собственост, заявена на основание чл.17а ЗППДОбП /отм./, на следния недвижим имот: поземлен имот с идентификатор ..... по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-48 от 03.06.2009 г. на Изпълнителния директор на АГКК, с площ от 222 кв.м., находящ се в [населено място], [улица], за който имот е отреден УПИ III-..... от кв. .... по плана на Първа градска част- П., одобрен със заповед № ОА 1022 от 01.06.1994 г., ведно с построената в него двуетажна сграда с идентификатор ..... със застроена площ от 113 кв.м.

2. евентуално предявеният иск по чл.108 ЗС за собственост, заявена на основание давностно владение.

В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила, свързани с преценка на доказателствата по делото и необосновано- основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на решението. Поставят се следните въпроси:

1. Трябва ли да има изричен акт /административен/ за предоставяне на управлението на имота по чл.17а ЗППДОбП /отм./ ? По този въпрос се сочи противоречие с практика на ВКС- решение № 31 от 21.06.2013 г. по гр.д.№ 310 от 2012 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 432 от 18.03.2013 г. по гр.д.№ 90 от 2012 г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 12 от 08.06.2016 г. по гр.д.№ 3868 от 2015 г. на ВКС, ГК, I г.о.

2. Означава ли ползването и владението на един имот за целите на държавната организация, че същият е предоставен за стопанисване и управление ? По този въпрос се сочи противоречие с решение № 340 от 15.07.2010 г. по гр.д.№ 1349 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 643 от 04.01.2011 г. по гр.д.№ 1196 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о.

3. При липса на изричен акт за предоставяне на имуществото за стопанисване и управление, може ли предоставянето на имота да бъде доказано с косвени писмени доказателства и осъществяване на фактическо владение и какво следва да доказват тези доказателства- наличието на административен акт или самото предоставяне на имота за стопанисване и управление ? По този въпрос се сочи противоречие с решение № 432 от 18.03.2013 г. по гр.д.№ 90 от 2012 г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 147 от 19.07.2010 г. по гр.д.№ 7 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о.

4. Как следва да се тълкува отразеното в графа „Разпореждане с имот“ на акт за общинска собственост „ползване“ и може ли да се счете ползването на имота от общинска фирма като предоставяне на стопанисване и управление, при липса на доказателства имотът да е ползван на друго правно основание ? По този въпрос се сочи противоречие с решение № 36 от 27.05.2016 г. по гр.д.№ 4751 от 2015 г. на ВКС, ГК, II г.о.

5. Доказва ли се с акт за държавна/общинска собственост предоставеното от Държавата в полза на държавни учреждения или ведомства право на ползване, право на оперативно управление или право на стопанисване /според терминологията в различните нормативни актове/ и трите термина равнозначни ли са по смисъла си, съгласно законодателната уредба преди 1989 г. ? Правото на владение и ползване част ли е от фактическия състав на правото на стопанисване и управление, съгласно разпоредбата на чл.2 от Наредбата за държавните имоти /отм./ ?

6. При установяване на собствеността чрез непреки доказателства следва ли в акта за държавна собственост изрично да е записано, че определен имот е предоставен за стопанисване и управление на определено държавно предприятие или съдът следва да извърши анализ на непреките доказателства в съвкупност и по преценката им да достигне до заключение ?

7. Може ли да се прави извод за обстоятелствата по предоставянето на държавното имущество за стопанисване и управление на предприятието по следните данни: дали имуществото е заприходено по баланса на държавното предприятие и на приватизираното дружество, дали е стопанисвано и ползвано от държавното предприятие, дали е иззето от съответната община след приватизация на дружеството и дали е искан наем за ползването му от общината ?

8. При владение върху имот, използван за нуждите на предприятието, продължило повече от 30 години, като през целия период владелецът извършва всички действия по стопанисване на имота и поддръжката му, може ли да се приеме, че имотът е предоставен за стопанисване и управление ? По този въпрос се сочи противоречие с решение № 643 от 04.01.2011 г. по гр.д.№ 1196 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о.

9. С какви доказателствени средства се установява придобивното основание по чл.17а ЗППДОбП /отм./ и предоставеното право на стопанисване и управление ? По този въпрос се сочи противоречие с решение № 432 от 18.03.2013 г. по гр.д.№ 90 от 2012 г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 147 от 19.07.2010 г. по гр.д.№ 7 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о.

10. Какво е значението и доказателствената сила на признанието на спорното право от страна на ответника, направено с волеизявление в официален документ, относно обстоятелството, че имотът е предоставен за стопанисване и управление, макар да няма посочен изричен акт, на чието основание това е направено ? По този въпрос се сочи противоречие с решение № 406 от 25.11.2010 г. по гр.д.№ 614 от 2010 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 263 от 19.07.2010 г. по гр.д.№ 1157 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 340 от 15.07.2010 г. по гр.д.№ 1349 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 238 от 09.08.2010 г. по гр.д.№ 685 от 2009 г. на ВКС, ГК, II г.о. и решение № 43 от 03.08.2010 г. по т.д.№ 506 от 2009 г. на ВКС, ТК, I т.о.

11. Изтекла ли е придобивната давност преди 01.06.2006 г. за имоти частна общинска собственост, при необезпокоявано и непрекъснато владение, продължило повече от 20 години ? По този въпрос се сочи противоречие на обжалваното решение с решение № 251 от 27.12.2012 г. по гр.д.№ 429 от 2012 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 253 от 07.01.2014 г. по гр.д.№ 1181 от 2013 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 558 от 07.01.2011 г. по гр.д.№ 269 от 2010 г. на ВКС, ГК, II г.о. и решение № 7 от 24.02.2014 г. по гр.д.№ 4147 от 2013 г. на ВКС, ГК, II г.о.

12. Трябва ли въззивният съд да събере нови доказателства относно владението, осъществено върху имота към момента на влизане в сила на решение № 3 от 24.02.2022 г. по конст.д.№ 16 от 2021 г. на Коституционния съд на РБ, както и да събере доказателства дали давността е била прекъсната за повече от 6 месеца с оглед обстоятелството, че такива данни по делото няма ?

В писмен отговор от 29.11.2022 г. ответникът по жалбата [община] оспорва същата. Моли касационното обжалване на решението да не бъде допускано и на Общината да се присъдят направените по делото на ВКС разноски за юрисконсулт.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ищец по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за собственост на недвижим имот, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 и 2 ГПК, независимо от цената на иска.

За да постанови решението си за потвърждаване на първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения от“Л.“ АД срещу [община] иск за собственост, въззивният съд е приел за безспорно установено по делото, че процесният имот е идентичен с имот пл.№ 774 в кв.502 по плана на [населено място] и е бил отчужден със заповед № СД-142 от 04.10.1979 г. по реда на З. /отм./, поради което на основание чл.8 от Наредбата за държавните имоти /отм./ е станал държавна собственост.

По спорния по делото въпрос /дали имотът е бил предоставен за стопанисване и управление на Второ строително управление, С.- П., чийто правоприемник е ОФ „Л.“, преобразувана в „Л.“ АД с решение № 4432 от 23.03.1993 г. по ф.д.№ 2594 от 1993 г. на ОС- Пловдив/ въззивният съд е приел следното: Съгласно чл.2 от НДИ /отм./ държавните имоти се предоставят за стопанисване и управление на държавните организации, които в съответствие с предмета на своята дейност, с плановите си задачи и предназначението на имотите в пределите, установени от закона, упражняват върху тях право на владение, ползване и разпореждане. В този смисъл била и разпоредбата на чл.89 от Наредбата, според която владението на държавните имоти се упражнява от държавата, чрез държавните организации, на които е предоставено стопанисването и управлението на имотите. Предоставянето за стопанисване и управление се осъществява с изричен акт на компетентен държавен орган, в който следва да бъде индивидуализиран съответния имот и посочено учреждението или държавната организация, на които се предоставя. По конкретното дело акт, предоставящ стопанисването и управлението на процесния имот на Второ стопанско управление, С.- П., не е представен. Както е посочено в т.2Г от Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. по тълк.д.№ 4 от 2014 г. на ОСГК на ВКС, установяването може да се извърши и с непреки доказателства: актове за държавна собственост, в които изрично е записано, че един имот е предоставен за стопанисване и управление на определено държавно предприятие; разделителни протоколи, имотни ведомости, записвания в инвентарните книги на държавното предприятие и др.подобни. По конкретното дело обаче липсвали такива косвени доказателства, връзката между които да налага единствения възможен и несъмнен извод, че процесният имот е бил предоставен на Второ стопанско управление, С.- П. с изричен административен акт. Заприходяването на имота в счетоводството на ищцовото дружество само по себе си не е достатъчно, за да се приеме, че то е придобило собствеността върху него на основание чл.17а ЗППДОбП /отм./, при липса на други доказателства, установяващи факта на предоставянето му за стопанисване и управление. Подобно доказателства не представлява и отразеното в писмо от 02.10.2018 г. изявление на зам.кмета ОСУТСИ Д. К., че имотът е предоставен за управление на ОФ „Л.“, тъй като това не означавало, че предоставянето е станало въз основа на изричен административен акт. Обстоятелството, че от отчуждаването му през 1979 г. до изземването му със заповед № 19ОА-1170 от 28.05.2019 г. имотът е бил ползван от ищцовото дружество и неговите праводатели, като административна сграда, със знанието на служителите от общинската администрация на [населено място], не е равнозначно на предоставяне по смисъла на чл.2 НДИ /отм./ с административен акт. Посоченото в акт за общинска собственост № 276 от 13.04.1999 г., че имотът се ползва от администрацията на ОФ „Л.“,отразява едно фактическо положение /ползването на имота от ищеца/, но не доказва, че на общинската фирма е било предоставено правото на стопанисване и управление. Обсъдени в своята взаимовръзка, посочените обстоятелства не можели да обосноват извод, че е налице вторият елемент от фактическия състав на придобиването по чл.17а ЗППДОбП /отм./, а именно- имотът да е бил предоставен за стопанисване и управление на Второ стопанско управление, С.- П. или на ОФ „Л.“, чийто правоприемник е ищцовото дружество „Л.“ АД.

За неоснователен е приет и иска за собственост, заявен на основание придобивна давност. Съгласно чл.86 ЗС, в редакцията до изменението на закона с ДВ бр.33 от 1996 г., вещ, която е държавна собственост, не може да се придобива по давност. Поради това съдът е приел, че независимо, че ищецът и неговите праводатели са осъществявали фактическа власт върху имота до 01.06.1996 г., когато е влязло в сила посоченото изменение на ЗС, придобивна давност не е текла. С влизането в сила на пар.42 ПЗР на ЗИД на ЗОбС /ДВ бр.96 от 1999 г./, процесният имот- частна държавна собственост е станал общинска собственост, тъй като по действащия към 1999 г. план за регулация и застрояване /ПУП-ПРЗ/ на [населено място], одобрен със заповед № ОА-1022 от 01.06.1994 г. е бил отреден за жилищно застрояване, със запазване на съществуващата в имота сграда. Въпреки това към момента на постановяване на решението 10-годишната придобивна давност не била изтекла, тъй като с пар.1 от ЗД на ЗС /ДВ бр.46 от 2006 г./ давността за придобиване на държавни и общински имоти е спряна за срок, който неколкократно е продължаван до 31.12.2022 г. Последният ден от 10-годишната придобивна давност не изтекъл и след обнародването на решение № 3 от 24.02.2022 г. по конст.д.№ 16 от 2021 г. на Конституционния съд на РБ /ДВ бр.18 от 04.03.2022 г./, тъй като към този момент давността е била прекъсната на основание чл.81 ЗС, поради изгубване на владението за повече от 6 месеца след изземването на имота със заповед № 19ОА-1170 от 28.05.2019 г. на кмета на [община].

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице основания по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационното обжалване, поради следното:

Първите девет поставени от касатора в изложението му по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси обобщено се свеждат до това кои са допустимите доказателствени средства за доказване на факта на предоставяне на държавен имот за стопанисване и управление на държавно учреждение или предприятие. По тези въпроси обжалваното решение съответства на посочената задължителна практика на ВКС /т.2Г от Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. по тълк.д.№ 4 от 2014 г. на ОСГК на ВКС/, според която доказването на предоставянето на държавен имот на държавно учреждение или предприятие за стопанисване и управление може да се извърши с всички допустими по ГПК доказателства, включително и с непреки доказателства: актове за държавна собственост, в които изрично е записано, че един имот е предоставен за стопанисване и управление на определено държавно предприятие; разделителни протоколи, имотни ведомости, записвания в инвентарните книги на държавното предприятие и др.подобни. Реалното ползване на предоставеното имущество, както и заприходяването му в баланса на държавното предприятие, не са елементи от фактическия състав на придобиването по чл.17а ЗППДОбП /отм./, но от тези факти, наред с всички останали доказателства, също може да се съди за наличието на предоставянето на това имущество на съответното предприятие /в този смисъл посоченото от касатора решение № 643 от 04.01.2011 г. по гр.д.№ 1196 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о./

Приетото от въззивния съд в обжалваното решение не противоречи на горепосочената задължителна и незадължителна практика на ВКС. Въззивният съд не е отрекъл възможността предоставянето на държавен имот за стопанисване и управление на държавно учреждение или предприятие да може да бъде доказвано с непреки доказателства /включително и с факта на реалното ползване на имуществото от правоприемника на бившето държавно предприятие/, а е счел, че сочените по конкретното дело от ищцовото дружество косвени доказателства /акт за общинска собственост от 13.04.1999 г., в който не е посочено имотът да е бил предоставен за стопанисване и управление на ищцовото дружество или на негов праводател; писмото от 02.10.2018 г., съдържащо признание на зам.кмет на ответната община за предоставянето на имота; заприходяването на имота и свидетелските показания за ползване на имота от ищцовото дружество/, обсъдени в своята взаимовръзка, не могат да обосноват категоричен извод, че е налице вторият елемент от фактическия състав на придобиването по чл.17а ЗППДОбП /отм./, а именно- имотът да е бил предоставен за стопанисване и управление на Второ стопанско управление, С.- П. или на ОФ „Л.“, чийто правоприемник е ищцовото дружество „Л.“ АД.

Десетият въпрос /Какво е значението и доказателствената сила на признанието на спорното право от страна на ответника, направено с волеизявление в официален документ, относно обстоятелството, че имотът е предоставен за стопанисване и управление, макар да няма посочен изричен акт, на чието основание това е направено ?/ най-общо се свежда до това какво е доказателственото значение на направено от страната признание на факт от значение за изхода на делото. По този въпрос няма противоречие между приетото в обжалвано решение и практиката на ВКС, според която признанието се преценява с оглед на всички други обстоятелства по делото.

По единадесетия поставен въпрос /Изтекла ли е придобивната давност преди 01.06.2006 г. за имоти частна общинска собственост, при необезпокоявано и непрекъснато владение, продължило повече от 20 години ?/ също няма противоречие с константната практика на ВКС. Както изрично бе прието в Тълкувателно решение № 3 от 14.02.2018 г. по тълк.д.№ 3 от 2017 г.на ОСГК на ВКС, между константната практика на ВКС /която приема, че към 01.06.2006 г. не е изтекъл предвидения в закона 10-годишен срок на придобиване по давност на държавни и общински имоти/, решение № 251 от 27.12.2012 г. по гр.д.№ 429 от 2012 г. на ВКС, ГК, II г.о. и решение № 558 от 07.01.2011 г. по гр.д.№ 269 от 2010 г. на ВКС, ГК, II г.о. няма същинско противоречие по поставения за тълкуване въпрос.

По дванадесетия поставен въпрос /Трябва ли въззивният съд да събере нови доказателства относно владението, осъществено върху имота към момента на влизане в сила на решение № 3 от 24.02.2022 г. по конст.д.№ 16 от 2021 г. на Конституционния съд на РБ, както и да събере доказателства дали давността е била прекъсната за повече от 6 месеца с оглед обстоятелството, че такива данни по делото няма ?/ не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като не е посочена практика, на която обжалваното решение да противоречи. Не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, съгласно разясненията, дадени в т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г.по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС. Въпросът най-общо се свежда до това в кои случаи съдът е длъжен служебно да събира доказателства- въпрос, разрешен със задължителна практика на ВКС в т.3 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, на която обжалваното решение не противоречи.

Не са налице и основанията на чл.280, ал.2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна въззивна жалба, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на тази жалба.

Решението не е и очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗС, ЗППДОбП /отм./ и ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд не следва да се допуска.

Предвид изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.

По изложените съображение настоящият състав на Върховния касационен съд, ГК, първо г.о.