Определение № 909 от 29.09.2010 г. на ВКС по гр. д. № 458/2010 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано по касационната жалба вх. Nо 65650/27.11.2009 година на З. Х. А., Т. Р. С., Е. Р. К., Д. Ц. В., И. Р. М., Г. Ц. А., П. Б. Л., Н. Б. Ж., М. П. М., М. Х. А., С. П. М. и Р. И. М., чрез процесуалните представители адв. А. С. и адв.П. Г. - САК срещу въззивно Решение от 19.10.2009 година, постановено по гр.д. Nо 3858/2008 година на Софийския градски съд. С обжалваното решение, Софийският градски съд е оставил в сила Решение от 08.08.2008 година по гр.д. Nо 734/2006 година на Софийския районен съд, с което на основание чл. 14 ал.4 ЗСПЗЗ е прието за установено, че към момента на образуване на ТКЗС през 1948-1949 година и 1958-1959 година, М. В. Б., поч. 28.01.1978 година, е бил изключителен собственик на следните земеделски земи в землището на с.В – НИВА от 12.000 дка в м.”М.”;,НИВА от 6 .000 дка в м.”Г.”, НИВА от 9.000 дка в м.”К.”, НИВА от 3.000 ДКА В М.”, НИВА от 11.400 дка в м.”О.”НИВА от 3.600 дка в м.”К.” ,ЛИВАДА от 3,6 дка в м.”П.”. зеленчукова градина от 2.4 дка в м.”П.”, зеленчукова градина от 2.4 дка в м.”Ц.”, ПАСБИЩЕ от нива от 2.4 дка в м.”А.”, както и на ЛИВАДА от 12.2 дка в землището на с.К. м.”Г.”. С касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение, е недопустимо, респ.неправилно и постановено в нарушение на материалния закон, основание за отмяна по см. на чл. 281 т. 2 и т.3 ГПК, като релевираните пороците касаят недопустимостта на иска по чл. 14 ал.4 ЗСПЗЗ и необсъждането на доводите на страната. С изложение по делото, допустимостта на касационното обжалване в приложното поле на чл. 280 ал.1 т.2 и 3 ГПК се поддържа, с довод, че по въпросите, предмет на обжалване, 1./ че искът е допустим независимо от обстоятелствата, че ищецът не е заявил пред ПК за възстановяване земите, възстановени на ответниците по делото и възможността за иск по чл. 11 ал.2 ЗСПЗЗ е преклудирала, е налице противоречие с Решение No 911 от 2.08.2007 година на ВКС-IV отд., 2./ по процесуалния въпрос за изменението на иска и приложимостта на чл. 116 ГПК / отм./ и 3./за задължителната сила на определението на ВКС по чл. 217 ал.3 ГПК / отм./, въззивният съд се е произнесъл без да съобрази практиката на ВКС, както и че поставените въпроси са и от значение на точното прилагане на закона и за значение на правото. В срока по чл.287 ал.1 ГПК е подаден писмен отговор от ответника по касация И. М., чрез адв. Д., с който се оспорват наличието на годно релевирани основания за допустимост на касационното обжалване по чл. 280 ал.1 т.1,2 и/или 3 ГПК. Състав на ВКС- второ отделение на гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания по чл. 280 ал. 1 ГПК, намира: След преценка на доказателствата по делото и характера на заявения иск – установителен за правото на собственост към минал момент и с оглед на спазения срока по чл. 283 ГПК, настоящият състав на ВКС приема, че касационната жалба е процесуално допустима, тъй като по представените данъчни оценки е видно, че 1 дка от процесните земи има оценка от 70-75 лв., а предмет на спора са земи в обем от 50 – 60 дка, или обжалваемият интерес е около 4000 лв. Касационното обжалване на поддържаните основания и конкретни доводи не може да бъде допуснато поради липса на предпоставките за допустимост на основание чл. 280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК. Противоречивото разрешаване на посочен правен въпрос, обусловил изхода на конкретния материално-правен спор, като довод за допустимост следва да е обоснован с приложението на съдебна практика- решения, с които в сходни хипотези по приложението на една и съща правна норма, се постановени разрешени в противоположен смисъл. За да приеме, че е налице правен интерес от търсената защита по чл. 14 ал.4 ЗСПЗЗ, решаващият съд е приел, че спорът за допустимостта на иска по чл. 14 ал.4 ЗСПЗЗ е разрешен с постановено по делото Определение на ВКС, с което е отменено определение за прекратяване на делото поради недопустимост на иска. Разпоредбата на чл. 217 ал.3 ГПК / отм./, че постановеното определение по частна жалба е задължително за по- долния съд, е ясна и нейното приложение не създава никакво колебание в съдебната практика. След като именно в производство за допустимостта на заявения иск е прието, че същия е допустим, то пререшаването на въпроса е недопустимо. Цитираното Решение Nо 911/ 2007 година на IV отд. на ВКС-ГК се явява неотносимо, след като не е в хипотезата на възстановяване на земеделски земи, заявени от някой от наследниците на общ наследодател като свои.Хипотезата, при която е разрешен настоящия спор по чл. 14 ал.4 ЗСПЗЗ, е аналогична на тази, произнесена с Решение Nо 381/04.05.2010 година по гр.д. Nо 419/2009 година на ВКС-I отд., постановено на основание чл. 290 ГПК. Не е налице и основание по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК, след като поставените с изложението на касатора въпроси не са от естество да предполагат ново разрешение, тъй като не касаят приложението на нови законови разпоредби по които липсва формирана съдебна практика, нито е обоснована необходимостта от ново разрешение с цел промяна на установената съдебна практика по приложение на чл. 14 ал.4 ЗСПЗЗ от гл.т. на основни правно-релевантни основания за уважаване на иска и доказателствата за установяване правото на собственост към минал момент. По изложените съображения и на основание чл. 288 във вр. с чл. 280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК, състав на ВКС- второ отделение на гражданската колегия