Определение № 2339 от 14.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3426/2023 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника Н. Н. Р., подадена чрез назначения му особен процесуален представител адв. И. И. срещу решение № 281/06.03.2023 г., постановено по възз. гр. дело № 3287/2022 г. на Пловдивския окръжен съд (ПОС). Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, след като е отменено отхвърлителното първоинстанционно решение № 3304/13.10.2022 г. по гр. дело № 13163/2021 г. на Пловдивския районен съд (ПРС), касаторът Н. Р. е осъден, на основание чл. 86 от ЗЗД, да заплати солидарно с другия ответник Ж. Н. Р., на ищеца П. Д. Д. сумата 6 555.83 лв., представляваща законната лихва (обезщетение) за периода 12.08.2018 г. - 12.08.2021 г. за забавено плащане на сумата 11 000 EUR, представляваща дължима неустойка по чл. 5, ал. 3 от сключен между страните на 30.05.2014 г. в [населено място] предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащата на касационно обжалване от него част от въззивното решение. В жалбата се поддържат оплаквания за неправилност на обжалваната част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Насрещната страна – ищецът П. Д., в отговора на касационната жалба, подаден чрез процесуалния му пълномощник адв. А. П., излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като изложеното от страна на касатора не очертава материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по делото, който да е включен в предмета на спора и да е обусловил правната воля на въззивния съд, обективирана в обжалваното решение. При условията на евентуалност, ищецът излага и съображения за неоснователност на касационната жалба на ответника Н. Р.. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на касатора, подадено също чрез особения му процесуален представител адв. И., се сочи допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като се поддържа, че се касае за съществен материалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и е решен неправилно от въззивния съд, поради необоснованост, съществено нарушение на съдопроизводствените правила (в частност – правото на защита пред съда) и е решен в противоречие с фактите по делото. От страна на жалбоподателя обаче не е формулиран такъв материалноправен въпрос, нито процесуалноправен въпрос, по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Вместо това дословно се преповтарят конкретните оплаквания за неправилност на обжалваната част от въззивното решение. Съгласно задължителните указания по приложението на чл. 280, ал. 1 от ГПК, дадени с т. 1 от тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение и представляващ общо основание за допускане на касационното обжалване, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. ВКС не е задължен и е недопустимо да го извежда от изложението към касационната жалба, като може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното въззивно решение. Съгласно разясненията, дадени в мотивите към това тълкувателно решение, допускането на касационното обжалване се предпоставя от мотивирано и ясно изложение от страна на касатора на едно или повече общи (чл. 280, ал. 1) и допълнителни (т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1) основания за допускане на касационното обжалване, както и от обективното наличие на тези основания, които са различни от касационните основания (основанията за касационно обжалване) по чл. 281 от ГПК. Оплакванията за неправилност на въззивното решение (каквито единствено е навел касаторът в случая) представляват основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК, а не общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК – материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, по който се е произнесъл въззивният съд с обжалваното решение. Поради това, оплакванията на жалбоподателя (касационните основания) не могат да бъдат обсъждани по същество в селективната фаза по чл. 288 от ГПК на касационното производство, а биха подлежали на разглеждане от касационната съдебна инстанция по реда на чл. 290 от ГПК, едва и само ако се допусне касационното обжалване на въззивното решение – при наличие на основание за това по чл. 280, ал. 1 или ал. 2 от ГПК. Липсата на формулиран от страна на касатора правен въпрос, поначало сама по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Наличието на допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК би могло да бъде установено, само ако касаторът е извел и е формулирал ясно един или няколко материалноправни или процесуалноправни въпроса, по които се е произнесъл въззивният съд с обжалваното решение, за да прецени касационната съдебна инстанция дали тези правни въпроси (един или повече) са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, респ. – дали са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. При липса, както в случая, на формулирани такива правни въпроси по чл. 280, ал. 1 от ГПК в изложението на жалбоподателя, тази преценка в производството по чл. 288 от ГПК не може да бъде извършена. Независимо от това, следва да се посочи, че в случая решаващите правни изводи и съображения на окръжния съд в обжалваното въззивно решение са в съответствие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 46/25.06.2020 г. по търг. д. № 1328/2019 г. на I-во търг. отд., решение № 167/08.11.2013 г. по търг. д. № 657/2012 г. на I-во търг. отд., решение № 230/19.12.2014 г. по гр. д. № 1425/2014 г. на III-то гр. отд. и решение № 232/06.11.2015 г. по гр. д. № 2175/2015 г. на III-то гр. отд., на които въззивният съд изрично се е позовал. ВКС може да допусне касационно обжалване и независимо от наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК, но единствено в хипотеза по чл. 280, ал. 2 от ГПК. В случая обаче не е налице такава хипотеза, при която касационната инстанция служебно да допусне до касационен контрол въззивното решение в обжалваната част (също т. 1 от TP № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), нито пък касаторът навежда подобно основание. В заключение, касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице основания за това по чл. 280, ал. 1 или ал. 2 от ГПК. Както е прието и в постановеното по делото определение № 1651/04.04.2024 г., съгласно чл. 47, ал. 6, изр. 2 и чл. 81 от ГПК съдът следва да определи окончателен размер на възнаграждението на адв. И. И., назначен за особен процесуален представител на ответника-касатор Н. Р. и изготвил и подал от негово име касационната жалба и изложението към нея по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. Съобразявайки фактическата и правна сложност на делото, както и обема на положения труд от адвоката, настоящият съдебен състав намира, че окончателният размер на възнаграждението му се равнява на първоначално определения такъв с посоченото определение № 1651/04.04.2024 г., а именно – на сумата 200 лв. Съгласно дадените му указания със същото определение, ищецът П. Д. е внесъл авансово на 23.04.2024 г. това възнаграждение в размер 200 лв. по депозитната сметка на ВКС, поради което същото следва да се изплати на адв. И. от тази сметка на съда. Съгласно чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК, предвид крайния изход на спора по делото, ответникът-касатор Н. Р. дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца П. Д., претендираните и направени от последния разноски за горното възнаграждение по чл. 47, ал. 6, изр. 2 от ГПК, а именно – сумата 200 лв. Ищецът не е представил доказателства за други разноски, които да е направил в касационното производство, и конкретно – за адвокатско възнаграждение, което да е платено на процесуалния му пълномощник, както се сочи в отговора на касационната жалба, нито е представил сочения там списък на разноските по чл. 80 от ГПК, поради което такива не му се следват. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение