Определение № 265 от 22.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4300/2022 г.

Образувано е по подадената касационна жалба от С. Т. Д. чрез пълномощник адв. Г. М. от АК – К., срещу въззивно решение № 163/15.08.2022 г. по в. гр. д. № 176/2022 г. на ОС – Кюстендил, в частта с която, като е отменено решение № 137 от 02.03.2022 г. по гр.д. № 961/2021 г. по описа на РС – Кюстендил за отхвърляне иска за делба на самостоятелен обект в сграда с идентификатор № *****, е допуснат до делба този имот при равни квоти между съделителите С. Т. Д. и М. А. Д..

Твърди се, че решението в обжалваната част е постановено при неправилно приложение на материалния закон, нарушение на процесуалните правила и необосновано. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди наличието на основания по чл. 280, ал. 1 т. 1 и т.3 ГКП и чл.280, ал.2, предл. трето ГПК за допускане касационно обжалване.

Насрещната странa в касационното производство М. А. Д. чрез пълномощник адв. Д. М. от АК – К., оспорва касационната жалба с писмено становище, в което са изложени съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, при преценката за допустимост на касационното обжалване, въз основа на данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.

Производството е по иск за делба, във фаза по допускане на делбата. С първоинстанционото решение № 137 от 02.03.2022 г. по гр.д. № 961/2021 г. на РС – Кюстендил, е отхвърлен иска на М. Д. за делба на жилищен имот - ап.28 в [населено място], и е допусната делба на друг недвижим имот в [населено място], общ.К., включен в делбата по реда на чл.341, ал.2 ГПК по искане на С. Д., при равни дялове на двамата съделители С. Т. Д. и М. А. Д..

По въззивна жалба на М. Д., въззивният съд е отменил първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от него срещу С. Д. иск за делба на жилището в [населено място] представляващ към момента самостоятелен обект в сграда с идентификатор № *** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед №РД-18-96/28.10.2008г. на изпълнителния директор на АГКК, находящ се в [населено място], самостоятелният обект се намира на ет. 7 в сграда с идентификатор № , с предназначение: жилищна сграда - многофамилна, разположена в поземлен имот с идентификатор № *, с предназначение на самостоятелния обект: жилище, апартамент, брой нива на обекта: 1, площ, посочена в документа - 72.90 кв.м., прилежащи части: изб. помещение № 54 с площ от 5.38 кв.м., ведно с 1.986 % ид.части от ОЧС и от правото на строеж върху мястото, и е допуснал до делба процесния недвижим имот при равни права между съделителите М. Д. и С. Д.. В частта по допускане до делба при равни дялове на същите двама съделители на имота в [населено място], първоинстанционното решение е потвърдено.

Предвид обхвата на подадената касационна жалба от С. Т. Д., въззивното решение в частта, в която се потвърждава първоинстанционното решение по допускане делба на имота в [населено място], е влязло в сила като необжалвано, и тази част на въззивното решение не е предмет на преценка в настоящето касационно производство по чл.288 ГПК.

По преценка наличието/липса на предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част, касационният състав на ВКС намира следното:

Въззивният съд е приел, че страните са бивши съпрузи, чийто брак е прекратен с развод на 02.04.2004 г. с решение на съд в Кралство Испания. Приел е за установено, че апартаментът, чиято делба е поискал ищеца М. Д. с исковата молба, е отстъпен в обезщетение срещу отчужден имот със заповед № 1044/30.07.1980 г. по чл. 100 ЗТСУ (отм.) на председателя на ИК на ОбНС –К., в която заповед като правоимащи да получат в обезщетение посоченото жилище- ап.28, [жилищен адрес] кв.340, са вписани двамата съделители по делото, като отразената поправка в тази заповед е прието да се отнася само до неправилно посочване при името на М. Д. с окончания на „-а“, но не и до самото посочване на същия като титуляр. Установено е, че в приетия по делото констативен нотариален акт за собственост № 109, т.3, д.1031/1982 г., отново двамата съделители са признати за собственици на жилището дадено като обезщетение срещу отчужден недвижим имот по ЗТСУ, на стойност 11045 лв., от която 5045 лв. е обезщетение за отчужден имот парцел *, кв.340, и 6000 лв. разрешен заем. И в двата документа е отразено, че то се дава като обезщетение срещу отчужден недвижим имот в [населено място] парцел 1619, но в двата документа стойността на отчуждения имот е различна- в заповедта по чл.100, ал.1 ЗТСУ (отм.) тя е по ниска 3933 лв. Така въззивният съд е заключил, съгласно и чл.103, ал.1 ЗТСУ (отм.), че собствеността върху така отстъпения в обезщетение имот се придобива по силата на самата заповед на органа по чл.95, а разликата между стойността на отчуждения и стойността на отстъпения имот се заплаща по ред и начин, определени с правилника за прилагане на закона. Въззивният съд е направил извод, че не е направено възражение за пълна или частична трансформация по отношение на това жилище от ответната страна, защото обстоятелствата, изложени от нея относно начина на придобиването му, са били изложени само като такива, касаещи субективната страна на упражняваното от съделителката Д. владение след развода на страните. Направен е краен извод, че този имот е придобит по време на брака при равни права, след развода на страните съсобствеността е вече обикновена, няма СИО, и е разгледано възражението на ответната страна за придобиване по давност от нея на дела на ищеца в това жилище след развода, по отношение на което е счел да няма забрана за течение на давността след развода на страните. Въз основа на преценка доказателствената стойност на показанията на свидетелите (обсъдени подробно показанията на всички свидетели в установителната част на мотивите), въззивният съд е приел, че след като и след 2004 г. ищецът е останал да работи в Испания, не можело да се установи владението е осъществявано от бившата съпруга да е необезпокоявано във вложения от закона смисъл (свидетелите- децата на страните сочат, че до 2016-2018 г. ищецът бил в Испания където работел, също и ответницата от 2000 г. и досега също работела в Испания, като половин година била там, останалото време в България живеела в процесното жилище ), да е явно манифестирано в период от 10 години, след като не е визиран конкретен начален момент, от който е осъществено това противопоставяне, не е определено времето на разговора (за какъвто разговор само дъщерята на страните дава показания, че майка й, в някакъв неконкретизиран момент след развода, е заявила на баща й, че апартамента е неин и да не идва повече там), от който категорично да се приеме, че ответницата е демонстрирала недвусмислено своене на жилището и това е станало достояние на ищеца. По тези съображения е прието, че този имот следва да се допусне до делба при равни дялове на съделителите, поради което е отменено първоинстанционното решение по иска за делбата му и е допусната делбата му при равни дялове на съделителите.

Като обосноваващи допускането на касационното обжалване, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси като такива от значение за изхода на спора, и по които се сочи, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВС и ВКС - основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, и които са от значение за точното прилагане на закона-основание по чл.280, ал.1, т.3, предл.първо ГПК:

1. Счита ли се доведено до знанието на невладеещите съсобственици намерението на владеещият съсобственик да свои целия имот, когато действията му са обективирани по общодостъпен начин и пред широк кръг лица? – в противоречие с Решение № 106 от 28.12.2015 г. по гр. д. № 2687/2015 г. на II – г.о. отделение, Решение № 276 от 20.11.2014 г. по гр. д. № 3036/2014 г. на Върховен касационен съд.;

2. 3а да се осъществи фактическият състав на чл.79, ал.1 ЗС владеещият съсобственик длъжен ли е да извърши уведомяване на съсобственика си за намерението си да свои целия имот и да му го противопоставя, ако последният в 10-годишния период от установяване на самостоятелната му фактическа власт постоянно живее извън България, завръща се епизодично в страната, без да претендира права по ЗС и намерения за такива, и изобщо не се интересува от имота ? – в противоречие с постановеното в решение № 214 от 26.10.2015 г. по гр. д. № 1919/2015 г. на ВКС, I г. Решение № 31 от 11.03.2019 г. по гр. д. № 2914/2018 г. на Върховен касационен съд.

3. Длъжна ли е въззивната инстанция да извърши самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, както и да обсъди всички доводи и възраженията на страните като изложи собствени мотиви по съществото на спора? – в противоречие с практиката по чл.290 ГПК на ВКС по прилагането на чл. 236 ГПК обективирана в решение № 3 от 25.01.2016 г. по гр. д. № 3973/2015 г. на I – г.о., Решение № 140 от 23.03.2010 г. по гр. д. № 4755/2008 г. на ВКС, I – г.о.

4. Има ли вещноправно действие заповедта по чл.100,ал.1 ЗТСУ/отм./ и за съпруга, комуто не е било прехвърлено по реда на чл.102, ал.1 ЗТСУ/отм./ правото на обезщетение за техен отчужден имот от родителите на съпругата му? Този материалноправен въпрос е разрешен в противоречие с т.З на ПП на ВС на РБ (вероятно се има предвид ППВС № 5/1972 г.) и с Решение № 145 от 27.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1352/2013 г., I г. о., ГК, Решение № 75 от 05.06.2018 г. по гр. д. № 3178/2017 г. на Върховен касационен съд, 2-ро [населено място], и Решение Ns 317 от 16.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4722/2008 г. на II - г. о.;

5. Следва ли въззивната инстанция, ако счете за неоснователно възражението за придобивна давност на ответницата по иска за делба на имота, да разгледа и се произнесе и по възражението й срещу общността му, релевирано в отговора на исковата молба, основано на трансформирането му от отчужден имот на родителите й,за който от тях й е било цедирано по реда на чл.102, ал.1 ЗТСУ/отм./ правото им на обезщетение за този имот? - без сочена съдебна практика, на която да противоречи обжалваното решение;

6. Лично имущество ли е придобитият имот от съпругата по време на брака ѝ чрез цедирането й по реда на чл.102, ал,1 ЗТСУ /отм./ от родителите й на обезщетението им за отчужден техен имот? – в противоречие с Решение № 193 от 22.07.2016 г. по гр. д. № 4144/2015 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение, Решение № 45 от 08.07.2020 г. по гр. д. № 2510/2019 г. на II – г.о.;

7. Ако има разлика в цената на отчуждения имот на родителите на съпругата и на апартамента,за който те направо са й цедирали по реда на чл.102, ал.1 ЗТСУ /отм./ обезщетението си,и тази разликата е доплатена по време на брака на страните, каква част от дадения като обезщетение апартамент е придобива в режим на СИО? – в противоречие с т.З от ПП № 5/1972 г.на ВС на РБ.

Поставените въпроси № 1 и № 2 нямат характер на правни такива по смисъла на разясненията по ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК. Нормата на чл. 79 ЗС регламентира фактическия състав на придобивната давност, включващ като елементи изтичането на определен в закона период от време и владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС в хипотезата на чл. 79, ал. 1 ЗС, и допълнително добросъвестност и юридическо основание – в хипотезата на чл. 79, ал. 2 ЗС. ВКС приема в трайната си практика, че действията, с които съсобственикът превръща държането на чуждите идеални части във владение за себе си, могат да бъдат различни, поради което и не може да се даде общ отговор, валиден за всички случаи, какви конкретни факти и с какви конкретни доказателства той следва да установи това. Във всеки отделен случай обаче обстоятелствата, установяващи преобръщане на владението, следва да бъдат доказани конкретно (Решение № 74 от 24.06.2015 г. по гр. д. № 6277/2014 г. на ВКС, I г.о.). Извършеното от един от съсобствениците фактическо действие може да се възприеме като демонстриране на намерение за своене, само ако с оглед естеството си е насочено към отричане правата на другите съсобственици. Факта на съществуване на съсобственост, независимо от основанието за възникването й, дава право на всеки от съсобствениците да си служи с цялата вещ, като обезщети останалите съсобственици при писмена покана от тяхна страна. Затова самият факт на ползване на имота от един от съсобствениците, включително и сънаследниците не означава, че той е установил владение за себе си. Съдебната практика последователно и непротиворечиво приема, че когато съсобственик/сънаследник ползва цялата вещ, той е владелец на своята част и държател на частите на останалите съсобственици, освен ако не е демонстрирал явно и категорично, че е променил държането на частите на останалите във владение за себе си. Промяната на намерението и своенето на частите на останалите следва да е демонстрирано недвусмислено. Ползването на целия имот, което може да се възприеме и като упражняване на правото по чл. 31 от ЗС също не може да се възприеме като достатъчно, за да се квалифицира като владение за себе си на частите на останалите. В случая въззивният съд е разгледал именно дали конкретно приетите от него за установени факти установяват такова превръщане държането от ответницата на дела на ищеца във владение и установен ли е точния момент на това превръщане на държането във владение, от значение и за изтичане на 10 годишния давностен срок, поради което не е налице отклонение от установената съдебна практика по приложението на чл.79, ал.1 ЗС, вкл. и не е в противоречие с принципното тълкуване и приложение на закона относно придобиване по давност на дял на друг съсобственик, застъпено в цитираните други решения на ВКС по чл.290 ГПК по втори въпрос. Правилността на изводите на въззивния съд- т.е. дали е доказано да са извършвани или не такива действия, годни да преобърнат държането на чуждата ид.част във владение и кога е станало това преобръщане, е въпрос по същество на спора, който предполага анализ и оценка на събрания материал, поради което първите два въпроса на касатора имат характер на доводи за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, и не могат да са предмет на настоящото производство по селекция на касационните жалби, съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК. Изложеното води до извод, че не е налице общото основание за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първия и втори въпроси. Макар при липсата на правен въпрос като една от кумулативните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за селекция да не е необходимо да се изследва дали е налице противоречие със сочена съдебна практика, за пълнота следва да се посочи, че цитираните решения по чл.290 ГПК по първите два въпроса са неотносими, защото първото дава отговор на въпрос за приложение на презумпцията по чл.69 ЗС, която презумпция не разглеждана за приложима в случая, а останалите разглеждат различни житейски хипотези, спрямо които е даден отговор на въпроса по тях, които житейски хипотези не се покриват с настоящия случай.

Не е налице основание за допускане касационно обжалване по въпрос № 3. Той е относим към задължението на въззивния съд като инстанция по същество на спора, да изложи в мотивите си доводите и възраженията на страните и да обсъди всички допустими и относими към релевантните за изхода на спора факти доказателства, като не може за основе изводите си по същество на спора на произволно избрани от него доказателства. Прегледът на мотивите на обжалваното въззивно решение не дава основание да се приеме тезата на касатора, че въззивният съд е процедирал в противоречие посочената съдебна практика. Напротив, въззивният съд е процедирал в съответствие с посочената от касатора практика на ВКС, като е подложил на анализ събраните писмени и гласни доказателства, доводите и възраженията на страните, които е преценил, че са направени. Предмет на фазата по селектиране на касационните жалби е въпросът дали въззивният съд е процедирал в съответствие със съдебната практика по приложението на чл.12, чл. 235, ал. 2 и чл.236, ал.2 ГПК, но не и въпросът дали фактическите констатации, направени от въззивната инстанция, съответстват на събраните доказателства - този въпрос касае правилността на решението, която може да се проверява само при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК. По същество с този въпрос касаторът оспорва направената от въззивния съд преценка на събраните доказателства и формираните изводи, и така представлява оплакване по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на изводите на въззивния съд, но същите не могат да се обсъждат, тъй като имат отношение към правилността на решението и подлежат на обсъждане при допуснато касационно обжалване, поради което и не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касация на въззивното решение по този въпрос.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпроси № № 4, 6 и 7 от изложението. Въззивният съд е приел, че в случая от страна на ответницата не е направено възражение за пълна или частична трансформация, и не е обсъждал такова по същество, поради което не се е произнасял относно предпоставките, при които се придобиват права по реда на чл.102 ЗТСУ (отм.), нито относно правните последици за СИО при придобиване по време на брак на имот, даден в обезщетение по чл.100 ЗТСУ(отм.) с доплащане над цената на отчуждения имот до цената на дадения в обезщетение, поради което поставените въпроси №№ 4, 6 и 7, не се явяват обуславящи изводите на въззивния съд, и нямат така характер на правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК съгласно задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК и не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационен контрол. Последното прави безпредметно обсъждането дали е налице допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - противоречие със сочена съдебна практика.

Въпрос № 5 от изложението е насочен към оспорване правилността на преценката на въззивния съд дали е направено с отговора на исковата молба възражение срещу общността на имота по исковата молба, основано на трансформирането му от отчужден имот от родителите на ответницата и цедиране на нея правото на обезщетение, и представлява този въпрос по същество оплакване за допуснато процесуално нарушение при оценяване какви възражения е правила ответната страна, поради което не може да се квалифицира като правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК съгласно задължителните указания по горепосоченото ТР № 1 по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Същевременно по такъв въпрос, ако и да можеше да се приеме за правен такъв (а той не е), касаторът не е посочил наличие на допълнителния кумулативен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК- на коя съдебна практика практика на ВС и ВКС противоречи въззивното решение по този въпрос. Ето защо не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване по него.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато по така поставените въпроси и на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Както вече бе посочено по-горе, част от въпросите не са обуславящи и нямат характер на правни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК, което изключва спрямо тях наличие на общото основание за селекция на касационните жалби. Същевременно касаторът не е обосновал и допълнителната кумулативна предпоставка за допустимост касационно обжалване по тях (както по тези въпроси, които са обуславящи и в характер на правни въпроси, така и по останалите) по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а именно не е обосновал с какво произнасянето по тези въпроси би имало приносно значение в правоприлагането за точното прилагане на закона при тълкуване на правните разпоредби по конкретни дела или при създаване на съдебна практика, не е посочено кои правни норми са непълни, неясни или противоречиви, нито се твърди, че по отношение на някои норми липсва съдебна практика, нито е обосновано съществуването на съдебна практика, създадена поради неточно тълкуване, нито изменения в законодателството и обществените условия, които да налагат осъвременяване на тълкуването на определени правни норми. Направеното общо твърдение, че това са въпроси от значение за развитието на правото, не покрива изискването за обосновка на допълнителното основание за селекция по чл.280, ал.1, т.3 ГПК според изложеното в т.4 от ТР № 1/2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Не е налице и основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Произнасянето на съда е в рамките на търсената защита на страните, в съответствие с основните начала на гражданския исков процес и приложимия материален закон, като при прочита на обжалваното решение не се констатира особено тежък порок, изразяващ се в нарушение на материалния или процесуалния закон или явна необоснованост, който да обоснове очевидна неправилност на решението.

Страните не са направили искане за възстановяване на разноски в настоящето производство и съдът не дължи произнасяне за такива по чл.81 ГПК.

С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК