Определение № 1004 от 06.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2458/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 3195/27.04.2023 г., подадена от С. В. М., чрез адвокат С. С., срещу решение № 58 от 24.03.2023 г. по гр. д. № 20233000500001/2023 г. на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 1369 от 07.11.2022 г. по гр. д. № 1681/2021 г. на Окръжен съд – Варна.

С потвърденото първоинстанционно решение съдът е: признал за установено спрямо ищците И. В. М., Х. В. Т. и М. Т. М., че ответницата С. В. М. не е собственик на следните недвижими имоти: 1/2 ид.ч. от обект с идентификатор ** по КККР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-92/14.10.2008 г. на началник на СГКК - гр. Варна, Вилна зона, съставляващ еднофамилна жилищна сграда на два етажа, със застроена площ по КК от 83 кв.м, състояща се от полуподземен етаж с площ от 83.05 кв.м, първи жилищен етаж с площ от 92.13 кв.м и втори жилищен етаж с площ от 79.07 кв.м, построена в ПИ № * в [населено място], на ул. „13-та“ № 18, при граници на поземления имот: от север и от изток - ПИ № * и ПИ № *, от юг - ПИ № * и от запад - общинска улица; 1/2 ид.ч. от обект с идентификатор по КККР на [населено място], съставляващ гараж със застроена площ от 23.00 кв. м, построен в ПИ № *; отхвърлил исковете по чл. 109 ЗС на С. В. М. за осъждането на И. В. М., Х. В. Т. и М. Т. М. да премахнат самостоятелните постройки с идентификатори ** и **.

Въззивният съд е съобразил, че в исковата си молба и уточненията й от 20.10.2020 г. и 30.11.2020 г. ищците И. В. М., Х. В. Т. и М. Т. М. твърдят, че са собственици на недвижими имоти, находящи се в [населено място], вилна зона „Е.“, ул. „13-та“ № 18, представляващи самостоятелен обект с идентификатор ** и самостоятелен обект с идентификатор по КККР на [населено място] от 2008 г. (подробно описани по-горе). Поземленият имот, в който са изградени сградите - ПИ с идентификатор *, образуван от предходен ПИ с идентификатор *, а последният образуван от разделянето на предходен ПИ с идентификатор * на ПИ с идентификатор * и ПИ с идентификатор *, не е собственост на ищците. Сградите в ПИ са тяхна собственост, при квоти по 1/4 ид.ч. за всяка от първите две и 1/2 ид.ч. за третата, придобити, както следва:

С договор за дарение, обективиран в н. а. № 199/1983 г., дядото на първите две ищци Х. В. Х. е дарил на баща им В. Х. В., по време на брака му с третата ищца, 700 кв.м. ид.ч. от вилното място, в което понастоящем се намират сградите, тогава представляващо парцел *-*, кв. 32 по плана на вилна зона „Д.“. След одобряване на строителни книжа и издаване на разрешение за строеж на вилна сграда и гараж е осъществен строежът на процесните сгради по време на брака между В. В. и третата ищца, като сградите са придобити в режим на СИО (собствеността им е удостоверена в к. н. а. № 7/1996 г.). С н. а. № 11/22.01.2003 г. В. В. е дарил обратно на баща си притежаваните 700 кв.м ид.ч. от дворното място, но без вече построените в него сгради. След прекратяване на брака между В. В. и третата ищца чрез развод през 2004 г., същата е предявила иск за делба на сградите против бившия си съпруг и неговите родители. С влязло в сила решение, постановено по гр. д. № 318/2008 г. по описа на ВРС, сградите са допуснати до делба при равни квоти между бившите съпрузи, а родителите на В. В. са изключени от делбата. Във втората фаза на делбата имотът е изнесен на публична продан, която не е извършвана. В хода на производството за обекта е получено удостоверение за търпимост № 12/19.03.2012 г., издадено от гл. архитект на Район „Приморски“, а поради неточности в него, същото е поправено със заповед № 3/13.01.2014 г. (поправена е площта на етажите на сградата на основното застрояване). В. В. е починал на 09.02.2018 г. и е наследен при равни квоти от първите две ищци. Така същите се легитимират като собственици по наследяване всяка на по 1/4 ид.ч., а третата ищца е собственик на 1/2 ид.ч. от процесните сгради. Докато са притежавали цялото дворно място, родителите на В. В. - И. и Х. Х., са поискали изменение на КККР чрез разделяне на заснетия един имот - ПИ с идентификатор *, на два, съответно ПИ с идентификатор * с площ от 656 кв.м и ПИ с идентификатор * с площ от 700 кв.м. Сградите се намират във втория имот. С договор, обективиран в н. а. № 149/25.08.2015 г., Х. са продали на ответницата С. В. М. ПИ с идентификатор *. С договор, обективиран в н. а. № 36/09.02.2016 г., Х. са продали на ответницата С. В. М. само 12 кв.м ид.ч. от ПИ с идентификатор *. Извършена е последваща промяна в КККР, при която ПИ с идентификатор * е станал с идентификатор * и с площ от 695 кв.м, а вторият имот, в който са сградите, е станал с идентификатор * с площ от 688 кв.м. С две последователни сделки от 2018 г. (първо 1/2 ид.ч., а впоследствие още 1/2 ид.ч.), И. и Х. Х. са продали на В. В. (баща на ответницата), по време на брака му с М. В., ПИ с идентификатор * с площ от 688 кв.м. Извършена е последваща промяна в КККР, като отново са променени границите и първият имот е станал ПИ с идентификатор * с площ от 898 кв.м, а вторият (този, в който са сградите) - ПИ с идентификатор *** с площ от 456 кв.м. Родителите на В. В. ползвали сградите, поради което ищците предявили против тях иск с правно основание чл. 108 ЗС, уважен с влязло в сила решение, постановено по гр. д. № 1606/2018 г. по описа на ВОС, като след влизането му в сила са ги напуснали и те се владеят от ищците. Същевременно, като са притежавали документ за собственост, както и като се възползвали от факта, че в хода на процеса било установено, че площта на жилищната сграда била различна от тази, посочена в констативния нотариален акт, В. инициирали ново административно производство за изменение на удостоверението за търпимост. Същото е изменено със заповед от 28.05.2019 г., а впоследствие и са се снабдили със к. н. а. № 152/11.07.2019 г. за собственост на 1/2 ид.ч. от сградите, представяйки актовете, легитимиращи ги като собственици на терена и заповедта за изменение на удостоверението за търпимост. Впоследствие сключили договор за дарение с ответницата С. М., обективиран в н. а. № 19/26.07.2019 г., за дарение на тази 1/2 ид.ч. Ответницата не е придобила собственост, защото нейните родители не са били собственици, тъй като техните праводатели Х. не са били собственици. При така изложените съображения, ищците претендират да бъде прието за установено по отношение на ответницата, че същата не е собственик на 1/2 ид.ч. от гореописаните жилищна сграда и гараж.

Въззивният съд е посочил, че ответницата по исковата молба С. В. М. оспорва предявените искове. Твърди, че е собственик на процесната 1/2 ид.ч. от сградите по силата на договор за дарение, обективиран в н. а. № 19/26.07.2019 г.; собственик е и на ПИ с идентификатор ***, придобит чрез договор за дарение, обективиран в н. а. № 191/18.07.2019 г. Твърди, че ищците не са собственици на сградите, като излага, че строежът на сградите е реализиран от В. В. в периода 1984 г. – 1986 г. при съществени отклонения от одобрения архитектурен проект и действащите ограничения относно етажността и площта на сградите, изграждани за жилищни нужди във вилни зони. При изграждане на сградите третата ищца не е придобила собственост в условия на СИО, защото земята е била съсобствена между В. В. и трети лица - неговите родители, предвид което сградата е придобита само от тях тримата на основание чл. 92 ЗС. С договора за дарение от 2003 г. В. В. е дарил на баща си 700 кв.м ид.ч. от парцел *-*, кв. 32, тогава целият с площ от 1341 кв.м, без сградата да се изключи от предмета на сделката, т.е. дори и да се приеме, че 700/1341 кв.м ид.ч. са били придобити в режим на СИО, то същите са прехвърлени с дарението от 2003 г., което не е оспорено от третата ищца по реда на чл. 22, ал. 3 СК (отм.). При одобряване на КККР парцел *-*, кв. 32 е отразен като ПИ с идентификатор * с площ от 1356 кв.м. По искане на собствениците е одобрено изменение, с което в границите на първоначалния имот са отразени ПИ с идентификатор * с площ от 656 кв.м, и ПИ с идентификатор * с площ от 700 кв.м. Първият имот е продаден от тях на С. М. с договор от 2015 г., а от втория (този, в който са сградите), с договор от 2016 г. са й продадени 12 кв.м ид.ч. По общо искане на собствениците отново е допуснато изменение на КККР, при което двата ПИ са заличени като обекти и са нанесени ПИ с идентификатор * с площ от 695 кв.м и ПИ с идентификатор * с площ от 688 кв.м. С договор от 05.04.2018 г. Х. са продали на В. В., по време на брака му с М. В., 1/2 ид.ч. от ПИ с идентификатор *. С договор за дарение, обективиран в н. а. № 63/17.04.2018 г., В. са дарили на дъщеря си С. М. 232 кв.м ид.ч. от притежаваните от тях 344/688 ид.ч. от ПИ с идентификатор *. С договор за продажба от 17.05.2018 г. Х. са продали на В. В., по време на брака му с М. В., останалата 1/2 ид.ч. от ПИ с идентификатор *. Намиращите се в ПИ с идентификатор * процесни сгради не са изрично изключени от предмета на тези договори, поради което и купувачите са придобили съответните идеални части от намиращите се в имота сгради. По искане на собствениците отново е допуснато изменение на КККР, при което от предходните два ПИ са образувани ПИ с идентификатор * с площ от 898 кв.м, ПИ с идентификатор * с площ от 456 кв.м и ПИ с идентификатор * с площ от 8 кв.м. С к. н. а. № 152/11.07.2019 г. В. са признати за собственици на 1/2 ид.ч. от сградите, която 1/2 са дарили впоследствие на ответницата с договор, обективиран в н. а. № 19/26.07.2019 г. С договор за дарение, обективиран в н. а. № 191/18.07.2019 г., са й дарили и ПИ с идентификатор *. В условие на евентуалност, ако се приеме, че не е придобила собственост чрез посочените сделки, С. М. твърди, че е придобила собственост върху сградите чрез придобивна давност, с владение, осъществявано от 26.07.2019 г. и понастоящем, към което присъединява владението на праводателите си В. от 17.04.2018 г., както и това на непреките си праводатели Х. от 2003 г. до 2018 г. В условие на евентуалност, ако главните искове бъдат уважени, е предявила в срока по чл. 211 ГПК насрещни искове с правно основание чл. 109 ЗС за осъждане на ответниците по тях (ищци по главните искове) да премахнат обект с идентификатор и обект с идентификатор , представляващи незаконен строеж (изграден при съществени отклонения по см. на чл. 154, ал. 2 ЗУТ), подлежащ на премахване, който й пречи да упражнява правото си на собственост върху ПИ с идентификатор *, защото ограничава пълноценното му ползване и пречи същата да реализира инвестиционните си намерения за нов строеж (за което е изготвила проект за ПУП-ПРЗ и се е снабдила е виза за проектиране). Строежът е незаконен, предвид следното: вместо разрешените два етажа с площ от по 60 кв.м, са изградени полуподземен етаж с площ от 83.05 кв.м, отговарящ на изискванията за жилище, първи етаж с площ от 92.13 кв.м, втори етаж с площ от 79.07 кв.м и гараж с площ от 23 кв.м. С тези са характеристики сградата нарушава показателите за застрояване на ПИ с идентификатор ***, който е с площ от 456 кв.м, и за който по действащ ПУП-ПРЗ е отреден УПИ *-*, кв. 32, съгласно заповед от 11.11.2018 г.

От своя страна, ответниците по насрещните искове оспорват същите и молят да бъдат отхвърлени. Твърдят, че строителството е започнало въз основа на одобрени строителни книжа (одобрен архитектурен проект) и издадено разрешение за строеж № 119/04.05.1984 г. за изграждане на вилна сграда с гараж. Към посочения момент В. В. е съсобственик с родителите си и по силата на чл. 58 ЗТСУ има право да извърши строителство в съсобствения им имот, ако в същия могат да бъдат построени повече от една самостоятелни сгради, което и към момента вече се е случило. В хода на строителството проектът е частично изменен с одобрена екзекутивна документация, съгласувана от архитекта по проекта и заверена от местната техническа служба. Поради незначителни отклонения на площите по проекта и екзекутивите относно жилищната сграда, е издадено удостоверение за търпимост, поради което и на основание § 16, ал. 1 ПР на ЗУТ същата не подлежи на премахване. Съставлява и узаконим строеж, но поради спорове между страните това не е извършено. Възразяват, че нарушаването на показателите за плътност и застрояване се е осъществило едва след като по искания на собствениците на земята и в административни производства, в които собствениците на сградите не са участвали, площта на имота, в който се намират сградите, е няколкократно намалявана. Евентуално възразяват за придобиване по давност на правото на строеж за сградата, с присъединяване владението на В. В. от 2003 г. до 2018 г.

Апелативен съд – Варна е намерил за установено следното от фактическа и правна страна:

С договор за замяна, обективиран в н. а. № 75/24.09.1980 г., Х. В. Х., по време на брака си с И. П. Х., е придобил собствеността на недвижим имот, находящ се в землището на [населено място], м. „У. а.“, съставляващ парцел *-*, кв. 32 по плана на Вилна зона - [населено място], с площ от 1341 кв.м. С договор за дарение (н. а. № 199/07.02.1983 г.) Х. Х. е дарил на сина си В. Х. В. 700 кв.м ид.ч. от горепосочения недвижим имот. Въз основа на одобрени на 25.04.1984 г. инвестиционни проекти, част „Архитектура“ и част „Геодезия“, от Отдел „Архитектура и благоустройство“ при Приморски районен народен съвет - гр. Варна и издадено при условията на чл. 123, ал. 6 ППЗТСУ (отм.) от същия отдел разрешение за строеж № 119/04.05.1984 г. на вилна сграда за жилище с гараж, в парцела е започнато строителството на процесните жилищна сграда и гараж, завършило 1987 г. С изграждането им сградите са придобити по приращение от собствениците на земята, а частта от сградите на В. В. е придобита в условия на СИО с третата ищца поради извършване на строителството по време на брака им (ТР № 4/14.04.2022 г. по тълк. д. № 4/2019 г. на ОСГК на ВКС), сключен на 20.06.1982 г. и прекратен чрез развод на 31.12.2004 г. С н. а. № 11/22.01.2003 г. В. В. е дарил на баща си Х. Х. притежаваните от него 700 кв.м ид.ч. от парцел *-*, кв. 32, целият с площ от 1341 кв.м. По КККР, одобрени 2008 г., поземленият имот е заснет като имот с идентификатор * с площ от 1356 кв.м. С решение № 2526/24.07.2009 г., постановено по гр. д. № 318/2008 г. по описа на ВРС, влязло в законна сила на 02.02.2011 г., в което е допусната поправка на ОФГ с решение № 2946/24.02.2010 г. (също влязло в сила), по предявен иск от М. М. (тогава И.) срещу В. В., Х. Х. и И. Х., изградените в поземления имот жилищна сграда, състояща се от сутеренен етаж, първи и втори жилищен етажи, както и гаражът, са допуснати до делба между бившите съпрузи М. М. и В. В. при равни квоти (всеки по 1/2 ид.ч.), а от делбата им са изключени Х. Х. и И. Х.. Прието е, че строителството е осъществено от и със средства, вкл. банков заем, на ищцата и В. В., от построяване на сградите фактическа власт върху тях е осъществявана единствено от ищцата и тогавашния й съпруг, с явно демонстрирано намерение за своене спрямо Х., поради което след изтичане на 10-годишен период от извършване на грубия строеж същите са придобили сградите чрез давностно владение, като за удостоверяване на собствеността двамата са се снабдили с к. н. а. № 7/1996 г. За жилищната сграда, предвид декларираното й през 2012 г. извършване в отклонение от одобрените архитектурни проекти и разрешение за строеж (установено във втората фаза на делбата), по искане на М. М. е издадено, на основание § 16 ПР на ЗУТ, от гл. архитект на район „Приморски“ удостоверение за търпимост № 12/19.03.2012 г., изменено със заповед № 3/13.01.2014 г., с която са променени само площите на етажите, съответно, на 80.41 кв.м за сутерена, на първия етаж и гаража общо 114.30 кв.м и на втория етаж 78.96 кв.м. По искане на Х. от 2012 г. КККР са изменени по реда на чл. 53 ЗКИР, без издаване на изричен административен акт, като първоначалният имот с идентификатор *, целият с площ от 1356 кв.м, е разделен на два имота, съответно, с идентификатор * с площ от 656 кв.м, и с идентификатор * (в който попадат сградите), с площ от 700 кв.м. С договор за покупко-продажба, обективиран в н. а. № 149/25.08.2015 г., Х. и И. Х. са продали на С. М. ПИ с идентификатор *. С договор за покупко-продажба (н. а. № 36/09.02.2016 г.) Х. и И. Х. са продали на С. М. само 12 кв.м ид.ч. от ПИ с идентификатор *. По искане на С. М. от 2016 г. КККР са изменени по реда на чл. 53 ЗКИР, без издаване на изричен административен акт, като е извършено отразяване на УПИ *-* и УПИ *-*, кв. 32 по ПУП, одобрен по нейно искане, със заповед № Г-440/11.11.2016 г., съответно, като ПИ с идентификатор * с площ от 674 кв.м и ПИ идентификатор * (в който попадат сградите), с площ от 688 кв.м. На 09.02.2018 г. е починал В. Х. В., наследен при равни квоти от първите две ищци. С договор за покупко-продажба, обективиран в н. а. № 32/05.04.2018 г., Х. и И. Х. са продали на В. В. (по време на брака му с М. В., двамата родители на С. М.) 1/2 ид.ч. от ПИ с идентификатор *, целият с площ от 688 кв.м. С н. а. № 63/17.04.2018 г. В. и М. В. са дарили на С. М. 232 кв.м ид.ч. от 344 кв.м ид.ч. от ПИ с идентификатор *, целият с площ от 688 кв.м. С н. а. № 184/17.05.2018 г. Х. и И. Х. са продали на В. В. (по време на брака му с М. В., двамата родители на С. М.) 1/2 ид.ч. от ПИ с идентификатор ***, целият с площ от 688 кв.м, ведно с всички подобрения и приращения в поземления имот. По искане на С. М. от 2018 г. КККР са изменени, като е извършено отразяване изменение на границата между УПИ *-* и УПИ *-*, кв. 32 (по ПУП, одобрен по нейно искане със заповед № Г-440/11.11.2016 г. за изменение на РП от 1961 г.), предвид одобреното изменение на ПУП от 2016 г. със заповед № Г-376/31.10.2018 г., като са отразени ПИ с идентификатор * с площ от 898 кв.м, ПИ идентификатор * (в който попадат сградите, съответно, с идентификатор ** и ) с площ от 456 кв.м и ПИ с идентификатор * с площ от 8 кв.м. С к. н. а. № 152/11.07.2019 г. В. и М. В. са признати за собственици на 1/2 ид.ч. от сградите с идентификатор ** и . За удостоверяване правото им на собственост са представени горецитираните н. а. № 32/2018 г. и н. а. № 184/2018 г., и заповед № 34/28.05.2019 г. към удостоверение за търпимост № 12/19.03.2012 г., издадена по искане на В. В.. Със същата, на основание чл. 99, ал. 2 АПК, е изменено визираното по-горе удостоверение от 2012 г., като са променени площите на етажите, съответно от 80.41 кв.м за сутерена на 83.05 кв.м; на първия етаж и гаража от общо 114.30 кв.м, на първи етаж с площ от 92.13 кв.м, и гараж с площ от 23.24 кв.м, и на втория етаж от 78.96 кв.м на 79.07 кв.м, и отново е посочено, че са налице условията за приложимост на § 16, ал. 1 ЗУТ (преди издаване на тази заповед от гл. архитект на район „Приморски“ е бил издаден също от него отказ № 1/08.02.2019 г. по искането на В. В. за издаване на удостоверение за търпимост за сградите, мотивиран с това, че според настоящата площ на ПИ от 456 кв.м сградите надвишават допустимата плътност от 20 %). Според цитирания к. н. а. В. са придобили собственост върху сградите чрез реализирано и признато строителство съгласно заповед № 34/28.05.2019 г. към удостоверение за търпимост № 12/19.03.2012 г. С договор за дарение, обективиран в н. а. № 191/18.07.2019 г., В. и М. В. са дарили на С. М. ПИ с идентификатор *, целият с площ от 456 кв.м, ведно с всички приращения и подобрения в имота. С н. а. № 19/26.07.2019 г. В. и М. В., легитимирайки се като собственици с к. н. а. № 152/2019 г., са дарили на С. М. 1/2 ид.ч. от сграда с идентификатор ** и 1/2 ид.ч. от сграда с идентификатор **. Страните не спорят, че техническите параметри на сградите, така както са били изградени първоначално до 1987 г., не са били променяни впоследствие и те са в първоначалния им вид. Не е спорно и се установява от горецитираните договори и че понастоящем ответницата е едноличен собственик на урегулирания поземлен имот, в който са разположени сградите.

Въззивният съд е посочил, че влязлото в сила решение по гр. д. № 318/2008 г. по описа на ВРС е формирало сила на пресъдено нещо (СПН) по отношение на страните по него относно принадлежността на правото на собственост върху процесните сгради, вкл. отричане наличието на такова право в патримониума на Х. и И. Х.. От СПН са обвързани и правоприемниците на страните на основание чл. 298, ал. 2 ГПК, какъвто универсален правоприемник са първите две ищци, наследили В. В., и какъвто частен правоприемник се твърди да са праводателите на ответницата С. М. - В. и М. В., като придобили собственост върху сградите от Х. и И. Х. чрез транслативните сделки по н. а. № 32/2018 г. и н. а. № 184/2018 г. (с твърденията, че доколкото сградите не са изключени изрично, те също са предмет на договорите), и в тази връзка ответницата не би могла основателно да възразява за наличие право на собственост върху сградите в патримониума на Х. към 2018 г., възникнало от факти, които са настъпили до датата на приключване на устните състезания пред въззивната инстанция (14.05.2010 г.), каквито по същество са фактите, наведени в отговора с твърденията, че с договора за дарение от 22.01.2003 г. В. В. е дарил на баща си Х. Х. еднолично притежаваните от него 700/1341 кв.м ид.ч. от сградите. Правата на Х. са отречени по отношение на ищците и с последващо решение № 697/10.06.2019г., постановено по гр. д. № 1606/2018 г. по описа на ВОС, влязло в сила на 07.11.2019 г., с което са уважени предявените от тях против Х. искове с правно основание чл. 108 ЗС, и Х. са осъдени да им предадат владението върху сградите. Исковете обаче са предявени на 10.07.2018 г., т.е. след сключване на сделките по н. а. № 32/2018 г. и н. а. № 184/2018 г. (от които се твърди, че В. са придобили права), поради което това решение не може да обвърже ответницата със СПН. Ето защо, Апелативен съд – Варна е заключил, че ищците се легитимират като собственици на процесните сгради - първите две по наследяване от В. В., а той съгласно решението по гр. д. № 318/2008 г., влязло в сила на 02.02.2011 г., чрез давностно владение - както и третата ищца. Тъй като праводателите на В. Х. не са били собственици на сградите, при прехвърляне правото на собственост върху поземления имот, върху който те са изградени, не са прехвърлили собственост върху сградите, съответно В. не са придобили такава чрез транслативните сделки, предвид което и не са прехвърлили собственост на ответницата С. М. чрез договорите за дарение от 2018 г. и 2019 г.

Въззивният съд е разгледал и възражението, заявено в условие на евентуалност, че С. М. е придобила процесните имоти чрез давностно владение, считано от 26.07.2019 г., с присъединяване владението на В. от 17.04.2018 г., както и това на Х. от 2003 г. до 2018 г. Изложил е, че съгласно показанията на свидетеля С. Д. (доведен от ответницата), същият е съсед на Х. от 1985 г. В периода от 1985 г. до 1988 г. бил войник; когато се прибирал по време на отпуски виждал, че съседите Х. строят къща, която към 1988 г. била завършена. Те имали син, В., който живеел в апартамент до автогарата. Той и съпругата му идвали на гости с децата. През последните 10 години в къщата живеели Х., И. и В., който отишъл при тях, след като се развел с жена си. Първо починал В., после майка му. Х. в момента живее под наем, разказал му, че внучките му са го изгонили от къщата, без да уточнява друго. Не знае кой държи сега ключовете от къщата. В същия двор има монолитна сграда, собственост на В. В., него не го е виждал да влиза в старата къща. Съгласно показанията на свидетелката П. С. (доведена от ищците), същата познава бащата на първите две ищци от 43 години, а след като се оженил - и съпругата му. В. и М. живеели в апартамент до автогарата. Свекървата на свидетелката споделила на бабата на ищците И. Х., че се продава място срещу тях и тогава Х. купили имота (1 - 1.5 дка). Къщата в него се строила 1985 г. – 1986 г. След първоначалния й строеж не е била пристроявана или надстроявана; строили я Х., И. и В.. Имало приземен етаж, в който живеели, а горния етаж давали под наем. След развода В. отишъл да живее там при родителите си, а М. останала в апартамента. Х. продали задната част от двора на един съсед (В. или В.), който има място по-надолу и голяма вила, купил го за дъщеря си. В момента в старата къща не живее никой, първите две ищци казали на свидетелката преди около 2-3 години, че новите собственици на двора не им разрешавали да влизат в двора. Х. напуснал имота преди 1 - 2 години.

Апелативен съд – Варна е приел, че С. М. е добросъвестен владелец за процесната 1/2 ид.ч. от сградите, предмет на н. а. № 19/26.07.2019 г. Тя твърди обаче, че присъединява към своето владение от 26.07.2019 г. владението на В. от 2018 г. и владението на Х. от 2003 г. 3а Х. придобивна давност, поради СПН по гр. д. № 318/2008 г., може да започне да тече след влизане в сила на решението по първа фаза на делбата - 02.02.2011 г., като същото е недобросъвестно. Намерил е за неоснователно възражението, че давност тече от влизане в сила на решението от 24.02.2010 г. за поправка на ОФГ в решението от 24.07.2009 г., защото решението от 24.02.2010 г. не било обжалвано и съответно е влязло в сила по-рано от решението от 24.07.2009 г. Визирал е, че решението за поправка на ОФГ няма самостоятелен характер, а се наслагва към основното решение, като след влизането му в сила единствено се приема, че основното решение е със съдържанието, така както е посочено в решението за поправка на ОФГ, от момента на постановяване. Отделно владението на Х. след 2011 г. е прекъснато с предявяване против тях през 2018 г. и уважаване на ревандикационен иск от същите ищци. Ето защо и ответницата, като позоваваща се на присъединяване на предходно недобросъвестно владение, не може да се ползва от общ (с присъединеното владение) 5-годишен период, а й е необходим общ 10-годишен, който от своя страна да е изтекъл до датата на предявяване на исковете против нея - 13.08.2020 г. Предмет на предявените против нея отрицателни установителни искове е именно твърдяното от нея право на собственост, поради което и предявяването им от собствениците прекъсва нейната давност, като от началото на срока до датата на исковата молба не е изтекъл необходимият 10-годишен срок. Същевременно въззивният съд е приел и че от ангажираните гласни доказателства не се установява С. М. да е осъществявала фактическа власт с намерение на своене върху сградите, след като Х. Х. ги е напуснал след уважаване на ревандикационния иск, нито установяват те да са били владени от В..

По така изложените съображения Варненският апелативен съд е счел предявените с първоначалната искова молба искове за основателни.

Относно насрещните евентуални искове по чл. 109 ЗС, съдът е приел следното:

Съгласно заключението на комплексната съдебно-техническа експертиза от 27.09.2022 г., изслушана пред първоинстанционния съд, неоспорена от страните, и обясненията на вещото лице пред съда, строителството на процесните сгради е извършено въз основа на одобрени на 25.04.1984 г. инвестиционни проекти, част „Архитектура“ и част „Геодезия“, от Отдел „Архитектура и благоустройство“ при Приморски районен народен съвет - гр. Варна и издадено от същия отдел разрешение за строеж № 119/04.05.1984 г. на вилна сграда за жилище с гараж. В одобрения на 25.04.1984 г. проект ЗП на жилищната сграда е 60.67 кв.м, РЗП – 176.48 кв.м, кубатура 436.67 кв.м, ЗП на гаража е 23.63 кв.м. Предвидено е по проект да се изгради вилна сграда на два етажа със сутерен и дървена покривна конструкция. В сутерена е предвидено избено помещение (ПРУ) и два склада, не е предвидено да се копае под откритата тераса и под гаража. На първия етаж са разположени спалня, балкон пред спалня (според одобрен екзекутив), дневна, кухня-столова, баня-тоалет, тераса (над терасата е предвидена дървена покривна конструкция, тип навес) и гараж. На втория етаж са разположени две спални, стая, балкон 3.90 м/1.20 м пред вътрешната спалня, балкон пред другата спалня (според одобрен екзекутив) и тоалет. По време на строителството са извършени промени, които са отразени с екзекутива по част „Архитектура“ - строителните книжа са представени в оригинал и съгласно отбелязванията върху тях извършените промени са одобрени от архитекта, изготвил проекта, нанесени са с кафяв цвят на скиците, и съгласувани с Отдел „Архитектура и благоустройство“ при Приморски районен народен съвет – гр. Варна на 01.11.1985 г. Одобрените и съгласувани промени, извършени в процеса на строителството, се изразяват в следното: изравняване на подовата плоча на избения етаж, като конструктивната височина става 2.45 м (предвидената по проект кота е -3.05 и 2 м, изпълнен балкон на югоизточната фасада, с размери 100/200 см, пред спалнята на първия етаж, изпълнен балкон на югоизточната фасада, с размери 100/200 см, пред спалнята на втория етаж, повдигане на покрива с цел обособяване на допълнителна стая в подпокривното пространство на втория етаж; промяна в размера и местоположението на фасадната дограма. Промените, които са изпълнени в процеса на строителството, но не са одобрени с екзекутивна документация, са следните: в избения етаж, под терасата на първия етаж, е изкопано и е обособено помещение (и така изпълненият сутерен не отговаря на изискванията за самостоятелно жилище); плочата на терасата на първия етаж е изпълнена на кота 0, като е изравнена с преобладаващата част от основната плоча на кота 0; на първия жилищен етаж към дневната е изпълнена тераса с размер 390/120 см. С извършените отклонения от първоначалния проект към момента на извършването им (т.е. при действието на Наредба № 5 за правила и норми по териториално и селищно устройство (обн. 1977 г., отм. 1995 г.) не се счита увеличена ЗП, но е увеличена РЗП на сградата с изграждането на допълнителните балкони. Впоследствие, при действието на § 3а от Наредба № 5/17.05.1995 г. за правила и норми по териториално и селищно устройство (отм. 2001 г.), последващата Наредба № 5/21.05.2001 г. за правила и нормативи за устройство на територията (отм. 2003 г.) и сега действащата Наредба № 7/22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони, след като площта на терасите се включва в ЗП, се счита, че и ЗП е увеличена. По смисъла на чл. 301 ППЗТСУ (отм.), в действащата му редакция към датата на строителството, съществени по смисъла на чл. 160, ал. 1 ЗТСУ (отм.) са отклоненията от утвърдените, съответно одобрените проекти и сметни документации, от разрешението за строеж и от другите строителни книжа, с които се нарушават техническите, технологичните, санитарно-хигиенните, противопожарните и архитектурно-градоустройствените изисквания за строежа или се нарушават техническите и строителни права, норми и нормативи и действащите застроителни планове. Съгласно заключението, отклоненията от проекта са съществени, защото е променена конструкцията на сградата чрез добавянето на балкони, изкопаване на помещение под откритата тераса и замяната на дървената покривна конструкция със стоманено-бетонна плоча по наклона. При тези отклонения, според разпоредбите на чл. 160, ал. 1 и чл. 162 ЗТСУ (отм.), също в редакцията към датата на завършване на строителството, строежът не е подлежал на премахване, тъй като е бил допустим по разпоредбите и териториално-устройствените планове и е подлежал на узаконяване. При действието на ЗУТ отклоненията също са съществени, доколкото се променят строителната конструкция (чл. 154, ал. 2, т. 5 ЗУТ), но отново не попада в категорията подлежащ на премахване незаконен строеж по см. на чл. 225, ал. 2 ЗУТ. Съгласно СТЕ и обясненията на вещото лице, строежът е допустим по действащите подробни градоустройствени планове и по правилата и нормативите, действали по време на извършването му, и търпим, вкл. относно плътност на застрояване, към моментите, когато площта на поземления имот, в който е изграден, е била съответно 1356 кв.м и 688 кв.м, но след одобряването на ПУП-ПРЗ през 2018 г., с което е обособен УПИ с площ от 456 кв.м, не отговаря на градоустройствените показатели, защото допустимата плътност е 20 %, а при този размер на УПИ плътността е 23.56 %. При одобряването на този ПУП-ПРЗ не е съобразявана сградата, поради което не са направени изчисления каква площ УПИ е необходим за съществуващата сграда. Съществуващата на място конструкция е компетентно изпълнена. Няма провисвания и деформации по основните носещи конструктивни елементи. В конструктивно отношение тя отговаря на всички правила и норми към момента на нейното проектиране. Сградата може да изпълнява предназначението си, не застрашава живота и здравето на обитателите. За строежа е издадено през 2012 г. горепосоченото удостоверение за търпимост, променено 2014 г. и 2019 г. в частта относно ЗП на площите на етажите.

Въззивният съд е съобразил постановките на ТР № 31/06.02.1985 г. по гр. д. № 10/1984 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 4/06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС. Изложил е, че искът по чл. 109, ал. 1 ЗС предоставя правна защита на правото на собственост срещу всяко пряко и/или косвено неоснователно въздействие, посегателство или вредно отражение над обекта на правото на собственост, което може и да не накърнява владението, но ограничава, смущава и пречи на допустимото пълноценно ползване на вещта (имота) според нейното предназначение, отдадено от собственика й. Основание за защита чрез иска се поражда само при състояния, от които възникват заплашване и опасност от вредно и смущаващо въздействие, което произтича от упражняване на правомощия, но които субективно пречат и/или ограничават тези на потърсилия правната защита. Функцията на иска е да отрече във всичките тези и други аналогични случаи правомерността и да предотврати неоснователните действия, поведение и състояния, както и премахване на последиците от тях. В случаите на извършен строеж без разрешение или в отклонение на издаденото разрешение и/или на други строителни книжа заинтересованият собственик (съсобственик) не е длъжен да търпи и понася ограниченията, които произтичат за неговото право на собственост от създаденото състояние, когато е нетърпимо според закона. При нетърпимост на същото, всяко отклонение от разрешението или строителните книжа следва да се счита за съществено в случаите, когато се нарушават техническите, технологическите, санитарно-хигиенните, противопожарните и архитектурно градоустройствените изисквания за строежа, действащите застроителни планове и техническите нормативи, по които следва да се осъществи строежът. Ако тези положения не са били взети предвид по повод издаваните за строежа административни актове, засегнатият собственик не е лишен от защитата си по чл. 109 ЗС. Предвид тези разрешения, трайно в съдебната практика се приема, че фактът на издадено от съответния административен орган удостоверение за търпимост за даден строеж е неотносим към вещноправните последици от незаконното строителство, тъй като удостоверението за търпимост урежда единствено правното положение на незаконните строежи от гледна точка на благоустройствените закони (установява, че не подлежат на премахване от държавата), като статутът на търпимост не може да породи за собственика на терена задължение да търпи създаденото с незаконния строеж ограничение на правото на собственост, съответно той може да иска по реда на чл. 109 ЗС премахването му. Съгласно разрешенията по т. 3 на ТР № 4/06.11.2017 г. на ОСГК на ВКС, от разпоредбата на чл. 109 ЗС е видно, че двете задължителни условия за уважаването на иска са: неоснователността на действията на ответника по негаторния иск и създаването на пречки за собственика да упражнява правото си на собственост в неговия пълен обем. Ако действията на ответника са основателни, няма да е налице хипотезата на чл. 109 ЗС. Същото ще бъде, ако действията са неоснователни, но не създават пречки на собственика. Следователно, за уважаването на този иск във всички случаи е необходимо ищецът да докаже, не само че е собственик на имота и че върху този имот ответникът е осъществил неоснователно въздействие (действие или бездействие), но и че това действие или бездействие на ответника създава за ищеца пречки за използването на собствения му имот по-големи от обикновените (чл. 50 ЗС). Преценката за това кои въздействия са по-големи от обикновените и поради това са недопустими, е конкретна по всяко дело.

Въззивният съд е посочил, че в случая, съгласно СТЕ, отклоненията от одобрения проект и от одобрените екзекутиви към него, т.е. това, което е извън разрешеното строителство, включва: изкопаването под терасата на първия етаж на помещение, изпълнение на плочата на терасата на първия етаж на кота 0, с което е изравнена с преобладаващата част от основната плоча на кота 0, и направата на тераса към дневната на първия жилищен етаж (останалите тераси са част от одобрената екзекутивна документация), като именно основно включване площта на терасите в ЗП, според действащата след 1995 г. нормативна уредба, и площта на допълнителната стая на втория етаж, води до разлики в сега измерените площи спрямо първоначалния проект. Приел е, че по делото не е установено тези части от сградата, изпълнени в отклонение от проекта, да създават за ищцата по негаторните искове пречки за фактическото използването на собствения й поземлен имот по-големи от обикновените. По същество твърденията на М. са, че пречките се изразяват в това, че нетърпимата сграда пречи тя да осъществи инвестиционните си намерения за ново строителство, за което е изготвила през 2018 г. виза за проектиране и е изменила ПУП-ПРЗ.

Относно това дали сградата подлежи на премахване като нетърпима според действащите градоустройствени показатели, съдът е приел следното:

Съгласно СТЕ, от построяване на сградата през 1987 г. до 2018 г., тя е отговаряла на градоустройствените правила и показатели. Предвид изготвянето по искане на С. М., като едноличен собственик на двата съседни ПИ, и одобряването през 2018 г. на изменение на одобрения през 2016 г. ПУП-ПРЗ за конкретния имот, поради желанието й да изгради нова собствена сграда в УПИ *-* на мястото на съществуващите, допълнително е намалена площта на втория ПИ (образуван от началния имот с площ 1356 кв.м), в който са сградите - от 688 кв.м на 456 кв.м, без да бъде съобразено при одобряването му наличието на сгради, и така е нарушен коефициентът за плътност. Съдът е приел, че ищцата по негаторните искове в случая претендира да черпи ползи от собственото си поведение, довело до издаване на преценен от въззивния състав по реда на чл. 17, ал. 2 ГПК като незаконосъобразен, административен акт. Ответниците по исковете по чл. 109 ЗС са суперфициарни собственици на сградите, поради което имат право да ги държат върху земята, собственост на С. М., (както и да ползват тази земя, доколкото това е необходимо за използването на сградите според тяхното предназначение - чл. 64 ЗС). Подобно изменение на ПУП-ПРЗ не би могло да се извършва без изричното съгласие на засегнатите носители на ограничени вещни права върху УПИ, видно от разпоредбите на чл. 134 и сл. ЗУТ. Предвид горния приет характер на административния акт, съдът е счел, че одобряването на този ПУП-ПРЗ не е довело до нетърпимост на съществуващата сграда.

По изложените съображения въззивният съд е заключил, че собственият на ответниците по негаторните искове, търпим и не попадащ в категорията подлежащ на премахване незаконен строеж, не създава пречки за използването на собствения на С. М. поземлен имот, по-големи от обикновените, поради което насрещните искове се явяват неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.

Жалбоподателката счита решението на въззивния съд за нищожно, недопустимо и неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК визира основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2, 3 и чл. 280, ал. 2 ГПК.

Твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси:

1. Дали законността на строителството е пречка за уважаване на иск по чл. 109 ЗС и какво е съотношението между правото на собственика на земята да иска събаряне на построена в нея сграда по реда на чл. 109 ЗС и правото на собственика на сградата да я държи в чуждия имот на основание чл. 63 и чл. 64 ЗС.

Във връзка с този въпрос С. М. се позовава на приетото в: решение № 324/21.06.2010 г. по гр. д. № 1320/2009 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 401/21.07.2009 г. по гр. д. № 2770/2008 г. на ВКС, V г. о., решение № 42/08.06.2020 г. по гр. д. № 3841/2019 г. на ВКС, І г. о., решение № 115/30.11.2020 г. по гр. д. № 3769/2019 г. на ВКС, І г. о., решение № 183/18.06.2012 г. по гр. д. № 88/2012 г. на ВКС, ІІ г. о.

Жалбоподателката твърди, че в противоречие с горната съдебна практика в конкретния казус въззивният съд не е коментирал липсата на отстъпено право на строеж съгласно чл. 56, ал. 3 ЗТСУ (отм.), което е от съществено значение за решаване на спора; съдът е следвало да изясни въпроса по какъв начин незаконно изградените в поземления имот сгради й пречат да ползва имота си в пълен обем.

2. Когато в производство по чл. 109 ЗС съдът преценява законността на един строеж, трябва ли да съобразява само действащите към настоящия момент строителни правила и норми, или трябва да отчете и правилата и нормите, действащи към момента на извършване на строежа, както и дали следва да има съответствие между търсената защита по чл. 109 ЗС и вида на нарушението.

По този въпрос С. М. се позовава на приетото в решение № 60160/30.11.2021 г. по гр. д. № 1518/2021 г. на ВКС, І г. о.

3. Правното значение в производството по иск по чл. 109 ЗС на обстоятелството дали един строеж е със статут на търпимост по смисъла на § 16, ал. 1 ПЗР на ЗУТ.

М. визира противоречие на въззивното решение с приетото в решение № 129/22.07.2014 г. по гр. д. № 4880/2013 г. на ВКС, І г. о.

4. Дали придобивната давност може да бъде прекъсната с иск на собственика, насочен срещу лицето, чрез което се упражнява владението на имота, т.е. срещу държателя.

Жалбоподателката се позовава на приетото в решение № 216/28.10.2016 г. по гр. д. № 2182/2016 г. на ВКС, І г. о.

5. Може ли съдът да въвежда нови придобивни основания за ищците по основния иск извън тези, които са посочени в исковата молба, излизайки извън пределите на диспозитива на решение, ползващо се със СПН, решено в тяхна полза.

Цитира се решение № 2391/01.11.2011 г. по гр. д. № 1493/2010 г. на ВКС, І г. о.

6. Нищожно ли е решението, когато е постановено от незаконен съдебен състав.

Визирана е практика на ВКС, обективирана в решение № 668/15.11.2010 г. по гр. д. № 1790/2009 г., І г. о., решение № 119/17.05.2013 г. по гр. д. № 1198/2012 г., ІІІ г. о., решение № 65/10.05.2016 г. по т. д. № 3780/2014 г., ІІ т. о.

7. По въпроса за допустимостта на отрицателния установителения иск.

8. Допустим ли е отрицателен установителен иск, когато ищецът разполага с правната възможност да води положителен установителен иск.

По горните два въпроса се сочи противоречие на атакуваното пред ВКС въззивно решение с ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС.

9. 3а основанията за събиране на нови доказателства от въззивния съд в хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК (противоречие с решение № 223/13.12.2018 г. по т. д. № 3018/2017 г. на ВКС, І т. о.).

10. Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни.

По този въпрос С. М. се позовава на противоречие с приетото в решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС, II г. о.

11. Следва ли въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните и освобождава ли се въззивната инстанция от задължението й да отговори на всички доводи във въззивната жалба, в рамките на проверката по чл. 269 ГПК.

Визира се противоречие с решение № 2244/04.01.2016 г. по гр. д. № 4363/2015 г. на ВКС, I г. о.

12. Длъжен ли е съдът да обсъди нововъзникналите обстоятелства в хода на делото и на базата и на тях да обоснове решението си.

Според жалбоподателката, по този въпрос въззивният акт противоречи на приетото в решение № 816/07.07.2011 г. по гр. д. № 2028/2009 г. на ВКС, І г. о.

13. Процесуалноправните въпроси са свързани с правомощията на въззивната инстанция съгласно Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГК на ВКС.

С. М. счита, че решението на Апелативен съд - Варна е постановено в противоречие е т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

14. Неправилното докладване на делото води ли до неправилност на съдебното решение.

Твърди се, че по въпрос № 14 въззивното решение е постановено в противоречие на т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГК на ВКС.

15. „Въпросът, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, е по приложението на чл. 130, ал. 2 от ЗСВ“.

16. „Въпросът, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, е по приложението на чл. 236, ал. 2 от ГПК“.

17. Следва ли съдът да прави своите изводи, приемайки общата норма на закона, без да се съобрази с нейните изключения при поставени условия за валидност.

18. Следва ли по негаторен иск по чл. 109 ЗС ищецът да доказва по какъв начин незаконното строителство, извършено от трети лица в собствения му ПИ, ограничава правото му на собственост, при положение че незаконните постройки са изконсумирали цялата възможна площ за застрояване и му пречат да извърши строителство съгласно издадената му виза за проектиране.

19. Относно приложението на чл. 92 ЗС, за начина на придобиване в собственост по принципа на приращенията и може ли да се приеме, че е налице това придобивно основание, когато не е налице възражение или иск по чл. 116 ЗЗД.

М. се позовава по този въпрос на приетото в решение № 183/18.06.2012 г. по гр. д. № 88/2012 г. на ВКС, ІІ г. о.

От насрещните страни е постъпил отговор на касационната жалба, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на тълкувателното решение е прието, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Първият въпрос е формулиран без да са съобразени конкретните решаващи мотиви на въззивното решение за отхвърляне на исковете по чл. 109 ЗС и по тази причина не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Апелативен съд – Варна не е изложил съображения, че процесният строеж е законен и поради това претенциите за премахването му са неоснователни.

Визираната практика на ВКС е по казуси, различни от настоящия. В случая процесните сгради са били построени в съсобствен поземлен имот от лицата, притежаващи правото на собственост върху него, като между съсобствениците не са били налице разногласия при извършването на строежа. Ето защо осъщественото строителство, макар и в отклонение на строителните книжа и разрешението на строеж, не може да бъде квалифицирано като неоснователно действие по смисъла на чл. 109 ЗС. Впоследствие с поземления имот са извършени разпореждания, в резултат на които С. М. е придобила същия, при наличните в него постройки, без собствениците на постройките да са извършвали последващи промени по тях, попадащи в хипотезата на чл. 109 ЗС.

Не става ясно в каква връзка е поставен и въпрос № 2 от изложението, доколкото Апелативен съд – Варна е взел предвид както действащите към момента на осъществяване на строежа правни норми, така и тези на ЗУТ и е заключил, че по силата и на едните, и на другите той не попада в категорията подлежащ на премахване незаконен строеж до момента, в който по инициатива на С. М. площта на ПИ с идентификатор *** е била намалена на 456 кв.м.

По въпрос № 3, с визираното от М. решение № 129/22.07.2014 г. по гр. д. № 4880/2013 г. на ВКС, І г. о. е прието, че разпоредбата на § 16, ал. 1 ПЗР на ЗУТ урежда правното положение на незаконните строежи от гледна точка на благоустройствените закони. Посочените в закона критерии, при които един строеж се счита търпим и не подлежи на премахване, са изцяло на плоскостта на съответствието на строежа с изискванията на строителните правила и норми към момента на изграждането му или с разпоредбите на ЗУТ. Разпоредбата на § 16 ПЗР на ЗУТ е неотносима към вещноправните последици от незаконното строителство. Статутът на търпимост не може да породи за собственика на терена задължение да търпи създаденото от незаконния строеж ограничение на правото си на собственост. В този смисъл не може да се поддържа, че негаторният иск по чл. 109 ЗС е неприложим по отношение на незаконни строежи, щом те са в режим на търпимост.

Решението на Апелативен съд – Варна не противоречи на горните постановки, а съответства на тях. В случая съдът е намерил исковете по чл. 109 ЗС за неоснователни, не поради факта на търпимост на строежа, а защото е приел, че ищцата по тези искове претендира да черпи ползи от собственото си поведение, довело до издаването на незаконосъобразен административен акт.

Въпрос № 4 е формулиран според фактическа обстановка, която не е приета за установена от страна на въззивния съд, и поради това е ирелевантен. Последният не е изложил мотиви, че е налице прекъсване на владение чрез предявяване на иск срещу държател на имота.

Петият въпрос е формулиран според твърдения на жалбоподателката, които не намират потвърждение в мотивите на въззивното решение. В случая въззивния съд не е въвел ново придобивно основание извън наведеното от И. В. М., Х. В. Т. и М. Т. М. по делото.

Шестият въпрос е поставен с твърдението, че докладчикът по делото пред първоинстанционния и пред въззивния съд е бил определен ръчно, а не по електронен път.

Този въпрос не може да обуслови допускане на касационно обжалване. Визираната от жалбоподателката съдебна практика е изцяло неотносима, тъй като касае други хипотези на нищожност на съдебни актове. Същевременно, налице е практика на ВКС, съгласно която обстоятелството, че съдията-докладчик или друг член на съдебния състав не е бил определен за такъв при спазване на принципа на случайния подбор, не обуславя нищожност на постановеното решение (така: решение № 346/30.11.2011 г. по гр. д. № 1556/2010 г., ІІ г. о.).

Освен това, ако действително делото е било разпределено ръчно на първоинстанционния съдия Н. С., това не е така във въззивния съд, видно от приложения протокол от избор, съгласно който гр. д. № 1/2023 г. е било разпределено автоматично на съдия М. М..

По въпроси №№ 7 и 8 - относно допустимостта на предявен отрицателен установителен иск за собственост, атакуваното пред ВКС решение е съобразено с постановките на ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно последното, диспозитивното начало в гражданския процес се проявява в това, че участникът в правен спор сам определя кога, доколко и какъв обем защита да търси. Правният интерес от решаване на правния спор винаги произтича от конкретните обстоятелства, в които спорът се изразява и чрез които всеки от спорещите твърди, че се засяга правната му сфера. Видът на иска е призван да гарантира постигането на необходимата и достатъчна по вид и обем защита на материалните права. Такава защита в случаите на отрицателен установителен иск за собственост или друго вещно право би се постигнала чрез отричане със сила на пресъдено нещо на претендираното от ответника право. Правният интерес при отрицателния установителен иск за собственост или друго вещно право се поражда от твърдението за наличие на притежавано от ищеца, различно от спорното, право върху същия обект, чието съществуване би било отречено или пораждането, респективно упражняването му би било осуетено от неоснователната претенция на насрещната страна в спора. Интерес от отрицателния установителен иск за собственост може да е налице, когато ищецът заявява самостоятелно право върху вещта, както и при конкуренция на твърдени от двете страни вещни права върху един и същ обект. С отрицателен установителен иск могат да се защитават и фактически състояния. Такъв е случаят, при който владението е смутено (но не е отнето) преди да са изтекли шест месеца от установяването му от лице, което неоснователно претендира, че е собственик. Интерес от предявяване на отрицателен установителен иск е налице и когато ищецът има възможност да придобие имота на оригинерно основание или по реституция, ако отрече претендираните от ответника права.

В случая е налице хипотезата, визирана в тълкувателното решение, на конкуренция на твърдени от двете страни вещни права върху едни и същи обекти. С отричане правата на С. М., предявилите иска И. В. М., Х. В. Т. и М. Т. М. постигат целената от тях защита на правата им.

Въпрос № 9 е разрешен от въззивния съд в съответствие с практиката на ВКС, включително визираната от жалбоподателката, като обосновано съдебният състав е заключил, че не са налице предпоставките на чл. 266 ГПК за уважаване на направените пред него доказателствени искания.

По свързаните въпроси №№ 10 и 11 въззивното решение е съобразено с установената задължителна съдебна практика (ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС) и практиката по чл. 290 ГПК, съгласно която въззивната инстанция, като инстанция по съществото на спора, е длъжна да обсъди представените и приети пред нея доказателства и да мотивира решението си в съответствие с изискванията на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. Той трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка на доказателствата и при съблюдаване очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като обсъди доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая това е сторено от въззивния съд, който е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви и е направил съответните правни изводи.

В действителност, с тези въпроси, както и въпрос № 12, С. М. изразява оплакването си от необосноваността и неправилността на направените от Апелативен съд – Варна правни изводи по съществото на спора. Настоящият съд, обаче, не може да провери дали тези оплаквания са верни в производството по чл. 288 ГПК по селекция на касационните жалби.

Във връзка с въпрос № 14 С. М. твърди, че въззивният съд не е направил нов доклад по делото с оглед направеното възражение във въззивната жалба.

По този въпрос не може да бъде допуснато касационно обжалване, тъй като в случая Апелативен съд – Варна е процедирал съобразно приетото в т. 2 на ТР № 109.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В последното е прието, че за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада на делото въззивният съд не следи служебно (чл. 269, изр. второ ГПК). Когато във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, тъй като характерът на въззивната дейност изключва повторение на действията, дължими от първата инстанция. Освен това, извършването на изцяло нов доклад от въззивната инстанция с различна квалификация на предявения иск би имало за резултат предварително определяне на действията на първоинстанционния съд като неправилни, а тази преценка се дължи едва при постановяване на въззивното решение. В тази хипотеза въззивният съд дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство.

В разглеждания случай във въззивната жалба не са направени конкретни оплаквания във връзка с доклада по делото, поради което въззивният съд не е следвало да дава на жалбоподателката указания за посочване на нови доказателства. Същият е взел отношение и мотивирано се е произнесъл по искането й за събиране на нови доказателства.

Въпроси №№ 13, 15 и 16 не представляват такива по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и не могат да обусловят допускане на касационно обжалване.

Въпрос № 17 е поставен по общ и неясен начин и не изпълнява критериите на закона.

Въпрос № 18 не кореспондира на решаващите мотиви на Апелативен съд – Варна за отхвърляне на исковете по чл. 109 ЗС, а именно, че с действията си С. М. сама целенасочено се е поставила в неблагоприятно положение, инициирайки изменение на ПУП-ПРЗ за имота през 2018 г.

Последният въпрос също е формулиран според защитната теза на жалбоподателката, а не според приетото от въззивния съд, който в случая е зачел силата на пресъдено нещо на решението по гр. д. № 318/2008 г. на Районен съд – Варна за допускане на делба.

Въззивното решение се явява валидно и допустимо. Същото не е и очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

Ответниците по касационната жалба имат право на направените от тях разноски за адвокат пред ВКС в размер на 3750 лв. Заявеното от М. възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение се явява неоснователно, предвид цената на иска и значителната фактическа и правна сложност на делото.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,